Гласът на България

Национален новинарски портал

 

 

 gg

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

И за излишното бърборене, когато единствено уместно е мълчанието

gthyffИван Стамболов - СУЛА

Знаете какво е алегория – когато с помощта на нещо изобразимо изобразяваш нещо неизобразимо. Прилича на символа, но не е същото, защото изискването между изобразимото и неизобразимото да има смислова връзка не е толкова императивно. Всяко нещо може да се използва като алегория. Например онази литография на Николай Павлович – „Съединението на Северна и Южна България през 1885“ –

е алегория. Катастрофиралият и изгорял македонски автобус, за който всички говорят цяла седмица, също може да e алегория. Алегория на покрусата, алегория на човешката уязвимост, на непредсказуемостта, на внезапната човешка смъртност, загатната така поучително от хер Воланд при Патриаршеските езера, алегория на смъртта. Изкуството познава хиляди алегории на смъртта като например онзи скелет с косата. Покрусата, уязвимостта, непредсказуемостта, смъртта са неизобразими неща. Автобусите от своя страна са изобразими.

Изгорелият македонски автобус е алегория и на още нещо – на нашия мироглед, на отношението ни към света и към нещата, които го изпълват. Мислим си, че на подобни събития като това с изгорелия македонски автобус има един единствен начин да се реагира и той задължително е правилен. Но дали всъщност е така? Как реагирахме ние на изгорелия македонски автобус?

Искам всичко да знам

Това е един от най-досадните синдроми на нашата еволюирала и технологична цивилизация. За едно денонощие научихме ужасяващ брой факти за катастрофата. Научихме, че македонци предимно от селата Студеничени и Мурани отишли в Истанбул на екскурзия, на която „едни щастливо са празнували рожден ден“, други са завели децата си за трите празнични дни, а трети просто са били на разходка. Четирима били роднини. Религиозните съвети заседават.

Научихме също, че „по-голямата част от пътниците са родени между 1971 и 2004“ (надявам се скоро да научим и за по-малката част); и че до пет дни ще бъде сформирана работна група по настилката, пътните знаци, ограничителните системи и хоризонталната маркировка; и че „автобусът-ковчег“ е трябвало да бъде спрян от гранична позиция; и че е много важно да се установи дали автобусът се е запалил преди или след удара в мантинелата (ами ако се е запалил по време на удара?); и че причината за катастрофата е дългият престой на турската граница; и че офертите на „Беса транс“ за екскурзии в Турция били евтини; и че митничарите пуснали автобуса да излезе без документи; и че от Скопие вече уволнили митничарите; и че имаше парчета гума на пътя…

Научихме още, че автобусът може да е прекарвал контрабанда нафта в туби; и че не било нафта, а било бензин; и че се е възпламенил от искри при триене в мантинелата; и че другите три автобуса на същата фирма не са оказали помощ, а са избягали, защото и те били пълни с контрабанден бензин; и че не било само бензин, ами и нелегални мигранти; и че след удар в пътен знак автобусът е летял 45 метра, което е задължително да се знае; и че пътник от „рейса на ужасите“ (наричан от други медии „автобуса-ковчег“) загадъчно е изчезнал; и че…

Научихме ужасяващо много неща! Добре е да знаем, трябва да знаем, имаме право да изследваме и знаем всичко. Това изглежда безспорно и даже свещено, но дали е така? Можем ли, трябва ли, имаме ли право да знаем всичко? И понеже за нас щастието е особено важно – ставаме ли по-щастливи, когато знаем всичко? През 30-те години на миналия век един атонски монах беше писал на един англичанин (бивш католик, преминал в православието), че човек има истинска нужда от едно единствено познание – на собствените си грехове.

Кой е виновен?

Винаги, за всяко неприятно нещо някой трябва да бъде виновен. Включително и за валежите, включително и за сезоните. Помня, че през 2019 за това, че Софийското поле е котловина, беше виновна Йорданка Фандъкова. Сега временно никой не е виновен, защото не се задават избори. За смъртта в автобуса също трябва да има виновни, но не и загиналите. Потърпевшите обикновено не са виновни, за да могат да бъдат обект на съчувствие. Когато някой стане жертва на трагедия, когато загине по мъчителен и нелеп (какво всъщност означава „нелеп“, некрасив ли?) начин, от съчувствие или поне от желание за съчувствие автоматично го разглеждаме като невинен, а той невинаги е такъв. И, забележете, вината може да е различна от пряката причина за възмездието. Но нека не навлизаме в тази територия.

