Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Откъс от продължението на романа „Ex Oriente Lux. Фердинанд и мечтата за Константинопол“, отличен с Голямата награда на фондация „Развитие“

ferdiСтефан БАКЪРДЖИЕВ

Деветнадесета глава

април-май 1916 година

Стефан Хаджиниколов поръчваше все повече цветя, а пространството в стаите му се струваше по-пусто и по-студено отпреди. Мария спокойно поднасяше сметките, безстрастно приемаше зачестилите подаръци и хладнокръвно обогатяваше любовните им навици. Но самата тя понякога се държеше като застрашена и застиваше в извоювания с лекота статут, сякаш да се убеди, че може да устои на повика да го изостави, след като вече е определила цената на промяната, промяна неизбежна, ако държеше да е последователна. Шегуваше се, че ерген като него е хапка от забранено лакомство, което нагарча, докато чакаш да те напляскат. Но нито веднъж не подсказа намерение да направи присъствието си по-сериозно, отколкото е.

Напролет Мария му се оплака, че войната я принуждава да намали доставките си.

- Ще ограничиш другите - не се сдържа Стефан. - Да не ти плащат повече?

- Не - смути се тя. - Трудно е да намирам подходящо място за всички цветя в къщата. Сменяме ги често и леля Тина ме гледа подозрително...

- Мислех, че ти отива да бъдеш жертва на красотата!

Преди Страстната седмица го посети неканена и му се отдаде, въодушевена сякаш да замени сладката монотонност напоследък с енергичната пълнота на съприкосновението от началото. Така прекъсна и разсъжденията му за единствената перспектива пред навика - да мутира и го хвърли в обсега на съмнения, догадки и предположения за приближаващия се край на връзката.

- Следващите дни - каза дълбокомислено тя, - ще се отдам на пост и въздържание.

- За някои това е противопоказно. Тъкмо щях да отлича старанието ти...

Мария го увери прилежно и дори малко свенливо, че не желае промяна и ако е “по-непохватна и въздържана”, то е от страх да не му навреди. Като се стараеше да не изглежда излишно взискателна, намеси публичните очаквания той да се обвърже с Несторови...

- Притеснява ме - каза Стефан, - как се държиш пред опасността да загубя вкуса си към цветята. Аз пазя присъствие на духа пред приятелските намеци, че красивите жени трудно устояват на всеобщите любимци - офицерите!

- След теб - каза студено тя, - ще е трудно да направя крачка напред. Но виждам, че това не те успокоява...

- Страхът да не се сурнеш надолу е по-силен от страха от височините...

- Да бъдем оптимисти - засмя се тя и го привлече към себе си. - Навсякъде ме дебне едно и също...

На Великден баща му дойде, за да му “припомни къде е храма” и да изпочупи набързо със своето яйце-борец от Добруджа така старателно оцветените от леля Тина беззащитни местни яйца. От години чакаше да го попитат как го прави и всеки следващ път, вдъхновен от пренебрежителното им мълчание, идваше по-безпощаден.

Още с приближаването на “Света Неделя” Стефан забеляза необичайния “Божи промисъл”, по човешки конкретен и много актуален - отпред ги чакаше Иван Мандов, а при влизането се сблъскаха със семейство Несторови. Събрани всички заедно, шепнешком поведоха разговор, който изглеждаше съвсем ясен точно заради своята недоизказаност, двусмисленост и абстрактност. И никой не възропта, когато “младите” се отделиха: “Може Бог да ги упъти!”.

Катерина, за разлика от сестра си Дафина, която гледаше свещениците със страхопочитание и следваше другите в кръстенето, се оглеждаше като на празник, чиято тържественост не изхожда от повода, а от човешкото желание да се надмогне ежедневието.

- Трябваше да вземеш скицника - каза й той.

- Баща ти ще ме принуди да подхвана още тук портрета ти!

- Ако е разбрал, че иначе се чака ред. Ще се радвам да разбера дали ателието е наистина толкова оживено...

Тя само се усмихна и ги поведе встрани от огромния свещник, като се обърна към сестра си: “Оттам ще виждаш по-добре”.

