Гласът на България

Казанлъчанинът Андрей Станев е един от списъка с луди български глави, строили вечни двигатели

Петър МАРЧЕВ

Човечеството открай време е било разделяно от учени или от любители на статистиката, според най-различни белези на най-различни общности: на мъже и жени, на леви и десни, на вярващи и неверници в идеята за Вечния двигател… А, перпетуум мобиле?! Лъсват милиарди подигравателни усмивки срещу усилията на Леонардо да Винчи, отец Матей Преображенски, Андрей Станев… Кой е пък този

последният? Нека го наречем с чудомировото „нашенец“. За мен бай Андрей ще остане незабравим, тъй като стана герой на първия ми опит в професионалната журналистика. Беше лятото на 1988, срещнахме се в казанлъшкия „Арсенал“ /който тогава се наричаше Машиностроителен комбинат „Фр. Енгелс“/. За да говорим на спокойствие, се качихме на покрива на едно от производствените халета…

Привържениците на популярната теория за прераждането биха открили добра храна в биографията на Андрей Станев. Още като юноша в родното си село Едрево, Казанлъшко,

Андрей конструира махолет

– без да е чувал някога за подобната леонардова машинария. Енциклопедичните му интереси го подтикват да завърши три висши образования. Е, никога не е рисувал, но затова пък като младеж е обладан от идеята „перпетуум мобиле“. Така започва неговият път нагоре по стръмнината, която той нарича своя Голгота, и която става смисъл на живота му и негова съдба…

От първите му, ренесансово наивни механични модели до идеята за инверсионен топлинен двигател са 30 години мъчително изкачване. По принцип, двигателят на Андрей Станев е далечен братовчед на топлинната машина, при която се използва цикълът на Карно. Златното зрънце, което лежи в основата на всичко, са недооценените следствия от Закона на Гибс, чиято същност е приблизително следната: „Електроенергията, необходима за електролизното разлагане на определено количество електролит /в случая – вода/ не зависи от налягането, при което се извършва електролизата, тоест с единица количество електроенергия можем да разградим водата и при налягане 1 атмосфера, но и при 500 атмосфери.“ Сгъстените при такова налягане кислород и водород се разширяват обемно, извършвайки работа. После тези газове се съединяват невзривно в специално устройство, което генерира електрически ток. Получава се и вода – цикълът се затваря. Това е идеалният модел на машината, но в реални условия тя ще работи не повече от един цикъл, поради енергийните загуби. За компенсирането им, и за да работи тя неограничен брой цикли, се използва част от взетата топлинна енергия от околната среда при разширяване на газовете, а останалата част отива за извършване на полезна работа.

За непредубедения ум всичко това изглежда приемливо и напълно възможно, нали? Но, ако към този проект залепим етикета „Перпетуум мобиле“, който сам по себе си има дъх на ерес и налудничавост за консервативно мислещите?! Тогава започва ходенето по мъките: безнадеждното обикаляне по инстанции и академични капацитети, унищожителните отрицателни рецензии, една след друга – повече от 20!

„Ако моделът на движещата се и вечно възпроизвеждаща се жива природа, която използва за това си движение енергията на слънцето, може да се нарече „перпетуум мобиле“, аз съм съгласен така да нарека и моя двигател“, казваше Андрей Станев.

Но една среща променя много неща.

Една среща, която за Андрей е почти успех. Директорът на ИНРА дава съгласието си да му бъдат отпуснати 10 000 лв. за експериментиране, при положение, че намери предприятие, което да поеме режийните разноски. И ето – комбинат „Фридрих Енгелс“ се съгласява да отпусне 14 000 лв. Започва трескава работа, с неугасен от изпитанията ентусиазъм. Обмисляният толкова години двигател започва да добива плът. Централната лаборатория по електро-химични източници на ток в София трябва да осигури генератора, произвеждащ ток за сметка на съединяването на кислорода с водорода. Но поредицата от молби и писма остават без отговор. „Цитаделата“ е безмълвна – някакъв зъл магьосник с вълшебна думичка е вкаменил съответните длъжностни лица. Само че думичката не е „абракадабра“, а „перпетуум мобиле“! Да, в Централната лаборатория въобще не разглеждат молби, отнасящи се до разни вечни двигатели! И работата спира дотук. Определеният от ИНРА срок изтича, а моделът на двигателя не е завършен…

И докато победителите никой не ги съди, непобедилите всеки може да нахока. От колеги и началници, отвсякъде го засипват с „Разпни го!“ под формата на подигравки и наказания по административна и партийна линия. Човекът, опитал се да надскочи сянката си, е поставен на мястото му.

„Деля хората на две групи – едните не ми вярват и се опитват да ми пречат, а другите не ми вярват, но поне не ми се месят… Надявам се ти да си от вторите!“ Завинаги запомних горчивите думи на бай Андрей. И се опитах да стана от третата група – на тези, които подкрепят не само неговия вечен двигател, но и всеки откривателски порив…

Българските Леонардовци

1. Отец Матей Преображенски

Той е потвърждение на правилото „Каквото четеш – такъв и ставаш“. Ражда се през 1828 година в търновското Ново село. Едва 9-годишен, по време на поредната чумна епидемия, остава кръгъл сирак. Образова се и се просвещава в българските и светогорските манастири. Съдбовен за него се оказва престоят му в Хилендарската света обител, която по онова време е българска. В богатата манастирска библиотека, освен черковни жития, канони, акатисти и молитвени правила, открива и трудове по физика и механика. Така се ражда може би първият ни изобретател. За първата си машинария получава откровение насън. “И погледнах вътре в реката едно желязно колело право, ама много голямо, от този край на реката чак до онзи, и са въртеше от нас към онзи край“, описва преживяното той в съчинението си „Чудное повествование“. Придумва игумена на манастира, който му дава близо 8000 гроша, за да сътвори своята “морска мелница”, която да използва силата на морските вълни. Когато става ясно, че проектът няма да заработи, за да не бъде опозорен публично българският изобретател се качва на борда на една гемия и бяга към остров Тасос. После отец Матей изобретява за воденицата на търновския първенец Ст. Карагьозов специален елеватор за житото. По-късно измисля двуклапанни водни помпи от бутален тип. През 1864 г. селектира специален сорт червени чушки, станали известни впоследствие като “отчематейки”. Негов е слънчевият часовник в Къпиновския манастир край Велико Търново. После изработва от върбово дърво два модела на пушки с магазинно пълнене, които търновският майстор Иван Тюфекчията изработва от метал. Прави проект за 12-цевна картечница! Създава и свой вариант на вечен двигател – “перпетомобил”. Накрая конструира триколесен велосипед… За съжаление, си отива от този свят твърде млад – когато умира от ухобол е на 47 години.

2. Ломчанинът Димитър Юлев

Друг българин с леонардовски дух е Димитър Юлев от Лом. Той използва за своето изобретение обикновен въздух под налягане. „Когато искаме да се почне движението, - обяснява изобретателят - пускаме въздух в двигателния механизъм; кухините се напълват с въздух и турбината почва да се движи.“ Добре, но душманите на Юлев го набеждават, че се опитва да прави „перпетуум мобиле“.

„Всъщност тя, турбината, не е вечен двигател. На перпетуум мобиле силата иде отвътре (от самия него), когато силата на нашия двигател иде отвън, както в парните машини.“ – така се защитава изобретателят. Когато му омръзва да убеждава българските маловерци, изработва два модела на своя механизъм и заминава за Париж. Сред французите също има скептици, въпреки това българинът успява да убеди мнозинството в достойнствата на своя проект. Така през 1910 г. французите признават откритието и Димитър Юлев триумфално се връща с патент за изобретението си. Но скоро започват трите поредни войни и българската машинария потъва в забвение…

3. Старозагорецът Михаил Зидаров

Не е известно кога и откъде старозагорецът Михаил Зидаров е получил вдъхновение, за да изобрети своя „Вълномотор“. Но в началото на ХХ век той показва по панаири и сборове макет на своя двигател, който трябва да оползотвори огромната енергия на морските вълни. Тъй като телевизията все още не е изобретена, по този начин бай Михал разчита да намери популярност, а оттам и подкрепа за откритието си. А в принципа на действие няма нищо нереално - като се потопи във водата, машината обира енергията на морските вълни и я преобразува във въртеливо движение. „Не, това не е перпетуум мобиле“, застрахова се изобретателят. Успява да спечели на своя страна писателя Тодор Влайков, който в качеството си на негов PR пледира в Народното събрание да се отпуснат средства за реализацията на този енергиен проект. „Господинът Зидаров е с едни особени възгледи, дошъл е почти в отчаяние и няма с какво да живее“, моли се писателят. Но, очевидно, „въглищарското“ лоби е било твърде силно тогава и „зеленият“ проект на старозагорския техничар не получава финансиране. Все пак, през 1913 г. той получава авторски гаранции във Виена. Връчват му два патента с № 59872 и № 59880. Но за съдбата на „Вълномотора“ няма повече информация…

4. Сава Канев от село Оризаре

Последният леонардовец в нашия списък е Сава Канев от пловдивското село Оризаре. По подобие на Михаил Зидаров, той също успява да се добере до българския Парламент. През лятото на 1992 г. бай Сава успява да шокира в кулоарите на Народното събрание някои от депутатите със своя „Умножител на енергия“. Прототипът на неговия механизъм, със своите дървени конструкции, система от полиспаст и топуз от стар кантар по всичко напомня на Перпетуум мобиле от първи род. Изобретателят от Оризаре прави опит да влезе в кабинета на тогавашния председател на НС - Благовест Сендов, но академикът-математик отказва да го приеме. Под предлог, че Сава Канев няма патент за изобретение от ИНРА.