Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

И за раните в София и Скопие от издевателствата над тях

exaИван НИКОЛОВ

Тази година празникът на духовността и на почти религиозното ни преклонение пред буквите – 24. май – беше предшестван от два документа, сътворени от Българската академия на науките ( БАН ) и от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ ). Два документа, демонстриращи как политико-идеологическата секира е разцепила единното хилядолетно цяло на българската духовност. В това нямаше да има нищо

трагично, ако процесите следваха естествената си логика. Геополитическата режисура обаче сътвори съвсем друга действителност.

Нека да проследим сценариите на принудителния разпад!

Ньойският договор ( 27. ноември 1919 г. ) нанесе първия дълбоко осакатяващ удар върху единното ни духовно поле. Страните-победителки след Първата световна война наложиха на България, заедно с този диктат, и една Конвенция за взаимна и “доброволна“ размяна на населението – гръцкото от България и българското от Западна Тракия и Егейска Македония. Според член 8 на конвенцията е създадена смесена българо-гръцка комисия за работа по въпроса с двама представители на ОН – английският полковник А.С. Корф и белгийският майор Марсел дьо Роовер.

Трагичните събития в селата Търлис, Каракьой и Ловча , Серско на 26 и 27 юли 1924 г., когато по нареждане на поручик Доксакис са убити 17 невинни български селяни, и след констатираното престъпление от специалната комисия на ОН за разследване на случая, Атина е принудена на отстъпки. На 29 септември 1924 г. е съставен протоколът „Калфов-Политис“ за защита на съответните малцинства в двете държави. Това са два идентични протокола, подписани поотделно от външните министри на България и Гърция – Христо Калфов и Николаос Политис с главния секретар на ОН Ерик Дръмонд.

Гърция, възползвайки се от покровителството на Англия, отхвърля едностранно документа и заявява, че е осигурила правата на малцинствата, като е открила в западната част на Егейска Македония училища за българските деца и е подготвила за тях специален буквар на латиница – АБЕCЕDАR – хитро скроен трик за отвличане на вниманието от системно осъществяваната денационализация. Това е и първото за ХХ век официално посегателство върху духовното пространство, сътворено, развито и завещано ни от Първоучителите.

***

Нов безскрупулен и поразяващ удар върху вековното дело на Светите Седмочисленици беше нанесен след Втората световна война. Тогава под диктата на Сталин в България беше наложена правописна „реформа“ , а за потребностите на новосъздадената държава Съюзна република Македония, в рамките на Титова Югославия – бяха „сътворени“ нов език и азбука .

Идеологическият квестор на Москва за осъществяването на правописната реформа в България беше Тодор Павлов, тогава един от регентите на малолетния цар Симеон Втори и бъдещ председател на БАН и член на Политбюро на ЦК на БКП, а инструментът – езиковедът, проф.Любомир Андрейчин. Под всепобеждаващия тогава лозунг за – масова грамотност Светиклиментовата азбука беше обезобразена, като от нея бяха садистично изхвърлени Голямата и Малката носовка. С особена настървеност беше отстранена буквата „Е-двойно“, която можеше да се изговаря и като „е“, и като „я“. Буквата „Ъ“ не трябваше повече да се поставя в края на думите, които изискват това и т.н.

В края на шейсетте и през седемдесетте години на ХХ век редица творци – езиковеди, поети, писатели, повдигат въпроса за осакатяващите последици, които е предизвикала правописната реформа от 1945 г. Почти всички участващи в дискусиите поставят въпроса за връщането на буквата „Е-двойно“. Особено впечатлява тогава мнението на Димитър Осинин, председател на комисията, извършила правописната реформа през 1945 г. Трийсетина години по-късно неговите думи звучат така: „Един въпрос, който предизвика най-много спорове в комисията, както това е ставало и в по-далечно минало, бе въпросът за съдбата на „Е-двойно“. Практиката показа, че това всъщност е бил въпрос за съдбата на западното произношение, ЕКАНЕТО. Оказа се, че тук сме сгрешили. Затова трябва да призная и собствената си вина като председател на комисията. Като си спомням за „революционното“ настървение срещу тая така мъдро измислена буква, изпитвам тъга и срам…“ (сп. “Български език“, кн.3-4, стр.294, 1973 г.).

