Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Едно интервю с пловдивския художник Васил Стоев

vasИво ДИМИТРОВ

 Васил Стоев стана първият български художник, който е продал картини на два различни търга на „Сотбис“. Преди 30 години в Лондон и миналата година, когато за негова картина четири пъти бе наддавано във Виена. Поканата за търга в австрийската столица получава по време на изложба, на която той и Цанко Лавренов са избрани да представят изкуството на родния си Пловдив. Роден преди 70 години, Васко Стоев е един от

символите на модернизма у нас. Получава огромно международно признание, а неговите картини са в някои от най-значимите музеи на съвремието ни, както и в колекциите на най-големите български галерии и меценати от цял свят. 

Г-н Стоев, вие сте българският художник, който първи продава две картини на търгове на аукционна къща „Сотбис“. Това дава ли Ви допълнително самочувствие?

- В изкуството високо самочувствие имат само глупаците. Един творец цял живот търси и надгражда. Точно тази битка с времето и материята, която същевременно трябва да стигне до зрителя и да привлече неговото внимание, не ти дава спокойствие нито минута. Успокоиш ли се, или легнеш ли върху стари лаври, си обречен. Иначе всяка картина си има своя живот. На една от моите й е писано животът й да тръгне от Виена.

Как стигна „Сотбис“ до Вас за втори път?

- Хората от аукционната къща избират автора, а не картината. Първият път, когато ме поканиха да участвам в техен търг в Лондон, беше същото. Тогава обаче бях в компанията на още петима български художници – Светлин Русев, Димитър Буюклийски, Емил Стойчев, Любен Зидаров и Маргарита Пуева.

Никой не е писал за този „български“ търг на „Сотбис“. Как Ви избраха?

- Това се случи през далечната 1989 година, малко преди да падне Тодор Живков от власт. Моя картина случайно е видяна от група експерти на „Сотбис“ в галерията на Външно-търговско обединение „Хемус“ – единствената фирма по времето на социализма, която имаше право да продава творби на български художници в чужбина. Това е голям шанс, защото иначе никога нямаше да бъда препоръчан от тези, които командваха изкуството по онова време.

Какво имате предвид?

- Малко е да се каже, че не бях сред любимците на въздесъщия тогава Светлин Русев, който колеше и бесеше, заедно с Александър Лилов, а после и самостоятелно. Знам, че хората от „Сотбис“ са канени на специални посещения в някои ателиета на колеги. А други умишлено са пропускани.

Кои са пропусканите?

- Много от най-добрите майстори на четката не бяха долюбвани от Светлин Русев. Имам чувството, че той се страхуваше от много свои колеги, които бяха наистина забележителни като творци. Използвайки властовите си позиции, си осигуряваше творчески комфорт. Светлин не обичаше да е на сянка и правеше всичко възможно да отстрани тези, които му я правят. А нямаше как да не му правят сянка, ако застанат до него колоси като недостижимия Иван Вукадинов, като Генко Генков, като Димитър Казаков-Нерон или Георги Божилов-Слона. Троскотът, колкото и бързо да се разпространява, няма как да надскочи боя на дървото. В случая ми се струва най-подходящо казаното от Димитър Казаков-Нерон, който се обърнал към колегата си Генко Генков с думите: „Генко, какво излиза в крайна сметка – ние с теб сме луди, а Светлин е народен художник…“

Как тогава Русев е участвал на търг в „Сотбис“ с Вас?

- По принуда. Нямал е избор и правото да решава. Трябвало е да се примири с експертите на аукционната къща, защото това не са общите му художествени изложби у нас, където раздаваше присъди и определяше кое е изкуство и кое не е.

Какво го е настроило срещу Вас?

- Вероятно се е почувствал пренебрегнат, че не съм поискал разрешение за една изложба в чужбина.

За какво става дума?

