Гласът на България

Национален новинарски портал

  ШЕСТОДНЕВ    Литературна зона свободна от словоблудство!

Споделете ме

Разказан от Любомир Николов

monШЕСТОДНЕВ

Снегът беше навсякъде. Бяло, бяло, бяло… Колата ми беше здраво закъсала в преспите, нямах достатъчно гориво и вече се виждах как замръзвам като новогодишна ледена висулка в този пущинак. Някъде нагоре трябваше да е онази махала, към която бях тръгнал. На гости на един стар приятел, с който не бяхме се виждали от много години.

Нещо ми беше предизвикало любопитството, какво го е накарало да се забие сякаш вдън земята. Видяхме се малко преди Новата година, на коледния базар в родния ми град. Не можах да го позная. Беше се прегърбил, лицето му беше насечено и сбръчкано, но с някакъв мек топъл поглед в очите. Стори ми се много странно всичко това, все пак бизнесът му вървеше така силно преди време. Пътуваше из Европата много по-често, отколкото аз идвах по родните си места. Завършихме гимназия заедно, толкова години оттогава… Затова бях приел поканата.

Телефонът нямаше обхват, ръката ми леко кървеше, бях се ожулил когато слагах веригите още там, долу в ниското. В колата имах само малко вода и една бутилка уиски, все пак да не тръгвам с празни ръце. С две думи, яко бях загазил.

Вече се свечеряваше, слънцето за няколко минути беше пробило мътните облаци и ми беше дало малката надежда, че и този път ще се отърва леко. Но после червеният му диск се сниши зад синкавите високи върхове и ме обзе тиха паника. Защо ли ми трябваше този екшън?!

Изведнъж го видях, първо чух скриптенето на стъпките по твърдия сняг, после черния силует, и най-накрая едрото, брадясало лице пред прошарената дълга коса, хваната на опашка отзад. Идеше ми да го разцелувам.

- Добра стига, братко – изфъфли мъжът и сложи бризентовата си раница на земята. Извади кутия с цигари и я протегна към мен.

- Къде по тези места? - изпусна струя дим нагоре той и тогава разбрах, че това си е Божи човек, без съмнение.

Видях дънките, които се подаваха под черната дълга дреха, и малкия дървен кръст около врата му.

- Аз съм монах Селестиян, там горе в порутения манастир служа на Бога… - имаше мъжествено лице и пожълтели от тютюна зъби, говорът му беше неясен. Може и да нямаше петдесет.

Тръгнахме нагоре. Големите му стъпала, обути в галоши и навуща правеха пъртина, по която се стремях да стъпвам. Говореше ми нещо, което нито ясно чувах, нито разбирах. Какво значение има, късметът не ми беше изневерил и този път.

След час едва се виждаше нещо на пет метра от нас. Обувките ми вече бяха мокри, в раницата ми се подмятаха чифт бельо и бутилката уиски, два пъти почивахме за по една цигара.

- Аз съм наркоман, дай ми кафе и цигари. Виж, алкохол не близвам! - беше казал монах Селестиян с широката си усмивка. Слизал в града само за това, и да купи от чаршията нова икона. Всеки път.

- В седмицата слизам два пъти… - значи в годината стотина икони си купува, сметнах наум аз.

- За това си харча парите, слава на Бога, не се оплаквам. Всичко ми е дадено, нямам нужда от нищо… - едвам разчетох думите му.

Изведнъж замириса на дим, видях мъждукащи светлинки някъде встрани, и разбрах, че сме стигнали.

- Там е махалата, твоя човек го познавам. Добър човек, имаме се много, идва при мен понякога. Ако искаш, можеш и в манастира да пренощуваш. Но той е на час път нагоре.  - този път ясно чух поканата му.

Сбогувахме се. Идеше ми да го прегърна.

- Бог да е с теб, братко! – и закрачи с широки стъпки нагоре в тъмното.

Два часа след това, пред огъня на камината и пукащите дърва, с топлината на греяното вино и умората от всичко, което се случи през последните часове, забравих да попитам приятеля си за монах Селестиян. Разбрах само, че е бил женен. Нещо ми говореше, че такъв добър човек не може просто да се е разделил с жена си. Сигурно някаква болест или нещастна случка я е отнела от него, това ми се струваше най-вероятно. Но кой знае, съдбите човешки са всякакви.

И накрая, завит с топлите бели губери, всред тази смразяващо чиста и красива природа, само думите на монах Селестиян звучаха някъде в отлитащото ми съзнание.

” Довиждане, и Бог да е с теб, братко!”

Който и да си, да бъде и с теб, добри ми човеко, така си помислих и сънят ме обгърна целия…

---- ----- ----- ----- -----

Беше вече лято. Един ден отново се запътих към махалата, в която се беше заселил моят приятел. Пък и да се срещна с отец Селестиян… Тесният изровен път беше огрян от слънцето, обграден с цъфтящи шипкови и къпинови храсти. Слънцето галеше гората наоколо, птичките пееха, животът беше хубав. В раницата си отново бях сложил бутилка уиски. Лесно паркирах пред къщата с голямата дървена порта, почуках, огледах се наоколо и разбрах, че нещо тук се е променило. Приятелят ми го нямаше, тревата в двора беше избуяла високо, нямаше следи от живот около къщата, в която зимата така щастливо бeше завършило моето премеждие.

И тръгнах нагоре пеша до манастира. След близо час влязох в монашеската обител. С гръб към портата, наобиколен от няколко малки кутрета, дялкаше нещо от дърво човек с тъмни дрехи, дори не се обърна да види кой нарушава спокойствието на това свято място. Миришеше на здравец, пчели жужаха наоколо, долавяше се ухание на тамян.

- Добра стига, братко! - поздравих и с учудване видях, че това не е монах Селестиян.

Беше моят стар приятел, все така приведен, с насечено лице и с още по-топъл и благ поглед.

В края на зимата отвели отец Селестиян в затвора, откъдето преди години бил избягал. Вкарали го вътре заради убийството на жена му, може би от силна любов, или от ревност…И в затвора станал много набожен. После надхитрил надзирателите и потънал вдън земя. Допреди половин година, когато на чаршията, около магазина за икони, го арестували отново.

Но манастирът не останал задълго пуст.

- Пътят към Бога е дълъг, но решението за извървяването му при всеки е различно. Решил съм да не бързам, когато брат Селестиян излезе от затвора, тогава ще реша. Може и аз да приема монашество… – така завърши разказа си моят приятел от толкова миналото време.

„Икони дълбая, стремя се на седмицата по две да измайсторя. Нали не пуша, защо да слизам до града напразно?!“ - усмихна ми се с благата си усмивка той.

   Lema BG

12659614 1036633103064017 1199327596 n

Стихотворения

АХ, МОРЕТО
Неделя, 07 Юли 2019
article thumbnailГергана СУЛЕВА               I Любопитни гларуси ме издебнаха и откраднаха сърцето ми. Хвърлиха го в морето и от кръвта му коралът в червено разцъфтя. Залезът го отрази и ето водата дивно заблестя. Въздъхна водната...
Повече в: Стихотворения  

Магазинче за душата

article thumbnailБарабанистът на легендарния „Цепелин” Джон Бонъм се пробужда в лудницата, за да разбере, че истинското му име е Иван Бонев... Рейнджър застрелва неволно свой колега в Камбоджа; укривайки вината си,...


halba