Разказва Валентина Романова, която през 1982-ра загива при автомобилна катастрофа, но след три часа и половина възкръсва

НАШИЯТ КРЪСТ

Валентина Романова е родена през 1946-а година. Омъжва се за офицер от Съветската армия, който служи в град Североморск. Раждат им се две дъщери. През 1982-ра преместват съпруга на Валя в един от гарнизоните на Кримска област. Семейството се устроило на новото място: дали им служебна квартира, купили мебели, цветен телевизор... Веднъж две от новите познати на Валентина я помолили да ги откара някъде със семейния “Москвич”. Макар че на нея не и се пътувало много-много, тръгнали... По шосето се носели червени жигулита. После – страшен грохот от неочакван удар...

По-нататък, ето какво си спомня тя: “Лекарят каза: “Всичко направихме, но не успяхме да я спасим. Сърцето не бие.” Усетих тласък в тялото си. После се оказах някак над всички. Лекарят спокойно си записваше нещо. После каза, че на сутринта трябва да извикат от Симферопол кола, за да откарат тялото в моргата.

Аз казвам тихо: “Но аз съм жива”. Но гласът ми не се чува. Казвам по-силно: “Жива съм!” Отново никакъв звук! Какво е станало с гърлото ми?! Виждам една автоматична писалка на масата: сега ще я съборя на пода, за да привлека вниманието им. Хващам я, но тя не помръдва! Усещам ръцете си здрави, но не мога да помръдна писалката. Какво става с мен?!

Обвзема ме такъв страх, че ми се струва – сърцето ми ще се пръсне. Чувам някакво бучене, което приближава. Едно такова монотонно. Като в метрото. Усещам зад себе си някаква черна дупка. Нещо като тръба, която ме засмуква. Летя дълго. Накрая ме изхвърля някъде. Камениста земя. А наоколо няма нищо.

Изведнъж виждам: вляво стои някакъв висок мъж. Аз – към него. Искам да го попитам къде се намирам. Но тогава съзирам неговия поглед. Страшни очи, нечовешки. Като на звяр в скок. Изтръпнах от ужас. Първата ми мисъл беше: да бягам! Затичах се, макар да осъзнавах, че няма къде да се скрия от него. Извиках: “Господи, спаси ме!” И изведнъж почувствах облекчение. Близо до мен се появи някой друг. Не го виждам, но усещам: един такъв красив. И щом злият се опита да ме хване, другият застава между нас. И така бягаме... Неочаквано се спъвам в някаква невидима, сякаш стъклена бариера. Падам.

А злият се спира пред бариерата. Не може да я прекрачи. И въобще не поглежда към мене. Отива си.

Какво беше това? Въобще, какво се случва с мен? Защо този ме преследваше?

И изведнъж – вдясно и отляво зад мен се оказват двамина. Аз не ги виждам, но те ме водят. Като арестувана. Тогава разбирам, че след смъртта човек се лишава не само от тялото си. Той няма и собствена воля. На оня свят искаш да отидеш някъде, искаш да избягаш, да се скриеш, но не можеш. Свободната воля ни е дадена само в този свят. И всеки човек е свободен да заслужи рая или ада. Но само ТУК. ТАМ вече е късно...

Усещам, че летя все по-надолу, сякаш се разтваря земната кора. Оказвам се на ръба на някаква бездна. Казват ми: “Гледай!” Минава ми мисъл: нима ще ме хвърлят долу?! Закривам лицето си с длани, а пък и миризмата е... Едва не ме отрови. Сега вече знам: така мирише мъртвото тяло. Нищо не се вижда. А те пак: “Гледай!” Погледнах отново и ужасена се отдръпнах назад. Милиони хора! Като попови лъжички в каца. Ридания, вопли, стонове. На най-дълбокото, на дъното – хора със всякакъв цвят на кожата, затънали в изпражнения. Непоносима воня!

Питам: “Как са попаднали тези хора тук? Как да ги спасим? Трябва да намерим някакво въже... Защо сте така безразлични към тях?”

Отговарят ми: “Тук са човешките пороци”.

Как така, пороци?!

“Извратените, блудниците, прелюбодейците, развратителите на малолетни, мъжеложците, скотоложците...” Аз не бях и чувала такива думи. Казват ми: “Докосването на тези хора носи страдание. Тук те са получили това, което са заслужили...”

И изведнъж виждам поле. Някаква канавка. С гръб към мен седят две жени. И дечица. Изцапани, кални. Как са попаднали тук?

Казват ми: “Това са неродените деца...”

Как така?

“Убитите при аборти... И твоите са тук...”

Косите ми настръхнаха. Нали и аз съм правила аборти! Не съм знаела, че това е грях. Но аз въобще и не знаех какво означава тази дума. И наистина ли сега ще трябва да отговарям за тях?

Жените не се обърнаха. Мълчаха.

И тогава аз разбрах, че ме чака наказание. Притисна ме неизразима мъка...

                                                                                            превод от руски