Гласът на България

Национален новинарски портал

   НАШИЯТ КРЪСТ   Издание за Вярата, Надеждата и Любовта

Споделете ме

Няма страшно... ако се научим да обичаме

VladimirОтец Владимир ДОЙЧЕВ

Има нещо много трогателно в начина, по който българинът празнува Нова година. То стои, разбира се, зад голямото пиянство, зад многото бомбички и техния грохот. То е съвсем тихо и е в пожеланията, които си отправяме един към друг. Българинът подрежда в сърцето си и изважда от килерите на вътрешността си последните трошици надежда, за да ги даде на близките си. Събира ги внимателно с ръка, така че нито една от тях да не падне на земята и ги подава на тези, които обича. А те се радват, все едно са гладни птичета, измръзнали от зимата на световната безчувственост. Разбира се, това се случва просто в условните граници на времето и всички неща, които си пожелаваме, едва ли ще се сбъднат. Въпреки всичко, трогателно е, че си ги пожелаваме. Това все пак е знак, че още сме способни да даваме и да търсим надежда, че не сме я изгубили безвъзвратно. Макар и да търсим упование в толкова дребни неща, като разликата между 31 декември и 1 януари. Надяваме се, че някои от бурите, които непрекъснато заливат сушинката на нашия живот, ще ни отминат. Защото сушинката все повече намалява, а бурите стават все повече и по-силни. Човек с основание се страхува, че може и да не издържи на някои от следващите напори на вятъра. На бурята на безпаричието, на бурята на уплахата, на бурята на излъганите и отново излъганите очаквания, на бурята на пазарите, на бурята на използвания евтино, на безценица наш труд и на хитрите хора, които умело се възползват от него. Ние имаме надеждата, че през Новата година ще се случи нещо различно. Това е обикновено емоционално пиянство. Всяка година се опиваме така, очаквайки. Очаквайки нещо да се промени и вятърът да утихне. После изтрезняваме. И делникът отново ни награбва като безскрупулен началник. Всичко си продължава по старому. Нещата в живота ни не се променят, а напротив – задълбочават се. Тогава човек си казва: „Има друг свят. Има някакъв реванш. Има утеха някъде… Някъде има утеха…”

И понеже съвременният свят е пазар, търсенето и предлагането са свързани. Щом човек очаква надежда – се предлага и надежда. Така, както се продават картофи от Аржентина, чушки от Полша, магданоз от Йордания, така идват и продавачите на надежда. Продавачите на „духовност”. Едни приличащи на клоуни, други, приличащи на юпита, трети, приличащи на гурута. Всички те носят маски на учители и продават всичко, каквото поискаш – медитация, енергия, пророчества, икуменизъм, либерални стратегии. Всичко, което поискаш - в една обикновена найлонова торбичка. „Продава се евтино. Продава се само сега на осиромашалия български народ на промоция – срещу душата. Понеже и без туй нямаш пари… Вземи от всичко, което ти даваме – вземи си отпуск и медитирай, чакай смъртта. Чакай временната и вечната смърт. Бъди доволен”.

Милият български народ… Кой ще му даде надежда? Кой ще даде надежда на сиромаха?

Някъде до река Йордан, някъде точно до нас е свети Йоан Предтеча. Кой беше свети Йоан Предтеча? Това е един сериозен въпрос, който се мярна в българското общество за няколко години, след като намериха частички от мощите му на един остров. Почувствахме се като при среща със съученик от начален курс. Мигаш с очи, изглежда ти познат: „Да бе, свети Йоан Предтеча. Ей сега ще си спомня кой беше…”. Сега се сещам за един историк, няма да споменавам името му от уважение към науката, който даже се направи, че се е сетил кой е, без изобщо да има такова нещо и взе да му вика: „Свети Иван Предтеча това, свети Иван онова…”. Истината е, че си нямаше и представа за кого става дума. Имам предвид не от историческа, а от духовна гледна точка. Разни пък политици взеха да казват колко е важно икономически, че свети Йоан Предтеча е дошъл у нас чрез мощите си, защото казаха: „Ще спечелим пари от това”. Каквото и да се случи, който и да дойде – такива хора винаги осмислят всичко през печалбата на пари.

