Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Дипломатът, поетът и преводачът проф. Румен Стоянов пред „Гласът на България”

Rumen

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Румен Стоянов е известен български поетписателпреводачдипломатпрофесор в 

Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където преподава в Катедрата по испанистика и португалистика. Удостоен е с титлата „доктор хонорис кауза“ на Университета в град Бразилия. Превел е знаковата книга „Сто години самота” на нобелиста Маркес. Има над 20 книги с поезия, проза, мемоари, литературоведски изследвания; най-новата му книга се нарича „Динозавърски спомени”.

 

Колко дълъг е пътят от село Драганово до Латинска Америка, г-н Стоянов?

- Зависи от мерилото. Разстоянието в километри, никак малко, винаги едно и също е, но когато мои съселяни отивали там преди стотина години, виждало им се къде-къде по-дълго, защото ги превозвали бавни кораби. Мудно пътували и писмата между отечеството и задокеанската чужбина. Сегашните свръхзвукови хвърчилки го скъсиха много. За мен тоя път бе заобикóлен, тъй като преди да стигна до латиноамериканските покрайнини на България, не бях грабнат в родното ми село и пуснат в Америка, но минах през горноряховска гимназия, войнишка служба от две години и три месеца, Софийски университет. Но има друг един път, щом седна да чета, пиша, превеждам нещо свързано с оня подконтинет, някак се озовавам там и то става мигновено, едва ли не магически.

Всъщност, митичното Драганово /през което аз съм минавал десетки пъти/ заслужава по-специално внимание. Каква е тайната на това хубаво великотърновско село, дало хиляди градинари на Централна Европа, но също така родило и учудващо много литературни творци на България?

- Наистина, Драганово се отличава с големия брой литератори. Обикновено го свързват с Асен Разцветников, Камен Зидаров, Владимир Русалиев. Но към тях трябва да прибавим Георги Бонев (незаслужено малко известeн, тъй като прекара по-голямата част от живота си пишейки, превеждайки стихове на немски, преподавайки български във Виена), майстор на сонета. Йордан Атанасов, главният редактор на „Литературен глас”, понастоящем най-старият литературен вестник у нас, чист драгановчанин, макар видял бял свят в Германия, издаде през 2005-а сборника „Поетични гласове от Драганово”: 25 души, сред тях Добри Ганчев, Гео Крънзов, Боян Магът, Петя Цолова, Георги Маринов, всички с драгановско потекло, макар другаде родени. Предпочитам да говоря за драгановски книжовници, което позволява да упоменаваме още куп имена, сред тях езиковеда проф. Христо Първев, журналисти и пр. Никак не преувеличавам: десет са краеведските ни книги, всичките дело на тамошни пера, други села и градчета викат някой от вън да им напише история, при нас е обратно. Многажди съм умувал защо такъв висок е добивът на пишещи в Драганово и отговор не намирам.

А как младият Румен Стоянов се озова в Хавана?

- Със самолет. Бях преплувал десет километра в язовир, но разстоянието до Острова на свободата бе по-голямшко и се наложи да летя. Приеха ме българска филология в Софийския университет през 1961-а. Тогава гедерманците издигнаха Берлинската стена, че да възпират загубите на жива сила, бягаща при геферманците. Построиха я без мен да питат съм ли аз съгласен да ме задържат в казармата три месеца над двете години, поради което изпуснах първия семестър. Нея същата година открита бе испанска филология, пак без да ме никой уведоми. За испански, латиноамерикански работи знаех в рамките на тогавашната малкост и реших да науча тоя език, по него време у нас оскъдно разпространен. И смених специалността. Но трябваше за един семестър да взема първа и втора година българска и испанска филология. Бях добър студент и през 1964-а отидох стипендиант в Куба, там завърших Хаванския университет. Така че принадлежа към първия набор испанска филология у нас и към първия випуск български испанисти в чужбина.

Спомняте ли си първите си литературни опити, какво Ви провокира да посегнете към белия лист и да го населите /предполагам/ със стихове?

- Моите първи книжовни опити бяха вестникарски, съвсем мижави. Баща ми д-р Борислав Стоянов беше страстен книголюбец и ме насърчаваше да пращам дописки още като ученик в шести, седми клас, за вестник „Септемврийче”. Нито една не видя бял свят. Гимназия карах в Горна Оряховица (1955 – 1959) и тогава окръжният вестник „Борба”, който и досега излиза с това име в Търново, поместваше мои дописчици, главно спортни. Някои биваха тъй яко сдъвкани, че комай само името ми оставаше мое дело.

Бидейки студент поизлизваха мои нещица в столичния печат, започвайки от вестник „Софийски университет”, „Студентска трибуна”. Впрочем в тях, а и във „Вечерни новини” сътрудничех с карикатури. Тъй че потеглих из писмената словесност най-отдолу: драгановската многотиражка „Знаме на социализма” също ме приюти. Стихотворения взех да пиша в Бразилия по време на първия (1972 – 1975) от трите ми престоя, под влияние на тамошни преживявания и самота. Бях над тридесетгодишен. За да чуя мнения от бразилски поети, минах на португалски. През 1981-а, шест години след завръщането ми, „Бразилска цивилизация”, тогава челно издателство в оная страна, пусна в 3 000 номерирани бройки моята подборка „Стихотворения в Бразилия”, платена от Националния институт на книгата. В Мексико, там преподавах български език (1983 – 1988) писах стихове на испански. Така че съм триезичен поет. Но се отказах от испански, португалски, макар че първия го владеят 500 000 000 души, а втория 250 000 000. Но тъкмо заради своите многочислености  нямат нужда от мен.

За широката публика Вие сте преводачът на „Сто години самота”, на Кортасар, на Борхес; Вие сте човекът, който подаде на българския читател ключа към магическия паноптикум на Латиноамериканската литература... и за това ще говорим след малко. Но малцина ви познават като един проникновен поет с рядкосрещано чувство за езика, но и за Словото, Което е втората ипостас на божествената Света Троица...

- Да, твърде по-малко ме знаят като човек с лично творчество. Защото първо се изявих с преводи, а едва сетне и като автор. Пък и една стихосбирка бива отпечатвана в ограничени бройки, докато нашумели преводни книги вдигаха десетки хиляди. Имам 22 книги с поезия, есеистика, публицистика, научно изследовачество. Пет от тях са в чужбини, две в Мексико, две в Бразилия, една в Унгария. 

         

Сега чета стихотворенията от „Злак” и искам да Ви благодаря за тази поезия! Ако това ще прозвучи като похвала, бих сравнил Вашите стихове с „Езерните молитви” на светител Николай Велимирович – тези ненадминати химни в прослава на мирозданието и неговия Творец...

- Аз съм православен, от тия, дето карат пости в сряда и петък, Коледни, Великденски, Петрови, Богородични, черкуват се всяка неделя, изповядват се, четат православна книжнина. При това положение съвсем естествено е Православието да присъства и в стиховете ми, както и в други неща, които пиша.

У всеки истински мъж дреме по един откривател. Кое беше Вашето най-велико откритие?

- Или твърдението не обхваща всички истински мъже, или аз не принадлежа към тях. (Бе да не съм педеруга?) Понеже дълго умувах кое ли ще да е голямото откритие, от мен сторено, и не го открих. В това дирене мислих и за Бога. Обаче не мога да кажа, че съм Го открил. Още невръстен някак знаех за Него. Първата книжка, от мен прочетена, за която имам спомен, бе с дебели твърди страници, озаглавени „Както Бог нареди”. Помня и как по-късно моята селска безписмена баба Стояна ме заведе на великденско богослужение в храма „Свети пророк Илия”, пък на другия ден в училището другарката ме наказа да стоя прав до вратата, през която след края на часовете излизаха всички, та да видят кой ходи където не бива.

