Думи за дебютната стихосбирка на Илияна Генова

доц. д-р Георги ЦАНКОВ

Да, вече не можеш да смаеш никого с брилянтен стих, с изумителни рими, с чувствена изповед. След шумерската поема „Епос за Гилгамеш“, създадена поне 3 хилядолетия преди Христа, поетичните скрижали са океан, в който има всичко – от почти невидимите зародиши до аватарите на Моби Дик. Как тогава да изненадаме читателите? Илияна Генова, която на 31 години дебютира с „Град на изчезващи

видове“ съзнава: „Вече цяла вечност / Земята играе на пинг-понг / с падащи звезди над нас“. Тогава какво? Не остава нищо друго, освен посветеният да продължи с „малките разкази“, които са само негови: „раздробявам поезията на: / щурец под прозореца / вятър в глухарчетата / гъдел под ухото / дъждовни капки по листата на трендафила / и тракането на влак / в обратна посока на миглите / с които ми махаш за сбогом“. Възможно ли е колажът от на пръв поглед ефимерни гледки да се превърне в нещо различно? Напусналият ни без време Марин Бодаков, преподавател на Илияна Генова и несъмнено неин ментор сред пустините на поезията, открива в „града на изчезващите видове“ „красиви образи на неудобството да живееш“. Вероятно му се е мернал образ, който самият той е сътворил в поетичната си книга „Наивно изкуство“: „звукът на душата е прохладен корнет“. Тя пък изразява почти същото с видението: „свири последният влак за деня / една мишка в ъгъла на купето / бълнува бъдещето“. И още: „историите ни / звучат като развалена музикална кутийка / от детството“. В нейния „град на изчезващите видове“ „вадите поезия / се стичат по прозорците“, а „географията на безвремието / реликвите на миналото /изгубеното в срещите / натрупаното в отсъствията / ни разделя“. Тези докосващи и емоциите, и усещанията ни микроистории несъмнено възприемаме като „лични ангели извън йерархията“, макар в книгите на немалко млади поети видяното да е доста сходно. Защо ли все пак оставам с усещането, че „реликвите на миналото“ са доста крехки, защо ги няма „късчетата от счупена поема“, които възкресяват „археологическите разкопки“ на Иван Цанев? Разбира се, творци като Илияна Генова не са виновни за всичко това – „тя гледа пясъчния часовник / и моли за прошка времето / после себе си“. Няма защо да моли за прошка времето – то я е избавило от изпитанието да живее в коренно различни пространства, да съвместява в паметта си микроистории, между които сякаш всички нишки са прекъснати. Представете си какъв вътрешен апокалипсис има в съзнанието на „мислещата тръстика“, която е отворила очи в Царство България, преживяла е бомбардировките, след това се е сблъскала с зверската жестокост на комисарите, тънела е в блатото на „обикновения социализъм“, пробудила се е от летаргията с надеждата за „възкресение“ и пак е била погълната от бездната – този път на безвремието и на безжалостната корупция. Веднага се сещам за Вера Мутафчиева, която успя да премине като творец през този лабиринт на ужаса, бях свидетел и на безсъниците на Блага Димитрова, но особено ясно този „вътрешен апокалипсис“ проникна в провиденчеството на Ивайло Петров, на Николай Кънчев ( в него сякаш напираха ясни спомени от предишни животи ), на Емилиян Станев – неговият „Антихрист“ беше аватар, преминал не само през праговете на миналото, но разпрострял тежката си сянка и над бъдещето. Важното е, че все пак талантливите ни млади поети не са безпаметни за случилото се преди тях – „Остава споменът от продължителното взиране“, изповядва Илияна Генова. „Булгаков и Стивън Кинг мръзнат под голите клони“ – има дързостта да изрече тя, а това е знак че осъзнава саможертвата на Майстора и вижда в „Долорес“ на Кинг преродената Маргарита. Може подобно сравнение да звучи кощунствено на снобите – чистофайници, но в задъханото, понякога прекалено обстоятелствено слово на първомайстора на „кошмарите и съновиденията“ само чувствителните души успяват да доловят Булгаковия зловещ смях над превратностите на епохите. „Градът на изчезващите видове“ преминава, заедно с обитателите си, „в гърлото на бурята, заедно с тях лети и „седмицата заоблена / като огромна снежна топка / надолу по баира / към неизбежностите“. Така преминават дните, месеците, сезоните, а „нервите са / изопнати въжета / върху които простирам / страховете си“. Същото правят Булгаков и Кинг, а и всички свръхчувствителни и талантливи техни събратя, обитатели на призрачния „град на изчезващите видове“. В тази пустиня на духа единствената реална надежда е в обичта, в откриването на онази половинка, без която човек трудно диша – „пренареждам очертанията си / разглобявам образа в огледалото / докато останат само ъгълчетата на усмивката / там си отседнал под наем“. Сред най-забележимите постижения на Генова е умението й да говори нешаблонно за любовта. Тя има и ясно съзнание за творческата приемственост – нейната „череша на един народ“ се е преобразила в круша, но „хубаво сладко ще стане / от тази круша / това дърво на живота ми / където за първи път разбрах / какво е свободата“. Странни са ми индивидите, които все още се радват на кухи и шаблонни патриотични стихотворения, наподобяващи кичозните възстановки на отминали събития. Истинско предизвикателство е да намериш не изтъркания образ, а душата на родното в пейзаж, който на пръв поглед изглежда „неутрален“, но всъщност се оказва „дървото на живота“. „Кръгли нощи / се търкалят в бистрия сутрешен ум / жонглирам с оправданията / за отсъствията ми /наоколо и напоследък / колекционирам дните в албум / с въпроси преди лягане / липсват въпросителните знаци“. Това стихотворение е своеобразен автопортрет на поколението, не гениален, разбира се, но достатъчно откровен и разтърсващ – в „град на изчезващите видове“ на младите не им е лесно – „там е изворът на сълзите / и царството на лъжите / там танцуват лудо в кръг / объркали смисъла“.

-------------------------------

„Град на изчезващи видове“, Илияна Генова, стихове, ИК „Жанет 45“.

Тегло 151 г. Oтличителни белези - едно есенно листо и няколко объркани бели пухчета от липите на юни, останали завинаги в грешния сезон.

„Благодаря много за редакторската подкрепа и деликатна намеса на Ирена, за топлите и окуражаващи думи на Марин Бодаков, за малиновите арт-вечери с курса по поезия на Творческа академия "Заешка дупка". Специални благодарности и на Петър Чухов и Аксиния Михайлова за искрените разговори за поезия и отделеното време.

Каня ви на пътешествие из моя „Град на изчезващи видове“, където пътят е разноглед, на хоризонта къщите са с олющена мазилка, а стихотворенията лежат неподвижно в шумата…“

Думи на авторката Илияна Генова

Книгата може да се поръча онлайн

от сайта на Жанет 45: https://bit.ly/3wUIpyq

Helikon: https://bit.ly/3ozlQvv

Ozone.bg: https://bit.ly/3kMQqAW