Свети Йоан Предтеча е този, който дава надежда. Не. Още по-точно - сочи Я с пръст и казва: „Ето Агнецът Божий, Който взема върху Си греха на света” (Йоан 1:29). Кой е този Агнец Божий? Господ на силите, Той е Агнецът Божий. Той е Царят на славата (Пс. 23:10), Когото съзерцават ангелите. И не Го съзерцават, а при вида Му покриват лицата си с криле и с боязън, със страх, с благоговейна почит пеят: „Свят, Свят, Свят е Господ Саваот! Цяла земя е пълна с Неговата слава!” (Ис. 6:3). Той е Агнецът Божий, Който идва да вземе… Не идва, за да ни продаде нещо, а идва да вземе греховете на света. Идва да вземе моята болка, болката на всеки един от нас, страха, уплахата... И не просто да даде надежда… Онова, което дава Агнецът Божий е Себе Си. Той идва да даде Себе Си в жертва за нас. Дава ни всичко. Онзи, Който е по-голям от всичкото, Онзи, Който е над онова, което човек може да си представи, се понизява, за да ни спаси.

Греховете са като стар прашасал куфар, в който човек тъпче всякакви ненужности. И което е по-лошо, като в някакъв треторазряден американски екшън, той е вързан с белезници за ръцете ни. Излага ни пред хората, излага ни пред Бога. Влачим го навсякъде, заплашени, че може да ни отведе на дъното с тежестта си. Никой не иска чуждите грехове. Всеки си има свой куфар. Защо му е на някой да иска твоите грехове… При нас идва единствено Безгрешният, идва от любов към нас. Апостол Павел говори: „Молим ви от име Христово: примирете се с Бога! Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2Кор. 5:20-21).

В тропара на Богоявление се казва: „Явил Си се, Христе Боже, и Си просветил света, слава на Тебе”. Свидетелството за нашата надежда не е свидетелство просто на някой човек, пък бил той и свети Йоан Предтеча, тоест, най-големият пророк из родените от жена (Лука 7:28). Свидетелството е на Самия Бог, Който ни показа Своя Единороден Син, вземащ върху Си нашите грехове, и казва: „Този е Моят възлюбен Син, у Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). А Светият Дух слиза в образ на гълъб върху Сина Божий, за да стане просвещението на човека пълно.

Не е вярно, че няма перспектива за нас. Не е вярно, че живеем един безнадежден живот. Напротив. Дошлият Агнец Божий идва да ни даде перспективата на вечността. Бог ни се явява така, че да не е за нас непознат, а да е близък. Той е бил близък на нашите бащи и майки, които никак не са се срамували от Него. Които са знаели истинската стойност на светата Църква, на светото Православие и на битността на българина в Православната Църква, която познава явилия се Бог. Нека другите да имат пари. Ние имаме Богатия и Пребогат във всичко Христос. Когато се чувстваме бедни, нека помним, че Господарят на всичко в този свят нямаше де глава да подслони (Мат. 8:20). Но въпреки това си остана Господар на всичко. Нека другите да оценяват труда си повече от нашия, да вземат по-високи заплати. Онзи, който познава явилия се Христос, трупа съкровища в друга банка, „дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:20-21). Нека техният пазар е по-добър от нашия. Нашата печалба е друга – тя е Царството Небесно. Нашата печалба е вечният живот.

Да не ни смущава онова, което казва Бог: „Синко, дай си мен сърцето” (Притчи Соломонови 23:26). Защото сърцето е вложено в нас от Дошлия Бог, за да Го обича и да разбере колко е обичано. И в тая любов да бъде нашата надежда. Винаги да има надежда и самото ни сърце да свидетелства за Спасителя. При нас идва Добрият Бог, за да ни каже, че няма страшно, стига да се научим да Го обичаме и да Го познаваме, стига да искаме да Го слушаме, стига да славим Онзи, Който ни се яви. „Бог е Господ и ни се яви. Благословен е Който иде в името Господне”.

 

   Fluida

 

Порталът "Гласът на България" е създаден с иждивението на Нина и Илия Чирпанлиеви, за упокоение на душите им.

12659614 1036633103064017 1199327596 n


halba