Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Иван ВАЗОВ

iv                                     

 

 

 

 

 

                                                 И рече безумец: няма Бог!

 

Славянство? - глупост, братство? - празна дума.

Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!

Свещена клетва? - за хитреца глума,

измама за простака тук.

 

О, Сърбио, така ли оправдаваш

небратските си замисли към нас?

С таквиз ли думи дръзки заглушаваш

на съвестта неумолимий глас?

 

Така ли ти свети права убаряш,

и връзките с честта като скъса

на знамето си тоз позор писа?

Ний чуваме те гневно да повтаряш:

 

"От Македония ни педя вам!"

Но таз земя е наша, наша, наша!

Светата българска реч я оглаша,

земя е скъпа нам!

 

Тя жив е къс от нашто живо тело,

през вековете с нас страда, диша,

и с тръне увенчаното ѝ чело,

тронува, грее в нашата душа.

 

За нея бяха жертвите безкрайни,

за нея мряхме при Люлебургас,

за нея, след триумфите си сяйни,

не лаври - траур носим в тоя час!

 

На наший зов за правда, мир, свирепо

крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -

И в умопомраченье слепо

с Миладиновия меч ни плашиш пак.

 

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята

славянски братски кърви ще текат?

Историо, не давай си листата,

не вписвай в тях на тия дни срамът!

 

 

Май, 1913 

 

 

 

Румен ДЕНЕВ

ufy 

 

 

 

 

 

Утре рано аз имам дуел,

ще изпискат две сребърни шпаги.

Неизгодно е

да съм смел,

изгодно е

да избягам...

 

Аз ще бъда убит войник,

вече хапвам последната хапка,

а животът е

жалък вик,

панталони и шапка.

 

Ето, бавно отиват на бал

всички мои предишни любовници,

с тях на много игри съм играл,

но сега

съм влюбен в часовника.

 

Как се случи така и как

станах трън и герой в обществото,

стар убиец е

моят враг

и навярно обича живота.

 

Който знае смъртта, е мъж,

но - и който живота жали.

Как отдавна е нямало дъжд...

Тази нощ ще вали ли?

Едва ли...

 

Гергана АТАНАСОВА

redf

 

 

 

 

 

 

Какво толкова има в едно стихотворение?!

На този въпрос разумният ще увисне като паяк.

Не му казвай за тайните пролуки на света,

през които се връщат при тебе

разтопен скреж от снежен човек,

тетрадка с широки и тесни редове,

свито в кашлица ръкописно "г",

и косата на мама, ухаеща на всемирно спасение.

 

Петър МАРЧЕВ

bg 

 

 

 

 

 

 

Кубрат се бие - за България уж,

                                                         но за бели парици.

Аспарух портокали бере -

                                             там, нейде край град Ница.

 

Тервел сарацини вкарва в Европа

                                                           /300 евро парчето/.

Крум краде луксозни коли в Барцелона

                                                                       и стъпва напето.

 

Само Борис закони крои и кове

                                                           в BG-парламента.

И Симеон става велик,

                                         но след пет мастики със мента.

 

Кирил рано-рано отпадна

                                              от школо и родна просвета.

А пък Мето надува яко по стъгди

                                                          и сватби клар’нета.

 

Вместо елегии и строфи

                                             с барут и буревестници,

Христо пише фейк-новини

                                                 за жълти дами и вестници.

 

„Петко & Пенчо“ са запазена марка,

                                                               но не в литературата;

от бизнеса им отдавна интересува се

                                                                 и прокуратурата.

 

Пред храма Исус подложил e длан

                                                             за милостиня.

А майка му отдавна лежи

                                               в затвора в Сливен.

 

Манастири пустеят.

                                        В механи глави се люшкат.

А народът сънува -

                                    че е пукнала първата пушка…

 

 

Милена ГАНИНА

 re

 

 

 

 

 

 

Аз знам какъв е цветът на вятъра,

когато гони листата есенни.

Долавям в устни светлината му,

в гласа му чувам минорна песен.

 

Звучат във мене на птици думите,

с криле и песни те раждат стихове.

Гласът на залеза в мене лумва

и вечер звездна в косите стихва.

 

Наглед безцветен, а всъщност приказен

светът край мен е картина песенна.

С лице усещам, а не с очите си

зелена пролет и жълта есен.

 

Лица и устни, и длани парещи

остават често във мойте спомени.

Животът влак е със цветни гари –

ще опозная хода му сложен.

 

----------------------------------- 

Милена Ганина /1970-2019/ е родена в Розовата долина, завършва училище за деца с нарушено зрение и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Пише поезия откакто се помни и създава песни със своя музика по някои от стиховете си. Първите ѝ публикации са в казанлъшките издания в-к „Заводска трибуна“, „Искра“ и списание „Кула“.

Пяла е в хор „Акад. Петко Стайнов” и Хора на софийските учителки. „Цветът на вятъра” е дебютната ѝ книга, издадена от фондация „Чудомир” през 1998 година. Милена бе член на Съюза на независимите писатели.

„Поетесата Милена Ганина е удивително явление на природата. Към нейното слово се отнасям с подчертано внимание. Защото буди и приспаните ми сетива да насочат вътрешното ми око към пейзажа на тази незряща авторка и да открия и онези детайли в него, които тя не е успяла да зафиксира върху белия лист.“

 Думи на поета Велин Георгиев

 

   Fluida

   Lema BG

lloonnm

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n