Основателните резерви, които има днес България към възприетата през 1945 г. езикова и правописна норма в Скопие, биха звучали много по-убедително, ако те се поставят в контекста и на осакатяващите поражения на правописната „реформа“ в България. Времевата рамка е една и съща. Това подчертава още по-силно идеолого-политическите цели на двата процеса – отдалечаване и противопоставяне.

***

Отнесено към възрожденското преклонение пред буквите, завещани от Светите Седмочисленици, решението за създаването на особен македонски език и азбука беше провокация. Хилядолетната традиция е ерозирана с един указ, чиято цел е не утвърждаването, а заличаването на паметта за собственото минало и традиции, които трябва да потекат в нови, изкуствено прокопани духовни канали.

За да разберем какво трябваше да се разруши с изобретяването на новата азбука и език в Македония,ще припомня няколко реда от спомените на Царевна Миладинова, керка на великия възрожденец Димитър Миладинов : „На 24 май 1913 г. народът, както обикновено, прииждаше към нашите гимназии в града (Солун – б.а. )…Всички бяха добре представени на това общобългарско празненство: мияците, скопяните, велешаните, битолчаните, охридчаните, воденчаните, костурчаните и пр. Всеки бе обезателно с народната си премяна. Всеки бе със стрък цвете или със зелена вейчица в ръка. Всеки вървеше бодро, щастлив, че е дочакал тука, в стените на светия град, деня на Кирил и Методий…“( Царевна Миладинова –Алексиева, „Епоха, земя и хора“, стр. 184-185, София 1985 г. )

Старателно сътворените азбука и език трябваше пределно да отдалечат България от нововъзникналата държава и за тази цел беше премахнат със замах най-обединяващия буквен знак „Ъ“ и вмъкнати пет сръбски букви. Да не забравяме, че окончателната дума за облика на тази азбука принадлежеше не на някой македонски езиковед, а на най-доверения тогава човек на Тито, ръководителя на политическата пропаганда в Белград, члена на Политбюро на ЮКП, Милован Джилас…

Шекспир е велик, защото е всеобхватен, като разголва и грижливо прикриваните с пропаганден станиол провали на обществените и политическите нрави и морал :

„…И с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност…“

Появата на новата македонска азбука не е ли „… с девственост търгуваща нечестност…“? И не породи ли точно затова гняв и възмущение у всички останали живи борци-илинденци! Анастас Лозанчев, един от тримата ръководители на Илинденското въстание в Битолски окръг през 1903 г., в своето ЗАВЕЩАНИЕ от 7 септември 1945 г. отделя специално място за македонската азбука и език, като е записал:“Попаднаха ми под ръка 2 броя от „Нова Македония“ и учудвах се на тоя невъзможен език… Казвам си: ти си македонски българин, македонец пар екселанс и пак да не можеш да разбереш четеното…

Пак, човече, избери езикът на Охрид, Охрид – българска светиня, както го титулуваше моя велик приятел, покойният Антон Кецкаров, избери езикът на Велес, на Кукуш, на тоя Кукуш на Гоце Делчев. Къде ли го намери, в коя ли непозната Македонска земя твоето „тугуiе“, твоето „путуiе“. Цяла Македония казва „ патува“, „ тажи“…

Чувам, проектирало се е и изменение на азбуката. Сакън другари! Ще ви се сърдят и Св. Кирил и Методий, и Св. Климент, и Кирил Пейчинович, и Гоце Делчев, и плеада други.

Широко поле за работа. Има къде да си хабите силите….“( Христофор Тзавелла “Спомени на Анастас Лозанчев“, стр. 383, София 2007 г. )

Това е истината за македонската азбука и език. Така те са били възприемани от останалите живи борци за свободата на Македония. А когато човек чете „Повелба за македонскиот jазик“ на МАНУ от 3 декември 2019 г., поредният документ на същата институция „По повод наjновото издание на БАН…“ от 10 май 2020 г., както и позицията на професорите от Института за македонски език „Кръсте Мисирков“ в Скопие остава с впечатление, че всички оцелели революционери по това време са плеснали с ръце от радост, като видели азбуката с буквите на Вук Караджич и мъчителното кривене на езика без „Ъ“ между съгласните звуци.

***

ООН обяви 2008 година за Международна година на езиците. Поводът беше информацията, че повечето от половината говорими 7000 езици по света за застрашени от изчезване.