Застанаха до една от колоните. Катерина наблюдаваше любопитно хората, може би по-откровена в желанията си от тези, които слушаха словото, но не се напрягаха да го разберат и се кръстеха по-скоро като оправдание за присъствието си. Стефан също се увлече и съсредоточи, като насила изостави успокоителното лениво реене на поглед сред множеството. И веднага забеляза недалеч от себе си офицера, с когото се бе сдърпал в Скопие. Не потърси обяснение за обзелото го безпокойство - то му се натрапи. Мъжът само привидно бе сам. Предубеденото вглеждане помогна на Стефан бързо да разпознае двете жени, които оставаха неподвижно на местата си, сякаш хипнотизирани от офицера. Той не поглеждаше сменящите се около свещника молещи се, следеше с усмивка само момичето, което бе вперило поглед напред към олтара и се кръстеше с насълзени очи, като че от точното спазване на обряда зависеше съдбата му. Това недвусмислено поведение на ехиден наставник се разнообразяваше с предизвикателно втренчване на самец в другата жена. Когато тя не издържа и се извърна към офицера, Стефан се дръпна зад колоната - това наистина беше Мария. Той не помръдна оттам и зачака с нетърпение какво ще си науми своенравната Катерина, за да я последва.

Близо месец по-късно той напразно очакваше нещо да се случи, сам нерешителен да поговори с Мария за бъдещето... Този път излезе от къщи още по-неуверен, притеснен като че за всичко, което се случва наоколо... Географската карта, закрепена на стена, недалеч от дома му, оставаше непроменена. Нямаше ги знаменцата, с които запознаваха гражданите с успехите на българската армия. Стефан беше виждал при Иван Мандов подробна карта на етносите, познаваше добре границите на сакралната Санстефанска България и не очакваше нови военни усилия на запад. Може би други знаеха по-добре.

На път за ателието на Катерина на няколко пъти потръпна пред гледката на коне, изтърпели ужаса да бъдат насила ослепени от стопаните им заради надлъгването с реквизиционните комитети. Градът се беше притаил в очакване войната да спре, преди всички училища да са се превърнали в болници, а домовете им - в крепости срещу кражби и вандалщина. На няколко пъти трябваше по настояване на графиня Тарновска да се среща с лекари като дарител на болницата при австрийската легация и така се убеди колко близък е мигът на разплата с познатия, неизкушаван кой знае колко досега обществен морал... Трудно се намираха средства за болните, но приемите в чест на европейските гости ставаха все по-пищни. Съревнование имаше, когато трябваше да се засенчи разкоша у холандския пълномощен министър, не и когато трябваше да се помогне на страдалците. Холандецът Дьо Мелвил, като бранещ интересите на Съглашенските мисии, сякаш съзнателно разпалваше тази страст да се подсилват контрастите и да се дразнят българите.

Отби се, за да се разсее пред единственото място, където животът кипеше в пълна сила - Военното министерство. Мнозина се въртяха, уж че оглеждат паркираните там автомобили и мотоциклети на Главната квартира, а и те като него търсеха как да подхранват вярата си, че този път всичко ще свърши добре, оставено в ръцете на мъже, чужди на околната унилост. Други следваха с километри мобилизираните заедно с близките им и се успокояваха от рутината, с която неизбежният поп на кон благославяше, от учтивостта на офицерите, решени да представят ритуала като най-доброто начало на участието в една справедлива война.

Пред ателието го очакваше Димитър Михалчев, който не бе устоял на изкушението да бъде рисуван безплатно и то от привлекателна млада художничка. Стефан сметна, че с предложението си да плати портрета ще сложи край на епизодичните непредвидени срещи с Катерина и на митологизирането на общия им спомен от атентата, което беше на път да ги ограничи завинаги като познати със случайно общо минало. Надяваше се колебанието й да беше породено единствено от неувереността на твореца, а не на жената. Помисли си, че хитростта му да не поръча свой портрет, й е помогнала. Но не и на него да се отърси от двусмислието в отношението си към Мария, която все така го привличаше и с един замах би могла да го превърне в страдалеца, под чиято маска сега само се криеше.