Неколцина са кандидатите за виновници в нашия случай. На първо място това е туристическата фирма. После, разбира се, е шофьорът. Помните ли катастрофата на автобуса в река Лим през 2004, когато загинаха 12 деца? Е, тогава го отнесе шофьорът. Унищожиха го. Виновни са също Костадин Паскалев (министър при Царя) и Асен Гагаузов (министър на Станишев), по чието време е проправян пътят-убиец (нали разрешавате да го наричам така за по-ефектно?). Виновен най-сетне е и Бойко Рашков (оставка!), задето гранична полиция не е спряла „автобуса-ковчег“, като е видяла, че превозва деца нощем.

Търсенето на вината е разнообразно по целите си – от простичкото човешко желание да линчуваш някой себеподобен („себеподобен“ в смисъл че ти самият си същото говедо, но в конкретния случай си в ролята на съдник) до тънките сметки за разправа с политически или някакъв друг опонент. Кой източи язовира, деца? Нено Димов, Нено Димов!…

Защо се случват катастрофите?

Защо изобщо се случват събитията („съ-битие“, както сочи името, е нещо което съществува заедно с друго)? И защо в частност се случват неприятните неща, които сме свикнали да наричаме „лоши“, именно защото са неприятни, а не защото е недобра природата им? Има ли случайни съ-битиета и съществува ли въобще случайност? Тази група налудничави наглед въпроси са най-пряко свързани с философията и мирогледа. Например цялата ни представа за отношенията между индивидите и колективите, включително народите и нациите, се гради върху теорията на Дарвин и то не в частта ѝ за произхода на видовете, а в онази за вътревидовата и междувидовата борба. Вижте само теорията за свободния пазар и конкуренцията! Вижте всички учения за по-силните и по-приспособимите, включително и тези, според които по-силните трябва да се грижат за по-слабите, вместо да ги изяждат.

Защо се запали автобусът? Защото мантинелата не беше монтирана с необходимия брой болтове или защото вътрешният министър не подаде своевременно оставка? Или пък заради нещо друго? Защо пък да не е заради метафизичното измерение на българо-македонските отношения напоследък?

Лицемерието

Ние искаме да сме добри „по принцип“, понеже сме забравили защо иначе трябва да сме добри. Добротворството за нас не е организиран акт с конкретна цел, а общо благопожелателно състояние, каквото се очаква от едни интелигентни, чувствителни и в общи линии съвършени същества. Ние сме добри, защото така сме се родили, и трябва да изглеждаме така, за да не би някой да си помисли нещо друго. А как точно да изглеждаме добри – на това ни учат медиите, медиите ни дават пример.

Вижте водещите! Венелин Петков например, докато беше на екран, имаше една характерна чупка на устата, когато съобщаваше „лоша“ вест. И зрителите се досещаха как зад гранитната фасада на неговата мъжественост едно горещо сърце се къса и се къпе в чисти кърви. Вижте репортерите! По-неумелите от тях не успяват да прикрият радостната възбуда – обща за тях и за медията им – от някое нещастие, което ще разтърси публиката и ще вдигне гледаемостта за радост на рекламодателите. По-обиграните репортери обаче изглеждат истински потресени, сякаш нещастието се е случило с тях или с някой от семейството им. Толкова са чувствителни, толкова са съпричастни, очите им са така кръгли и влажни, бъдете като тях! За съжаление, лицемерието си личи, преиграването отблъсква. Защо го правят? Само за да защитят една неистина за човешката природа, произтичаща от приетия за официален в момента мироглед.

Да говориш много за нещо – било то радостно или тъжно – изобщо не означава, че проникваш по-дълбоко в същността му. Напротив, прекомерното приказване обезценява нещата, поевтинява ги. А да използваш чужди беди, за да привличаш внимание върху себе си, е гадно. Не само повреждаш на собствената си душа, но изкушаваш и другите. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, но ще ви спестя подробностите, за да не ви въвеждам в изкушение.

 

-------------------------

Предишната публикация на този коментар е в авторовия блог „Ъплоуднати постинги за делитване“; заглавието е от редакцията

 

 

   

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n

aaasdaq