ЮНЕСКО издигна 21 февруари 2008 г. за Международен ден на майчиния език. Правителството в Скопие не закъсня, то побърза да прогласи 2008 година за Година на македонския език. Това беше добре организирано мероприятие на властта, в което учени –лингвисти, литератори, историци, трябваше да доказват самобитността на македонския език, неговата древност и устойчивост през вековете. Характерна в това отношение е статията на академик Катица Кюлавкова, озаглавена „Македонскиот код“. Давам малък откъс , който е синтез и повторение на наукоподобните идеи и аргументи на цялата македонистична хуманитаристика: „Македонският език е неотменно духовно-културно наследство на македонския народ, с влияние върху културното наследство на голяма част от европейските народи, на онези народи, чиято езикова култура от деветия век насам се основава върху говорите на македонците от Солунско, от Беломорска/ Егейска Македония…“ (в. „Време“, Скопие, 4 февруари 2008 г. )

Академик Катица Кюлавкова е автор на изящна поезия. Нейното перо е сътворило прецизни литературни анализи, преводи от френски и английски език. Притежава респектираща ерудиция в областта на хуманитаристиката. И възможно ли е да не познава трудовете и позициите по македонския въпрос на световно известни учени, например, като тези на руските слависти – академиците Генадий Литаврин и Игор Калиганов, както и на руско-британския професор Димитри Оболенски!? Не. Не е възможно. И точно творци като нея са призвани да дадат тон. Тон за освобождаване на науката в РС Македония от деформиращите творческия процес югоидеологизми.

Ще цитирам по няколко изречения от позициите на тези учени по разглежданата проблематика.

Генадий Литаврин:

„…Славянското население в Македония в средните векове се е чувствало и именувало себе си като „българи“, което е отразено и в царските титули, дори и тогава, когато столици на българската държава били македонските градове Охрид и Преспа… Затова са без всякакви основания твърденията за съществуването на етнокултурни специфики на славянското население в географската област Македония в епохата на Първото българско царство…“

Игор Калиганов:

„…Литературата на Първото българско царство не трябва да се разделя на литература на Източна България и на Македония. Тя е била една и е образувала единно културно-енергийно „поле“…От края на IX и през целия Х век всичко, създадено в областта на литературата и книжнината в Преслав е ставало веднага достояние и на Охрид, и на македонските културни центрове и обратно – създадените в тези области на българската държава оригинални и преводни литературни паметници веднага са се препращали към Преслав и Източна България…“( „Македония: проблеми на историята и културата“, Москва, 1999 г. )

Димитри Оболенски:

„…Именно в България делото на Св.Св.Кирил и Методий получи най-голяма подкрепа и бе спасено за Европа и славянството…“( „ Византийското наследство в Източна Европа“, Лондон, 1982 г. )

Анализът, аргументите, изводите на тези световно признати авторитети съпоставени с пропагандно-приповдигнатия речитатив на Катица Кюлавкова, разкриват бездънна духовна, професионална и морална пропаст. Кой от изявените учени-хуманитаристи от Скопие ще прескочи пръв тази пропаст, за да се озове там, където е истинското място на всеки, човек, дръзнал да се занимава с наука?! На този въпрос са длъжни да си отговорят сами, първо представителите на Скопие в Смесената българо-македонска комисия по историческите и образователните въпроси. И да бъдем наясно!Никой не иска да им отнема идентитета. Те сами трябва да си го ревизират и да се самоопределят: дали са МАКЕДОНИСТИ по рецептата на Стоян Новакович, Тито и Колишевски или са МАКЕДОНЦИ според по-горе приведените думи на ветерана от борбите Анастас Лозанчев, разбира се, с онези еволюционно придобити, а не натрапени насила, особености…

***

Деидеологизирането на двете азбуки, на двете правописни норми е въпрос на време. Вече 30 години закоравели лево-десни доктринери осуетяват естественото развитие на този процес. И продължават да го спъват.

Въпреки всичко, не са малко творците в Скопие, за които премахването на петте сръбски букви и връщането на „Ъ“ ще бъде най-нормалното възкръсване на Светиклиментовите традиции.

Злосторното изхвърляне на „Е-двойно“ от българската азбука, за което си спомня с „тъга и срам“ през 1973 г. Димитър Осинин, трябва да се поправи!

Така България ще даде пример.

И да не забравяме!Книжниците и фарисеите не спят…

 

------------------------------------------------------------------------------

Бел. ред. Предишната публикация на този анализ е в БГНЕС. Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

 

 

   Fluida

   Lema BG

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n