За ателие беше пригодена пристройката на една от двете къщи близнаци с общ вход откъм улицата, откриващ тунела, който ги разделяше и от чиито две страни се влизаше в тях. Тунелът водеше към вътрешния двор, където човек изведнъж се изправяше пред ателието, сега потънало в рози. Вътре имаше невисока врата към къщата, зле прикрита от завеса.

Катерина беше донесла и поставила срещу светлината фотьойл, като че купен от разпродажба след фалит на руски дворянин. Михалчев се оказа претенциозен клиент. Огледа се и поиска да е сред диплите на кадифената покривка, която скриваше скрина под прозореца. От едната си страна сложи свещника, а от другата - малкия глобус от перваза. За фон на стената поиска огромния ковьор с лодка и лебеди:

- Сега вече може да започвате. Рисувайте само мен, интериорът ще придаде подходящото ми изражение сред абсурда на света отвън.

- Или на ателието ми - усмихна се Катерина.

- Не, не. Предметите първо трябва да надскочат средата си, за да бъдат символи. Ето този огромен зелен храст...

- Все се каня да сменя саксията, че му е като тясна обувка...

- Вижте как в растежа си е на път да скрие християнския кръст на стената!

- Пример за вчерашния ни спор за свободата и вярата - каза Стефан, убеден, че ще загуби, ако не приглася на приятеля си в желанието му да смае художничката. - Вярата е толкова уязвима. Вярващият търси съгрешението и там, където го няма.

- В Рим възкликват “O, Felix culpa”*/* О, щастлив грях/ - колкото по-голям грях, толкова по-велико изкупление!

- Но Църквата не оставя вярващите на мира. Може би така тя създава и атеистите - каза Стефан.

- Имам приятели атеисти - каза малко неуверено Катерина. - Те често говорят за свободата, но не признават за свободен избора да си религиозен.

- Какво ще кажат тогава за руските мистици? - усмихна се Михалчев. - Те пък не признават за свободен избор да не вярваш в Бог! Според тях свободата започва с приемането на Бог, спасението - с понасянето на “бремето” да Го следваш!

- И на атеиста - каза Стефан, - не е лесно са повтаря, че не християнството е стожер на свободата. И не то е родило морала...

- Бердяев*/* Руски философ и публицист/ обича да повтаря, че християнството не може да бъде нещо, “то претендира да бъде всичко”. И продължава, че самата идея за “християнска държава” е смесване на благодатта със закона, на свободата с необходимостта. Тъй като принудата да си свободен е “contradictio in adjecto”*/* Противоречие в определението/...

- Да не говорим за “християнската държава” - продължи Стефан, - в която на светското общество, като общество на компромисите, е оставен само избора да служи на църквата, която пък, като “свободно избирана”, не може да служи освен на себе си! Какво е спечелила Европа, като се е напъвала да създаде “християнска държава”!

- Един добър урок! - усмихна се Михалчев. - След нея цезарят и папата се разбират и снемат бремето на “свободния избор”. Двамата започват да решават практичните неща от живота, докато русите, като своите мистици, се прехласват по невидимите неща и подвига.

- Но не заради тях Мартин Лутер*/* Германски теолог, основател на протестанската Реформация/ упреква тези, които проповядват с най-голяма ревност Разпнатия и така проповядват човешката вина и “разпятието на нашата собствена нечистивост”!

- На Великден не сме ли ние православните, които най-много се радваме, че друг е изкупил греховете ни!

Катерина остави четката и се оплака, че докато слуша, се изкушава да подсилва контраста върху платното...

- Усмивката ми ще ви наложи да се примирите - засмя се Михалчев. - Тя прави приликата ми с Мефистофел очевидна. Предпочитам младите днес да са кротки атеисти, които не се трогват от подобни разговори...

- Аз може би търся войнстващите, които са приели орисията да омаловажават християнската вяра - каза сериозно Катерина. - Ето, насреща има кръст, но зеленината е оставена да го закрие...

