Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 gg

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Роди се нова медия. Която ще разобличава медийните манипулации. И ще посочва добрите примери в медийната джунгла

njdvГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Роди се нова медия - „Ах, тези медии“. Която няма претенции да бъде „арбитър елеганциариум“ в медийното общество. Но обещава да разобличава медийните манипулации. И да посочва добрите примери в медийната джунгла. В този смисъл „Ах, тези медии“ е обречена на нелюбов – от страна на медиите, които ще бъдат подложени на вивисекция. Но нейните създатели се надяват, че поне Негово

Величество Суверенът ще им благодари. С две думи – идеята е добра и посоката е вярна…

Иван Стамболов е един от идеолозите на новия проект. Ето как звучи неговата програмна статия:  

„При последния ни разговор Харалан Александров нарече „Ах, тези медии!“ метамедия. Надявам се, че не го е използвал в смисъла, изкован от Алън Кей и Адел Голдбърг – „нови взаимоотношения между формата и съдържанието при разработването на нови технологии и нови медии“, – защото звучи ужасно модерно, ужасно прогресивно и иновативно и малко ме плаши. Предполагам също, че не е имал предвид и „нещо отвъд медиите“, защото отвъд медиите няма нищо. Само тишина. Тишина, спокойствие и никаква болка, скръб и въздишка. Ако е имал предвид по-скоро „медия за медиите“, предлагам да го поздравим и да се съгласим с него. „Ах, тези медии!“ е медия за медиите. Но моля да не го бъркате с „Господари на ефира“, дори и когато някой от авторите се подхлъзне и по тази плоскост.

В смисъла на жанровата си екстравагантност „Ах, тези медии!“ не се отказва да следи събитията на деня, напротив! Следи ги, но опосредствано. Следи техния живот в медиите, гледа отражението им в телевизионния екран, в екрана на компютъра или на мобилното устройство така, както Персей е гледал вкаменяващото лице на горгоната Медуза в излъсканата до блясък повърхност на бронзовия си щит. Ето например, ако днес КНСБ организира протест в Триъгълника на властта, то „Ах, тези медии!“ няма да ви разкаже за него, няма да ви разкаже колко души са излезли, как са били облечени, какви знамена са развявали и какви лозунги издигали, дюдюкайки с пъстрите си вувузели. Няма да ви преразкаже исканията им и няма да ви осведоми как делегация от протестиращи със свъсени чела най-сетне е влязла в Министерски съвет и след това излязла, окичена с обещания, че всичко ще бъде наред, че ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя. Не, нямa да направи това. Но „Ах, тези медии!“ ще ви разкаже какво се е случило на следващия ден, когато Пламен Димитров е бил в сутрешния блок. Ще ви разкаже как е бил облечен, с какви опорки е отишъл, личало ли му е, че се е готвил, какво послание в крайна сметка е скрил в тези опорки, какво се е опитал да внуши на беззащитния зрител по пантофи и с чаша кафе в ръка. Ще ви разкаже също дали водещият е бил на ниво, дали е бил готов да посрещне госта си, наясно ли е бил с главните проблеми и тяхната история. Ще ви каже още каква е политиката на медията (или поне каква изглежда) и дали водещият е успял да я проведе така, че работодателите му да останат доволни, без самият той да разкървави журналистическата си съвест. „Ах, тези медии!“ ще ви разкаже какви въпроси е задал водещият на госта си и какво се е криело зад всеки от тях – да му помогнат ли са целели те или да го закопаят; да го окарикатурят или да го покажат в човекоподобно състояние. Но заедно с това „Ах, тези медии!“ ще ви разкаже и за нещо много по-интересно – какви въпроси водещият НЕ Е задал на събеседника си, въпреки че е било логично, че е било необходимо, че е било дори задължително да му ги зададе. Понякога зад премълчаното се крие много повече, отколкото зад изреченото.

Каква е философската ни предпоставка?

Онези, които ме познават, знаят, че в агитката на демокрацията има и по-големи фенове от мен. Но да речем, че по-добро от демокрацията няма измислено и да се придържаме към тази максима, без да се замисляме много за нейната достоверност. След като сме приятели на демокрацията, след като искаме да живеем в демокрация, то трябва да се съгласим, че тя е докрай осъществена единствено тогава, когато всеки член на обществото има достъп до упражняването на властта, най-малкото чрез периодично участие в избори. Но какво значи „упражняване на властта“? Няма да сбъркаме, ако кажем, че това е съвкупност от взимане на множество конкретни решения. Ежедневно. А от какво зависи едно решение да е добро? От интелигентността на този, който го взима? От неговата честност, неговия морал? От пламенното му сърце? От волята му за справедливост? Може би. Но със сигурност зависи преди всичко от нивото и качеството на неговата информираност. Властта се упражнява чрез решения, а те почиват на информация.

Ако целта на демокрацията е свободата (след оцеляването и изхранването на популацията, разбира се), то инструментът на свободата е истината и това го казва в едно друго свое произведение авторът на Апокалипсиса. Има ли връзка между истината и информацията? Има. „Информация“ е другото име на истината, когато тя стане обект на споделяне. Когато обект на споделяне стане лъжата, тогава имаме дезинформация. Следователно от качеството на информацията зависи и самата свобода.

Какво количество от цялата информация достига до „суверена“ в едно демократично общество? Като знам какво количество НЕ стига в областите, които наблюдавам и в които за щастие съм малко по-информиран от средното ниво, мога да си представя какво е в останалите области. Затова можем да кажем, че „суверенът“ е принуден да участва в демократичния процес (тоест да участва в управлението на обществото чрез упражняване на някаква споделена част от властта) с минимална част от цялата налична информация. И не може да е иначе. Затова представителната демокрация е по-продуктивна от пряката, макар че пряката изглежда по-благородна и справедлива. Забелязали ли сте как на втората година депутатите започват да гледат някак по-отвисоко? Така е, защото са понаучили това-онова, което преди, в качеството си на прости „суверени“, не са знаели.

„Суверенът“ разполага с минимална част от цялата налична информация и затова е много важно в какъв вид ще достигне тя до него, дали няма да се окаже „екстра втора преснота“ като онази есетра, която бюфетчията се опитва да пробута на нечестивия, а онзи търпеливо му обяснява, че преснотата бива само една – първа и последна!

„Ах, тези медии!“ се създаде именно защото прекалено дълго на „суверена“ се поднася информация не само втора, но и трета, четвърта и не знам още каква преснота. Ако ще участва в управлението на държавата с минимално количество от наличната информация, „суверенът“ има право това минимално количество да е първа и последна преснота. И тъй като „суверенът“ се информира изключително от медиите, то медиите – ах, тези медии! – имат задължението и отговорността за преснотата на информацията. В повечето случаи се справят, иначе би било непоносимо. Колкото и да вият алармистите че сме били на н’ам-кое-си място по свобода на словото, като цяло медийната ни среда е добра, за което свидетелства и съществуването на такива като нас. Ако нещо не достига на журналистическото слово, то не е свобода, а компетентност. Появяват се все повече медии, а пишещите не се увеличават, дори намаляват. Гладът за оригинално съдържание се изостря. Новини можеш да свалиш отвсякъде, но хубав коментар не всеки може да ти напише. Пазарът е едновременно голям и гладен. При това положение свободата на словото не е тъй застрашена, както се опитат да я изкарат някои хора в параноичните си видения.

И все пак свободата не е достатъчна. Нещо повече: благодарение именно на свободата процъфтяват дезинформацията и манипулацията. То е като престъпността, която е проблем преди всичко в свободните общества. Да има възможност всеки да каже каквото си иска, невинаги е хубаво. Но какво да се прави – това е обратната страна на медала. Ако искаме да я има предната страна с целия блясък на нейната свобода, налага се да търпим и задната.

Медийната манипулация е професия, която упражняват както възхитителни майстори, така и злобни аматьори. Провеждат се най-разнообразни кампании, които целят да накарат хората – да ги убедят или да ги принудят чрез страх – да постъпят по начин, по който иначе сами не биха се сетили. Има бели кампании (хвалебствени) и черни кампании (ругателни), но и в двата случая истината, дори когато е истина, а не откровена лъжа, се поднася тенденциозно, с цел не просто да бъде съобщена, а да предизвика някаква реакция, желана и търсена от финансиращия субект. За един най-индиферентен изгрев можеш да кажеш както „и днес слънцето озари небесата“, така и „и днес слънцето огря с печалните си лъчи тази грешна земя“. Малцина ще кажат просто: „слънцето изгря“ и то не за друго, ами защото ако кажат така, веднага ще им отговорят: „и какво от това?“. Именно защото любопитният човек е устроен да очаква от нещо да следва друго нещо, медиите съществуват и вършат това, което вършат.

Ах, тези медии!“

 

 

   

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n

aaasdaq