- През 1983 година ателието на „Младия художник“ в Пловдив ми организира самостоятелна изложба в НДК. По време на изложбата идва една много симпатична жена, застава до мен и ми казва, че много харесва картините ми. Подава ми визитната си картичка и изстрелва името си – Криста Бергер. След няколко секунди ме покани да направя изложба в нейната собствена галерия, на улица „Линцерщрасе“ 474 във Виена. Аз й благодарих, но й отговорих, че това е много трудна работа. Казах на Димитър Пампулов, който завеждаше секция „Живопис“ във ВТО „Хемус“, и той веднага отсече: „Няма проблеми, правим изложбата!“ Цял живот ще съм благодарен на Митко, който и до днес ми е прекрасен приятел. И така, с 30 долара в джоба слизам на гарата във Виена, сменям ги срещу 500 шилинга, хващам такси и за тази сума таксито ме откара до галерията на Криста Бергер. Жената разбра на какъв хал сме българските художници и ме остави да спя безплатно на едно легло в галерията, а аз цяла нощ обикалях улиците на Виена – гледах сградите, витрините и дишах този непознат за мен въздух. На следващия ден потърсих връзка с хората в нашия културен институт във Виена „Витгенщайн“ да ги поканя на изложбата. Тогава директор беше обаятелният Христо Друмев, който дойде за изложбата. Откриването официално бе направено от вицедиректорът на Дома на художниците във Виена „Кюнстлерхаус“ д-р Петер Кодера. Това беше изключителна чест за мен. Христо Друмев усети, че не съм се устроил нормално и ме покани да отседна във „Витгенщайн“. Една американка скоростно ми купи три картини и ме спаси от продължително гладуване. В същото време почти цялата изложба бе разпродадена и в един момент аз се оказах с много пари във Виена, които нямах право да вкарам обратно в България. Затова ги изхарчих до край за подаръци. Докато бях в дом „Витгенщайн“, бе първата ми среща очи в очи със Светлин Русев, който дойде във Виена от Париж. Христо Друмев ни запозна, казвайки на Светлин, че съм направил много успешна изложба. Тогава Светлин се наведе, замисли се нещо, вдигна глава и злобно ме попита: „Другарю Стоев, как така ти правиш изложба във Виена?“ Отвърнах му: „Получих персонална покана, другарю Русев“. След отговора ми, Светлин почервеня и изстреля: „Ще видим тази работа, другарю Стоев, ще я видим!“  

И какво видяхте?

- Видях всичко лошо, което може да ти се струпа на едно място. От 1983 до 1989 година станах забранен художник. Преди това участвах на Общите художествени изложби, но от срещата си със Светлин във Виена направо започнах да си блъскам главата в стената. Ще ви разкажа дори една случка. Бях дал 3 работи за Обща художествена изложба в Русе. Нарочно застанах зад журито да не ме види Светлин Русев, че съм там. Едни дечица носеха картините. На всички художници се приемаха работите за участие, а Светлин формално питаше останалите от журито: „Имате ли какво да кажете“. Те по инерция отговаряха „не“! Приема се. Така, докато дойдоха моите работи. „На Васил Стоев ли са тези картини“, обърна се Русев към другите? Като получи утвърдителен отговор, попита: „Някой да каже нещо?“ Никой нищо не каза и Светлин отсече: „Отхвърлят се!“ Шест години ме мачкаха, а трябваше да си храня семейството. По едно време дори спрях да рисувам. Правех каталози за Пловдивския панаир и се занимавах с изпълнителска работа. Мислех си, че повече с живопис няма да се занимавам. Тогава пак ВТО „Хемус“ ми помогнаха и едни японци харесаха и купиха няколко мои работи, а буквално дни по-късно дойдоха и експертите от „Сотбис“, които случайно видели мои работи, харесали ме и пак ме събраха…със Светлин.

Ще ни обвинят, че правим това интервю след смъртта на Светлин Русев...

- Никой не може да ме обвини в нищо, защото мнението си за него отдавна съм го казвал публично. Всичко е документирано и във филма „Вибрациите на една нация“, излъчван по БНТ. Аз не съм се съобразявал със Светлин и не съм намирал за необходимо да му се подмазвам през годините, за да бъда обявен от него за добър живописец. Нямал съм нуждата от неговата индулгенция. Затова съм се чувствал свободен.

Русев обаче имаше огромно влияние и след 10. ноември 1989 годна.

- Да, като отпадна възможността партийно да ни „наказва“, започна с другите номера и удари под кръста. Беше съветник на много от колекционерите, имаше влияние върху някои галерии и им казваше, че не си заслужава да имат картини от определени художници. От него продължи да зависи всичко. Така е и до днес.

Вие смятате ли за крачка напред това, че в „Сотбис“ пак Ви оцениха?

- Не мога да кажа, че не е хубаво да се почувстваш част от световното изкуство, но това не е най-важното. Напоследък все по-често се замислям за времето, а то много бързо лети. Не усетих кога станах на 70. И ме обземат разни мисли, равносметки, правя съпоставки.

Какво мислите, идва ли талантливо поколение?

- Има много талантливи млади художници, но са изключително важни учителите. От тях много зависи как и накъде ще поеме един талант.

 

 

 

----------------------------------------

Бел. ред. Заглавието е от редакцията; интервюто се публикува със съкращения.

 

  

 

kultura - Copy1pravoslavie - Copy1

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba