Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Гергана СУЛЕВА

glar

 

 

 

 

 

 

 

I

Любопитни гларуси

ме издебнаха

и откраднаха

сърцето ми.

Хвърлиха го в морето

и от кръвта му

коралът в червено разцъфтя.

Залезът го отрази

и ето

водата дивно заблестя.

Въздъхна водната стихия.

Морето радостта си не можа да скрие

че сърцето ми

днес в него бие…

 

II

Напускам рая

където тревата зелена

мирише на утро

и птиците

са мои приятели.

Напускам рая

където

оглеждам във водата

лицето си

трижди по-чисто.

Отивам си

но без тежест в сърцето

защото

отивам на място

далеч по-добро.

При теб…

 

Сита УЕЙ

(на тези, които ще търсим в небето през юлските нощи)

 аа

 

 

 

 

 

 

 

 

Знам,

свършва зимата

и пролет

отпуска дъх

със утринния полъх.

Но нощите…

Дали от студ, дали от страх,

сърцето ми държат

в ръцете си

и вятърът кънти под покрива,

като камбана,

като последен глас

от тез,

които тръгнаха със зимата.

 

Тя все ни взима!

Тя никога не си е тръгнала сама.

 

Добре надеждата

и вярата

завиват ме!

 

liu

 

Мария ТАНЕВА

 

Има толкова много смърт

и неузряла надежда за раждане.

На един разкопан кръстопът

боговете се самоизяждат.

Дългокос вятър с поглед блуждаещ

стои на върха на тополата.

Не понесе трудното помъдряване

и иска да скочи надолу.

Птиците с остарели крила

проклинат своята участ.

В изоставени горски села

разхождат се сенки на кучета.

Аз трябва в бетонния ад да остана,

притисната между "Искам" и "Мога"!

Как да превърна тъгата в камбана,

за да бия тревога?

 

Стоян СТОЯНОВ

pla

 

 

 

 

 

 

 

Отдавна,

преди дни,

преди години,

преди кръвта ми да прелее

в бездънния и плосък порцелан

на чашите -

кръвта, която винаги

и винаги е недостатъчна,

ако животът ми виси,

а той вися

на лъскавия прът

сред лозето

и чакаше децата да пораснат,

за да разберат,

че съм натъпкано със слама.

Но винаги ли е било така?

 

Ако мелачката,

с която мелят гроздето,

се завърти назад

и върне лятото,

зелените листа,

пътеките и слънцето

и всички незапочнати неща ...

и разминатите,

неосъществени срещи

се състоят все пак,

макар че времето ги прокълна

да бъдат спомени

за незапочнати, небивали неща ...

 

Тогава може би децата

няма да пораснат;

плашилото завинаги ще бъде живо;

пропуснатите срещи ще са минало,

което ще си спомняте през зимата

на масата с бутилка старо вино.

 

------------------------------------------

Бел. ред. Какво би могъл да иска един поет от света? Да си спомня поне едно негово стихотворение, когато него вече няма да го има тук. Да, „Старото плашило“ винаги ще ни напомня за бат’ Стоян, за задушевните ни разговори, за някогашния дух на Казанлък… Почивай в мир, поете!

 

Иван СУХИВАНОВ

soz

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Трептят смокинови листа в морето и в залива на Аполон златее залезът

и сякаш съм последния защитник на крепостните порти - взрян в мъглявия

Понт Евксинос, към сумрака на най-древното море, а оттам

се чуват неспокойните сирени и жужат езиците забравени на варвари

от степите, прекосили със салове въображението и

отплаващи към незнаен мегалитен бряг, към озъбените смъртоносни сили –

които ни убиват окончателно… Завинаги!

А може би към Босфора са поемали те някога, или обратно, към Колхида? По античните маршрути към улова на щастие, а под тях нестигналите – хиляди удавници

които шушнат в нямата акустика на мъртвото и ни причакват - сред извити пипала

на изчезнали чудовища, по пясъка на дъното, където е забита статуя на Галатея, убежище на раците…

И пак завинаги приключва всичко – тук, сега -

преди Спасителят да се е родил, преди всякое преди, а може би

Възкресението, а може би… Не остава даже пепел от докосванията на

влюбените двойки, бездънна меланхолия витае над дървения пристан,

над лодките, и оная тишина на сенките – попила сол, въздишки и очакване…

Всъщност елините са се бояли от морето – казва философът… Първобитен ужас

от черните води, по-страшни: от страхопочитанието към вълните,

като сепването нощем - от стъпки на рибар по калдъръма…

Страхът, объркващ ни посоките, залеза и изгрева – непрекъсващия денонощен ход

на умирането, оная илюзия за историята, която се повтаря уж

в нашия живот, а ние я живеем пак - за първи път… В града

наречен на Спасителя, каква ирония, да се надяваш да те прероди легендата

за оня - неродения.

 

------------------------------------------------------------

Бел. ред. Стихотворението е от книгата "Непревзето море" - единствената в българската литература изцяло маринистична стихосбирка. Премиерата на книгата е тази вечер, 30. октомври, в бургаския Дом на литературата, от 18 часа.

 

   Lema BG

lo

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n