- Тогава ви препоръчвам една категория хитри атеисти, които “признават”, че е възможно Бог да познава истината и благодатта. Така те го оприличават със същество, което може да бъде описвано и разгадавано. Още Августин*/* Теолог, мислител, светец на Римокатолическата църква/ е прозрял опасността Бог да се превърне в нещо разбираемо, нещо свое за човешката противоречива деятелност...

- Аз - каза самоуверено Стефан, - съм склонен да разбера тези, които допускат, че създаването на човека е била единствената възможност за Създателя да осигури и собственото си съществуване... Как да разгадаваш Божественото, ако вярваш, че човек е създаден от Бог във величието на свободната му воля!

- В Началото бе Дарвин - добави весело Катерина. - Но ме ласкаете, ако ме свързвате с нечие тънко богоборчество!

- Не случайно - каза Михалчев, - Августин твърди, че истината и благото не са свойства на Бог, за да се описват и разгадават, а негова същност - те са свойства на човека. Така същността на религията е да изходи от Бог, когото признава безусловно.

- Изглежда ясно - каза бързо Стефан, за да изпревари художничката, готова да се поддаде на предизвикателството. - Но за русите, че и за нас, изборът да следваш вярата си е мистичен. И уязвим. Православието ни слави истината все като поругана от живота - дали защото е старо, или защото не е универсално*/* Католическо означава универсално/, отчуждило се от света?

- За да засвидетелствам уважението си към склонността на младите да се съмняват повече от нас - усмихна се Михалчев, - признавам, че подкрепям гностиците - Бог е в човека и ако човек го опознае в себе си, така както Исус го е опознал, той не ще живее в “нищетата на безверието”: “In interiore homine habitat veritas”*/* “Истината обитава дълбоко вътре в човека”/.

- Тогава - продължи Стефан, - можем да съсредоточим усилията си да разберем - има ли светът, създаден от Бог, вътрешна логика, която да не изисква постоянна Божия намеса или светът е определен и изцяло зависи от Създателя?

Катерина отново прекъсна рисуването и се впусна да защитава свободната човешка воля, като със замах смесваше прочетеното от Нитше и Шопенхауер с чутото от анархисти и социалисти, нароили се напоследък в европейските университети. В подхранването на младежката й слабост да се хвърля във водовъртежа на непремислени идеи от цялото си сърце, Стефан неочаквано съзря ключа за бързото сближаване с нея. Мина му през ум, че не той е първият, който го е разбрал и това сякаш го застави да погледне нарисуваното досега.

- О, не - подскочи Катерина и с едно издърпване спусна специално тежко покривало, закачено на един от краищата на статива. - Знам, че ако сам не харесваш нещо, не търси за него и чужда помощ. А се притеснявам, че както говорите за Всевишния, току-виж сте започнали и да ме оценявате от Негово име.

- Тежко обвинение - с престорен упрек се намеси Михалчев.  - Само папата си вярва, че може да говори от името на Бог, без да бъде изоставен.

- Как да запазя самочувствието си - каза притеснено художничката, - ако ме въвлечете в разговора...

- Приеми думите ми като опит на модела да помогне на художника да разбере примирието, което са сключили в него доброто и злото.

- Не знаех, че това е възможно!

- Амбицията ми е да се различавам от Ватикана, който и в най-дребното открива черно-бели сблъсъци, които обича да оценява като изначални и по този начин замъглява яснотата на старите постулати. Така си сътрудничи с държавата при овладяването на момента!

- И придърпва Бог към нас, а не нас към Него - каза Стефан, - за да живеем до безкрайност примирени в двата свята - на благодат и на природна необходимост...

- Това не е ли по-примамливо за заможните от Бердяевата мечта принудителният ред на природата да се преобразува в ред на благодатта и Църквата да стане царство Божие на земята и небето?

- И марксистите вещаят рай, но само на земята и пак чрез преобразуване на принудителния ред...

- От толкова “добронамерени” нови пророци, не случайно Исус, който до ранното средновековие е възприеман по-скоро като Бог, след това е човекът-страдалец от “Пиета”... Елинското влияние е преодоляно и страданието от злото натежава...

- Не и в “предсказваната”  материална хармония на светското, организирано по езически - усмихна се Стефан.

- Може би си прав - най-лесно е на атеистите, които преобразуват стар израз: Не четем Евангелието, защото знаем, че Христос не е възкръснал, а го знаем, защото никъде досега не сме го срещнали написано. Утре ще се прехласнат и по Нитшевото “Бог е мъртъв”!

- Винаги може да се повтори чудото на възкръсването... Христос се въплъти и отказа от силата на своята божественост*/* акт на kenosis - въплътяването като отказ на Бог от собствената суверенна трансцендентност/, жертва я, за да възкръсне и вдъхне кураж...

- Нитше не би ни дал надежда в безнадеждността - погледна го Михалчев.

- Той все пак дава оценка за състоянието на вярата, не я заличава...

- Нитше не проявява загриженост. Той не търси като нас виновник защо вярата е в криза. Той не иска да е позитивен.

- Да не го подценяваме!

- Съгласен съм!  - възкликна Михалчев. - Радвам се да те видя така ратоборен*/* Настъпателен, войнствен/. Не трябва да се оставя това като придобито право единствено на новите народни будители - марксистите!

Катерина каза, че е приключила за днес. Не позволи и на Михалчев да види докъде е стигнала в рисуването. Стефан предложи да я изчакат и заедно да отидат в Казиното.

- Поканила съм гости.

- Ще вземем и тях.

Докато тя се приготвяше, дойдоха двама мъже. Единият, дългобрадият Подвързачов*/* Поет, сатирик, издател, преводач/, Стефан познаваше бегло, другият, съвсем млад, не криеше неприятната си изненада от срещата. Оказа се, че не познава Катерина. Подвързачов го представи като нов старозагорски талант - преводач и художник. От негово име подари на всички красиви папки с отпечатани листове с рисунки и преводи на модерни европейски поети. Михалчев се възхити на хрумването под портрета на Нитше да се изпише не името му, а “Zarathustra” и Подвързачов, като че по-доволен от автора, лесно убеди и другите да придружат “философите в нещастието да търсят човеци там, където има само хора”.

На тръгване отнякъде към групата се прикрепи и Дафина. По пътя Михалчев се отби и повика Крапчев, който скоро се беше върнал от фронта, където често пребиваваше като дописник на няколко вестника.

Поръчването в Казиното бе истинско представление. Открои се Михалчев, който разпитваше за всяко ястие, похвалено от келнера, сякаш го чуваше за първи път. Пригласяше му Подвързачов: “Хората умират да те имат за сиромах. Аз не се опитвам да ги разубедя!”.

- Откакто се промени календара*/* През 1916 България преминава от Юлианския към Грегорианския календар и вместо 1-ви настъпва 14-ти април/ - засмя се Михалчев, - не мога да си отям за тези пропуснати 13 дни. На апетита ми действат и безумните спорове кой е по-подходящ за нас - Юлианският, обявен за руски, или “германският” Григориански. От времето на отявленото русофилство действа механизъм, който обичам да припомням - политическото влачи след себе си разграничаване във всичко.

- Защото всеки с власт в България се разпорежда като в неприятелска държава - каза Подвързачов. - Като падне от власт, и той обаче става гражданин на неприятелската държава. С новия календар спестихме и 13 дни от войната.

Подвързачов представи младежа - Гео Милев, пуснат за ден от Школата за запасни офицери в Княжево:

- От Лайпциг прескочи до Лондон, специално да се запознае с Емил Верхарн*/* Белгийски поет, символист/. Като се връщал, германците го взели за английски шпионин и го арестували, но утре ще е съюзник на германците като пушечно месо.

Катерина го помоли да разкаже за срещата си с Верхарн. Стефан разгледа портретите му на Маларме, Метерлинк, Верлен, посветени на български поети,чието верую познаваше покрай д-р Кръстев. Д-р Кръстев твърдеше, че са омагьосани от “просторите, които им отваря мисълта на Оскар Уайлд, техен любимец, че ‘всяко поетическо произведение е всъщност съвършено безполезно”. Преди две години Стефан не бе обърнал внимание на тази мисъл в току-що излезлия превод на романа “Портрет на Дориан Грей”, смятайки я за маниерна. Но повторена от д-р Кръстев, предизвика интереса му. Изненада се от подкрепата, която Антон Страшимиров даваше на декаденството като остра реакция на натурализма и рационализма. Прочете и популярната статия на Иван Радославов, предизвикана от твърденията на Петко Тодоров, че Бодлер е отприщил с нездравото си, неистинско изкуство култа към мъглявото, неразбираемото, неорганизираното. Единият защитаваше Тургенев, другият - Бодлер и това изведнъж раздели и отчужди още повече някои от амбициозните творци.

Младежът не беше много словоохотлив и веднага щом свърши с разказа си за Верхарн, Стефан попита Подвързачов, за когото знаеше, че е приютявал като редактор в списание “Звено” някои от бунтарите, дали е обществено здравословно да се величаят хора като Рембо, Уайлд или Пшибишевски:

- Дали нравствената и обществената криза у нас са сходни с европейските, за да се изостави и тук здравия разум?

- Вижте, поезията у нас е като религията: запълва за кратко нужда на душата, а върху личния живот няма всъщност никакво влияние. Един млад поет скоро писа, че пред неприкосновеността на поезията, житейските грешки на гения бледнеят като свещта пред слънцето. А морала в изкуството може да отсъства така както отсъства и в живота.

- Младият поет е Людмил Стоянов - обади се плахо Катерина. - Той мисли, че ако си искрен, не можеш да надскочиш посредствеността.

- Непроницаеми поети-герои - усмихна се Михалчев. - Добре е в амбицията си да знаят, че съвършена творба може да отстъпи по въздействие върху нас пред всеки несъвършен културен факт, в който се разпознаваме. Съвършенството ви опиянява, защото у нас то е непотребно и е винаги несъвместимо с живота.

- Поетите не се срамуват от това - каза Гео Милев. - Лошо ли е ако културата е иронична към обстоятелствата, с които съжителства.

- Претенциите на модернистите са по-големи. Не знам вие от съзерцателите ли сте или от онези, които искат да се жертват, като превъзмогнат битието и се хвърлят отвисоко да го променят.

Гео Милев не отговори. Подвързачов, който като че започна да се притеснява от насоката на разговора, обясни, че като студент в Лайпциг спътникът му е работил върху дисертация за Рихард Демел*/* Германски поет, драматург, романист/.

- В Лайпциг - каза внезапно Гео Милев, - получих картичка от Димчо Дебелянов. Някога му бях предложил да устроим едно зрелище на столичани като се обесим по стълбовете на “Цар Освободител”. Пишеше, че никой от приятелите му не пожелал да мре “по литературни причини”. Но Яворов се чувстваше жертва и сам издаде присъдата си...

- Да издаваш присъди, дори над себе си е толкова метафизично, колкото и да се чувстваш жертва - каза Стефан.

- Някога и аз се потапях в preambula fidei*/* Встъпление към вярата, основни истини, подготвящи човешкия ум за нея/ - вметна Михалчев. - И по-добре е човек да си остане там. По-пламенните, като Свети Павел, лесно прегръщат вярата, в живота е същото.

- Писателите, мои приятели - каза Подвързачов, - трябва да се жалят като слепците. И те като тях не виждат и те като тях ни описват духовито какво биха видели и как биха почувствали света, ако можеха.

Катерина и сестра й настояваха младежът да рецитира някои от преводите си. Гео Милев, който не бе докоснал нищо от отрупаната маса - може би като някакъв знак, подхвана откъс от стихотворение на Верхарн:

          “Иисусе, в кръв облети са агнетата твои

          и ето там - Голгота пред черни кръгозори

          ...и горести там плачат, пред кръстовете горе -

          нима през бели вери надежда нейде броди?”.

След това малко предизвикателно каза част от “Силезийските тъкачи” на Хайне:

          “Стар век, ний тъчем ти смъртен саван,

          тъчем тройна клетва на нашия стан.

          ... Проклет да е Бог ... Проклет да е царят ...