Светът асоциира по инерция Бразилия с Амазонка, футбола, кафето, самбата и карнавалите. Вие с какво асоциирате тази огромна страна?

- Бразилия действително е огромна, има над 800 000 квадратни километра повече от Австралия, материк. И там живях десет години, време предостатъчно да не я асоциирам с нищо: все едно България да я асоциирам с нещо. Какво? Все пак за Страната континент произнеса ли нейното име,  изплава усещане за нещо светло, топло, зелено и преобширно.

Кога и как стана срещата Ви със „Сто години самота” и нейния автор?

- В Куба дойде сестра на мой приятел мексиканец  да го види. Запита ме - какво искаш да ти пратя от Мексико. Ами някоя книга, казвам аз. И така, по неин избор получих две, които сетне заеха важни места в моето преводачество: „Сто години самота” от Маркес и „Обиколка на деня в осемдесет свята” от Кортасар, дни преди окончателно да напусна Острова, март 1968. Започнах да чета колумбийския роман в Хавана, продължих в самолета и в Прага, където престоях няколко дена без никаква представа за Пражка пролет, само виждах, че става нещо необичайно. В София вече кацнах с намерение да преведа тая шеметна творба.

Българският читател изясни ли си вече как идват бебетата на този свят – все още щъркелите ли ги носят или... Имам предвид цензурирането на първото издание на „Сто години самота” у нас...

- Не знам дали са го разбрали, но българчета, уви, завъждаме твърде оскъдно, впечатлението, което мъже и жени в размножителна възраст оставят, е да има как вече не по едно, ами по половин дяте ще раждат. Аз тоже не любя мръсотийки. Но ги превеждам ради професионална добросъвестност. Смятам, че людете трябва да имат свобода да ги използват устно и писмено, ала по собствено желание да ги избягват. Поне това е моят случай.

Разкажете нещо любопитно от срещите си с другите големи латиноамерикански автори, които сте превеждал...

- Обядвах с Николас Гилен в Руския клуб, София. Някак стана дума и той каза: аз съм амбидйестро, сиреч  пишещ еднакво с двете ръце. Не бях чувал за такава умятност. Помолих го да ми покаже. Дай лист и писалка. Дадох лист и писалка. Кубинският национален поет взе да пише едновременно с двете ръце от средата на хартията към краищата й началните стихове на прочуто свое произведение. Тури листа пред огледало и написаното ще се обърне, ще прочетеш каквото сега не можеш. У дома така направих, думите, написани с лявата ръка от антилския мулат, се обърнаха. Испанското амбидйестро си го преведох двусръчен, ала и до сега не знам това ли понятие употребява нашата наука. Ако оня лист стои нейде между безброя други, които ревниво пастря, ще да е много рядък автограф...

А какво си спомнят динозаврите? Техните спомени представляват ли интерес за нас, хората?

- През 1963-а се яви отпечатан мой пръв превод, кубински разказ. И книгата ми „Динозавърски спомени”, без да съм го целял, съвпадна с навършването на тази полувековна дейност. Ще рече „Динозавърски спомени” обобщават полувековно преводачество. Книгата е обемиста, 360 страници, по тях има разнородни писания, есета най-вече, но и статии, весели, тъжни случки, радости, огорчения, хитрувания, политически наблюдения,  разсъждения за нашите испанистика, португалистика, преводаческата ни школа - една от най-старите в света, съпоставки между български, испански, португалски език и прочие. Това книжно тяло е най-кратко определено от Ангел Ангелов като „Обяснение в любов към българския език”.

Направете един паралел, ако е възможно, между българите и латиноамериканците...

