Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

lenin_01ГБ

/продължение/

Владимир срещу Христос 

Биографите на Ленин са запазили спомена за формалния разрив на Володя Улянов с религията. Бащата Иля Николаевич бил ревностен християнин и като такъв децата му приели също православно кръщение. Нещо повече, когато се връщал у дома, той настоявал децата да посещават неделните литургии в храма. Но хладната към вярата полу-еврейка полу-немкиня Мария Александровна и революционното атеистично възпитание от страна на Покровский си казали думата.

Веднъж, беседвайки със свой гост, Иля Улянов се оплакал, че децата му рядко посещават храма. „Бой, бой трябва!” – назидателно отбелязал гостът, гледайки към Володя. Тази реплика така възмутила непокорния 15-годишен гимназист, че той избягал от къщи. „Владимир поривисто свалил от шията си нагръдния кръст, с презрение плюл върху свещената реликва и я хвърлил на земята” – разказва доста по-късно болшевикът Пантелеймон Лепешински. Както виждаме – в случая не става въпрос за обикновено равнодушно разделяне с угасналата вяра, а за истинско богоборчество: нещо като „заплюването на дявола”, но с обратен знак. Това е и мигът на обсебването на богохулника Владимир от силите на злото. Оттук нататък той ще се държи като обсебен от бесове: „самата мисъл за Бога предизвиквала у него нетърпимо, почти физическо отвращение”, спомнят си негови близки.

Въпреки това, когато се жени за Надежда Крупская, те се венчават с църковен брак. И още нещо странно – в малките часове на нощта на 25 октомври /7 ноември/ 1917 година Военно-революционният комитет дава начало на революцията. Ленин се появява в една квартира в работническия Виборгски район дегизиран до неузнаваемост. "Главата му беше замотана в шал, сякаш го боляха зъби, беше с огромни очила и мръсно кепе. Въобще, приличаше на чучело." - спомня си Троцки. В два часа през нощта Лев Троцки извадил часовника си, погледнал го и казал: "Започна се!" На което Ленин отвърнал: "Досега бягахме, сега вземаме върховната власт!" И се прекръстил... Парадоксално е, но богоборецът Ленин очевидно е разчитал на помощта на Бога за успеха на своето безбожно начинание!

На 5 септември 1918 година Съветът на народните комисари издава прословутия Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните”. Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите. През 1918 година в Ставрополска епархия са екзекутирани 37 свещеници, сред които и 72-годишният отец Павел Калиновский. А 80-годишния свещеник Золотовски предварително го преоблекли в женска рокля и след това го обесили. В Полтава и Кременчуг чекистите умъртвявали свещеници, набивайки ги на кол. В Екатеринослав ги разпъвали на кръст или ги убивали с камъни. В Херсон също били разпънати на кръст трима православни свещенослужители. Не било пощадено и висшето духовенство: Соликамският епископ Теофан бил екзекутиран публично чрез потапяне в ледените води на реката и бил оставен да замръзне; в Самара бившият Михайловски епископ Исидор бил набит на кол; Пермският епископ Андроник бил погребан жив в земята; Нижегородският архиепископ Иоаким бил обесен с главата надолу в Севастополския събор; Серапулският епископ Амвросий пък бил убит като го влачили за опашката на кон... Във Воронеж през 1919 году едновременно били избити 160 свещеника, начело с архиепископ Тихон /Никаноров/, когото болшевиките обесили на Царските двери в храма на Митрофановския монастир.

Особено красноречива е инструкцията на Ленин от 19 март 1922: „Изземането на ценностите, и най-вече от най-богатите лаври, манастири и църкви трябва да стане с най-бясната и безпощадна енергия и в най-кратък срок... Колкото по-голямо число представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство ни се удаде по този повод да разстреляме, толкова по-добре...”

По данни на Свято-Тихоновскишя богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само пред 1918 година са били разстреляни над 3000 духовника. По данни на други историци, от 1918 до края на 30-те години са избити около 42 000 представители на духовенството.

Ленин в любовен триъгълник със Зиновиев и Троцки?

В интернет-пространството трупа популярност един полу-анонимен текст, който развива тезата, че Ленин е имал хомосексуални отношения със своите бойни другари Григорий Зиновиев и Лев Троцки. Публикацията е базирана на /уж/ открити в архива на Зиновиев любовни писма от Владимир Илич, в които се говори за приятно прекараното време от двамата във фамозната колиба от сено край езерото Разлив през лятото на 1917 година. В друго писмо Ленин се кае за мимолетното си увлечение по „мачото” Лев Троцки. Но името на автора „И.В. Соколов, кандидат на историческите науки” в интернет се появява единствено под въпросната ленин-гейска статия. От което тя олеква като недостоверна.