          Проклета да бъде и нашта родина...”

- Попитали един мъдрец кога го прави свободен истината? - засмя се Михалчев. - Когато я знае, когато я изрече или когато я защитава? Мъдрецът на свой ред попитал: А как да я разпозная?

Подвързачов се пошегува, че не е подходящо да са толкова сериозни в днешно време - Херодот някога написал, че войната е баща на всичко, без да споменава къде изобщо е майката:

- Димчо Дебелянов е доброволец на фронта, Николай Лилиев, казват, плачел и не стрелял в противника. Кой ги държи там?

Крапчев се оживи и разказа видяното от него. Някои “се справяли” - ателието на Цено Тодоров до фронта било огромно и художникът привиквал войниците да ги рисува там:

- Всяка дивизия има баталист. А хора като тези “поети-естети”, както ги наричат офицерите, някой просто трябва да прибере от предната линия, преди да са се подновили боевете.

- С Димчо ще е трудно - каза Подвързачов. - Той повтаряше, че ще избяга от живота, като скочи от прозореца и не ще дочака да излезе кротко през вратата с другите... А сега двамата със земляка ще поемаме. От Школата и без това се заканват, че ще го изгонят, тъй като не си представяли как ще командва войниците с книги в джобовете.

Гео Милев извади и остави още листи на Катерина. След като си тръгна с Подвързачов, двете момичета задълго останаха чужди на разговора.

Крапчев подхвана темата за оформящия се конфликт между щаба на армията и правителството. Стефан знаеше от баща си подробности по създаването на българско-германско дружество за експлоатация на “Перник” и “Бобов дол”. Германците се надяваха да получат покрай мините целите въгледобивни басейни, а това изискваше промяна на закона. Генерал Жеков заплашил, че ще превземе мините, ако те се отстъпят на германците.

- Малинов остана опозиция със съюзници, които не може да понася - тесняците - каза Крапчев. - Широките и народняците са против свалянето на правителството: ясно е, че замесените в Деклозиеровата афера приятели на Теодоров - шефовете на Народната банка Губиделников и Иван Буров, ще бъдат оправдани.

- Процес може и да няма, ако всички вкупом целунат ръка на Радославов - засмя се Михалчев.

- Някои тълкуват подкрепата на Иван Гешов и народняците за правителството като държавнически жест. Теодоров обеща да публикува думите си, че дори друг да е избрал брода за минаване на реката, когато колата е по средата, всички трябва да се впрегнат, за да се стигне другия бряг.

- Дядо Радославов днес е нашият герой - обади се Катерина.

След малко Крапчев и Михалчев се сетиха за свой общ познат, загубил сина си на фронта, и тръгнаха към дома му. Дафина, не обелила и дума досега, започна да коментира рисунките на Гео Милев като повод да вмъква по-ненатрапчиво възторжените си оценки за самия него. По някакъв си техен начин двете шетаха като тайни неканени гости в светая светих на едно снизходително към родовата идилия поколение творци, безкомпромисни в очакванията някой със замах да избистри мъглявите им предпочитания и да ги подготви да понесат жадувания разтърсващ катарзис.

- Като ви слушам - засмя се Стефан, - ми се свива сърцето да не разочароваме Михалчев, който очаква обещания класически портрет?

- Друг със сигурност ще бъде разочарован - усмихна се Катерина, - да види лика си различен от зализаните дворцови физиономии от минали векове, сред чиито потомци си въобразява, че все още живее.

- Вайх поне е галантен - ухили се Дафина. - Ако му бръкнеш в окото, ще ти се извинява, докато мисли как да ти го върне тъпкано. Може и да поиска ръката ти, ако е сигурен, че така отмъщението му ще бъде най-пълно.

- Първо трябва да види портрета си. После да получи разрешение от царя - каза Катерина. - Дотогава и на други може да им хрумне да ми отмъщават... Да говорим за друго.

Но когато Дафина влезе в къщата и останаха сами в ателието, тя се оплака, че портретът на Вайх се превръща в дворцово заклинание над семейството й:

- На германеца му харесва у дома, не потвърждава и не отрича слуховете, че е намислил да се сгоди. Някой би се забавлявал, ако знае колко сериозно - по германски насърчаващо, ни гледа и трите!