- Латинска Америка обхваща грамадна площ между Съединените щати и Огнена земя и е трудно вкратце да се направи успоредица между нейните люде и българите. Все едно с малко слова да обобщиш европееца. Какво общо има албанец с финландец, украинец и каталонец? Въздържам се от подобни широко обхватни заключения. Обаче щом ме питате, ще кажа нещо, колкото да не избегна въпроса. Имаме сходства с ония хора по това, че и тук, и там историческото развитие било е насилствено прекъснато, изменено, съответно от турци и от испанци, португалци. Прилики се дължат и на древни цивилизации, обаче тях ги никакви няма в някои областти, примерно в Бразилия. Сходства имаме и в душенагласата и умонагласата, понеже сме като ония южняшки народ. В отликите ще посоча отношението към живота, на българина все гемиите му са потънали, все носът му е в пазвата, не умеем да се радваме на това свише благо живота; пък ония дори бидейки много по-бедни от нас, пак са къде-къде по-весели, щастливи.

И тъй като все още светът живее в затихващото ехо на Световното по футбол, хайде да ни разкажете за Пеле, за Загало и другите легенди на бразилския футбол от време оно...

- Ще да е било през 1974-а. Предстоеше световно футболно първенство и Бразилия покани българските национали на приятелска среща, целта бе кариоките да се изпробват срещу отбор, тогава имащ слава на упражняващ силно защитна игра. Аз  превеждах. Стоях до известния треньор Стоян Орманджиев в нещо като циментено окопче близо до страничната линия, главите ни стърчаха. Току преди края домакините вкараха единствения гол. Орманджиев оброни глава върху несъществуващия бруствер, удари ядно с юмрук и рече „Тюу, да бяхме устискали още пет минути и щеше да е мачът на живота ми: да изкарам аз нула на нула с Бразилия на „Маракана!”  Превеждах и на Загало, техния треньор. Изненадах се колко малък и слаб бе тоя велик мъж.

Дилма Русев е...

- Познавам Дилма, нейната майка, покойния й брат Любен Камен.

Какъв човек е Румен Стоянов – за какво мечтаете, за какво тъгувате или съжалявате?

- Не обичам да умувам що за птица съм, не ми е интересна моята особа, нямам навика да бърничкам из мене си. Предпочитам да посторвам неща, от които има някаквичка полза, вършейки онова, с което се занимавам като пишещ, превеждащ, преподаващ, изследващ. 

На какво учите Вашите студенти?

- Гледам тяхната испанистика или португалистика да не бъде самоцелна, тоест откъсната от България, а средство да я разбират по-задълбочено, в съпоставка с многосъставните (национални) култури на тия два езика, да виждат по-ясно и точно мястото й в света, че да й служат по-съзнателно и по-добре. За мен испанистика и португалистика са начини да бъдем полезни на отечеството и ми се ще студентите да възприемат това становище. Опитвам да им внушавам ненатрапчиво любов към България, към родната ни реч омайна, сладка, да имат чувство за национално достойнство.

Каква искате да видите България?

- Искам да видя България такава, каквато е била. (И за която моят дядо Михаил Хайлазов се е бил в три войни. Девет деца, две жени, седем мъже, и седемте отишли войници, един доброволец, не бил навършил осемнайсет години и слъгал, та му дали пушка, друг загинал в Македония.) Тогава България е била на едно от челните места в Европа по темп на стопанско развитие, всичките ни съседи са изоставали зад нас. Щом дядовците и бабите ни са могли да го постигнат с четвърто отделение или безписмени, защо ние, многоучените, да не можем? Впрочем тогавашната ни родина се е крепяла основно върху две неща: страх от Бога и срам от хората. Подир славния и героичен 9-ти пометени бяха и двата нравствени устоя и видяхме докъде стигнахме. Та: искам да видя сегашна България пак на челно място по хубави показатели, каквато е била преди войните в началото на ХХ век.

Какво искате да кажете на българите – не чрез условностите на художественото слово, а ей-така – в прав текст?

- С дела да обичаме България. С несъкрушима вяра в нашите собствени възможности и в нея да я направим каквато я искаме. 

Въпросите зададе ПЕТЪР МАРЧЕВ

   Lema BG

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n