Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

dom

 

 

 

 

 

 

 

 

Сунна МОЛЛОВА

* * *

Ограда от трънчета,

овошките – до гърло в трева.

Къде ми е съседа?

Дворът опустя.

Вратите скрибуцат ръждиво.

Вятър – мародер

мириса на дом отвя…

 

* * *

Младостта ни е заложна къща.

Дворците са конюшни за кентаври.

Имам заешка устна –

махнаха ми катинара.

С късчета пяна,

останали от Афродита

си търкаме петите.

Далечен силует

на претоварен керван

минава превала –

камъни пренася

за прокрустово ложе.

 

* * *

…и не съм от ребро Адамово.

От кост на риба съм

на времето във гърлото заседнала…

 

* * *

В коя епоха сме?

Офелия пропи се

Хамлет не задава въпроси.

 

* * *

Разкъса си огърлицата

Млечния Път.

Заваляха светулки

над узряла ръж.

 

* * *

Душата ми витае 

над този ад от звуци,

затворени в метална сфера,

излята от камбаните

на разрушени Божи храмове.

Отчаяно бързам да нареждам

последните житни зърна

в букви, срички, думи за тези,

които знаците ще разпознаят

и преглъщайки щастливо

сълзите и зърната,

да не забравят да четат

евангелието на земята,

слънцето, огъня, водата…

 

* * *

Думите са вече от стъклени букви.

С подканващия поглед

на кръчмарска певица

всеки пийнал веселяк,

вместо чаши

удря в земята стъклени думи.

Жалко звънят сричките

под метлата на чистачка.

 

* * *

Резеца на смеха дълбае

вадичките на сълзите…

В мрака на забравата

самотен ловец е сърцето

на слънчеви бисерни миди…

 

* * *

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога.

Няма кой да ни залюби

във леглото на тревите.

Няма кой да вдигне камък,

в облак да го запокити.

Дързостта ни се убива

в мекотата на килима.

Любовта ни спи на меко

в пухени завивки.

Нищо лошо, нищо няма,

само есенна тревога…

 

* * *

Син синчец, сълза небесна. 

Сред жълто жито си ненужен,

ще те посекат с узрелите зърна.

 

* * *

Денят ми – с превързани очи.

Придошла река

под изгорели мостове.

 

* * *

Много малко, малко имам  

много искам, имам всичко,

все нещо не достига.

Имам младост, искам мъдрост,

имам двете, само времето ме изпревари.

Леем думи,

малко вяра,

много хора,

и накрая е обратно.

Едни отляво, други вдясно,

а отсреща никой – все се разминавам.

Слънце грее, дъжд след него,

път отварят пред мен, но косите побеляха.

Един се ражда, друг умира,

аз съм по средата,

все мисля за начало,

а забравям края.

 

* * *

Тъничко, тънко

се вие на бръшляна вратлето

по стени и по балкони,

наднича през прозорци, прегръща первази.

Всяка пролет

връхчето търси неприласкано място,

да прикрие и чака птици, гнезда,

подслон да им предложи…

Търси непрегърнато място.

 

---------

Бел. ред. - Тази година се навършват 5 лета откакто поетесата Сунна Моллова напусна любимия си Казанлък и този свят...

Бончо КЪРОВ

sem

 

 

 

 

 

 

 

 

И трием подметки и хора в протрития делник -

с блиндирани входни врати и студени резета,

с прозорци в решетки, със чувства и спални – отделни

в бетонни пространства с оклюмали цветни пердета...

 

Отвън се звъни, но са глухи ключът и ключалката,

мигат шпионки с клепачи и мигли железни.

Отвътре часовникът стреля с отмерени залпове

всяка секунда. И този отвън е прострелян.

 

Човекът си тръгва ранен и в тълпата се влива,

главата му ври като чайник, та пара изпуска...

Днес беше поставен „на мушка” и нямаше милост.

А утре? А може би утре ще бъде зад спусъка!

 

И пулсът си чука с длетото червено, не спира,

не спира да тича по своите тънички вени

към оня завой, който делникът беше минирал,

завоя последен – в сърцето му – вече взривено... 

asenova
Иван НИКОЛОВ

 

Родният град е нежно постлан с килими

от жълта тишина на есенни листа,

но от небесното огледало надничат

изкормени туловищата на облаците,

и парцали от свирепи земни чувства.

 

Мастилниците са пълни с черна нощ,

с плешиви черепи в зобницата на коня;

със следи от пепел в селските дворове,

и надгробни камъни със сълзи от восък...

 

Мрачните нощи сънуват бели зори

но сънищата се развяват с мъглите

над угарите и неораните ниви,

почне ли денят да си отваря очите...

 

Светлината е на светлинни години от нас –

само надеждите светят в междинната зона

между въображението и химерите,

но Апостолът няма да седне на престола...

 

------

сн. taurus13

STAPKI

 

 

 

 

 

 

 

 

Мария ДОНЕВА

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно
и стяга, и сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

 

-----

Стихотворението е от новата стихосбирка на Мария Донева "Чисти стихотворения", ИК "Жанет 45". Премиерата е насрочена за 17 декември, от 18:00 ч. в старозагорската книжарница "Приятели".

Керана АНГЕЛОВА

j

 

 

 

 

 

 

 

жената с кожените мокасини

меки като шоколадови лапи на лисица

жената със сламената капела през която

се сцежда слънце и капе върху полата ѝ

седи в шезлонга и се полюлява равномерно

книгата в скута ѝ е разтворена по средата

и похлупена като колибка в която живеят думите

жената ги полюлява внимава да не се разсипят

от време на време погалва с върховете на пръстите

грапавата корица забавено движи ръката си

върху дланта ѝ също се сипят слънчеви капки

през рехавото сито на сламената капела

създават неочаквано съвършена картина

в стила на соларния поантилизъм

на тази августовска сутрин

сред яркозелената морава

 

след това жената обръща книгата

поставя я възнак върху коленете си и свежда глава

периферията на шапката скрива колибката

и всичкото онова което в нея живее

все по-силно и равномерно жената се полюлява

все по-устремно и неудържимо

като заклинателка в транс

 

-----

Бел. ред. - Стихотворението е от новата стихосбирка "Леванте"

 

   Fluida

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n