- Майка ти има връзки в Двореца, не може ли да разсее тази мистериозност?

- Тя не смее да припари там, а царят неочаквано се появи у нас! Като се знае колко близък му е Вайх!

- Може би е искал да види портрета!

- Съжалявам, че приех поръчката... Може би мнозина ни завиждат за това, от което се боим!

В ателието имаше два портрета на Вайх. Единият беше пред завършване, другият - започнат наскоро. Катерина бе подхванала рисуването като артистична игра, като опит да примири странностите на нови стилове, без да си дава сметка колко очаквания - и на близки, и на чужди, се преплитат около поръчката.

- Трябваше да избера за модел артист. Исках да тълкуват... Не прецених, че работата ще излезе навън и одобрението на приятелите ми няма да помогне тя да се приеме по-добре и в Двореца.

- Новият портрет ще е за поръчителя, другият - за ценители.

Стефан не продължи, за да не потвърди гласно неизгодното си положение, в което, подозираше, по начало бе поставен - като прикритие за някаква истинска Катеринина страст.

- Съжалявам, че днес попречихме и Гео Милев да те окуражи за първата картина - отрони като на себе си Стефан.

Тя го погледна закачливо и каза, че не това й е нужно сега:

- Майка ми е дала срок да направя “подходящ” портрет или да се откажа. Всички тук наистина сме уморени да улучваме и устояваме точната мярка на любезността!

Стефан отново се почувства откъм страната, с която се съобразяваха - едно неподходящо усложнение, когато искаше да се остави на вкуса и инстинктите си. Попита с какво може да помогне.

- С нищо. След атентата си мечтаех да споделя с очевидец като теб безсилието си...

- Нали нямаш причина да приемеш мечтата си за изпълнена след тази вечер.

Катерина се оживи и предложи да я почака да направи кафе. Отказа. Направи му знак да я последва. Отвори скрина в най-отдалечения ъгъл и оттам извади десетки карикатури.

- Половината бяха на царя. Ето тази е на дворцовия маршал Вайх като “главен ибрикчия”! - усмихна се Катерина. - Само верни приятели са ги виждали и е непонятно откъде в Двореца имат нюха да предусещат кога “нещо не е наред”. Вайх се заседява у дома, понякога точно тогава се появява и Браун, за да го отведе. Всички подозират нещо и се дебнат едни други...

- Едва ли карикатурите са причината - каза многозначително Стефан, но като че сам се стъписа от подозренията си и добави - война е.

- Понякога си мисля, че всичко може да се изясни изведнъж... Като след проблясък на светкавица.

Тя сякаш почувства раздвоението му как точно да разглежда карикатурите - нехайно като отрицание на страха й, довел я до известната вече на мнозина склонност да крие от чужди очи всичко, или бавно и внимателно, което, и да подхрани страха й, поне щеше да й донесе известно удовлетворение:

- Александър Божинов ми поиска две за “Българан”, сега набирам кураж...

- Поне едната е на Фердинанд, нали?

- И двете.

- Убеждавам се, че ако имаш нужда от нещо сега, то не е, за да споделяш с някого “безсилието” си! Надявам се да се видим пак, преди да те е обхванало истински!

- Ако така то никога няма да настъпи!

Той похвали недовършения “класически” портрет на Вайх. Думите му трябваше да й напомнят за сигурността, която й обещаваше рисуването и завършването му.

- Майка ми ще се разсърди, ако разбере, че си ни гостувал, без да й се обадим.

Стефан не каза нищо и побърза да се сбогува.

 

   Fluida

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

Made in BALGARIQ
Сряда, 05 Февруари 2020
article thumbnailПетър МАРЧЕВ               Кубрат се бие - за България уж,                                                          но за бели парици. Аспарух портокали бере -                                              там, нейде край град Ница.   Тервел сарацини вкарва в Европа                                                            /300 евро парчето/. Крум краде луксозни коли в...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...

halba