Това са слуховете. Нека да им противопоставим фактите.

Най-ранните документирани забрани за изява на хомосексуалността в Русия датират от средата на 17 век. По времето на цар Алексий Михайлович хомосексуалните руснаци са били наказвани със смърт; същото важи и за жените лесбийки, които били изгаряни. После цар Петър Велики забранява хомосексуалните отношения във въоръжените сили през 1716 г., като част от опита му да модернизира страната. През 1832 година са приети допълнителни закони за криминализиране на сексуални актове между мъже, докато лесбийството остава законово несанкционирано... С идването на болшевиките на власт, Ленин премахва старите закони по отношение на сексуалните отношения, и ефективно легализира хомосексуалните действия в рамките на Съветска Русия. По този начин неприкрити хомосексуалисти влизат в ръководството и управлението на болшевишката държава.

В своята енциклопедия „100-те най-влиятелни хомосексуалисти и лесбийки” авторът Пол Ръсел /който също е гей/ не е споменал и дума за Владимир Илич Ленин. А би го направил, ако имаше и най-малкото документално свидетелство за това... Но да не спираме дотук. „Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си!” Съществува една нетолкова експонирана от съветската историография личност, но която е била изключително близка с Ленин. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо. Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария, и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо. Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо. И обратно – Анри е издал няколко книги за Ленин...

Владимир Илич научава за Фев­ру­ар­ската рево­люция в Русия на 15 март 1917 и вижда възможност да се включи в събитията. Започ­ва подго­товка за отпътуването си от Швейца­рия, след като социалистът Фриц Пла­тен успял да се дого­вори с Мини­стер­ст­вото на външ­ните работи на Герма­ния през тери­то­ри­ята на стра­ната да бъде пус­нат вла­кът, в който в пломбиран вагон ще пъту­ват Ленин и сърат­ниците му. Нещо повече – немското правителство вижда в изпращането на руските емигранти-революционери в родината им „гениален ход”, с който да дестабилизират Русия и да я извадят от войната. Затова финансират Ленин с 3 милиона марки. В навечерието на отпътуването Ленин настоятелно вика Гилбо със себе си. Изпраща му следната телеграма: „Утре зами­на­ваме за Герма­ния. Пла­тен ще съпро­вожда влака. Моля, ела вед­нага. Ние ще поемем раз­хо­дите. Направи всичко възможно, за да дока­раш Нен и Гра­бер. Фолкс­хаус. Улянов”.

Обаче Гилбо не тръгва на опасното пътешествие. Идва в Русия, едва когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната. Анри бива ухажван от Ленин така, както се ухажва девойка: настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му „карт бланш” за достъп до всички съветски учреждения и т.н. Запазена е и следната бележка на Ленин: „Другарю Каменев! Очевидно, Вашето разпореждане за дърва за др. Горки не се изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновния за неизпълнението на Вашето разпореждане...”

Накрая, още един многозначителен факт: според болногледача на Илич, последните три думи на умиращия Ленин били: „Гилбо... Гилбо... Анри Гилбо”. След смъртта на приятеля си, Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин. Има ли нещо смущаващо в тази безспорна близост между Вожда на пролетарската революция и френския комунист? Тепърва предстои да узнаем... Но в тази светлина стоят твърде многозначително някои моменти от официозните мемоари за Илич – как той се възхищавал от красотата на един от сподвижниците си /дали не беше Бухарин?/; или пък друг случай, когато бил на гости у едно семейство и бил впечатлен от красотата на спящия им син в юношеска възраст...

И съвсем накрая, нека да оставим Владимир Улянов на съда на Историята и на Времето.  А на руснаците да оставим решението какво да правят с мумията на своя комунистически фараон. Да си спомним, че първото „покушение” срещу останките на Ленин е извършено от работника в совхоза „Прогрес” Митрофан Никитин на 19 март 1934 година. Тогава Никитин стреля два пъти по трупа със своя „наган”, след което се самоубива. Някъде по това време, след една буря, мавзолеят на Ленин се наводнява със смърдящи отходни води от канализацията. Пределно красноречив е коментарът на тогавашния руски патриарх: „Каквито мощите – такова и мирото”! 

 

 

   Fluida

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n