Всяко съвпадение с реални лица и събития е случайно

Петър МАРЧЕВ

Аз съм тривиален драскач. При това, вероятно съм най-ленивия човек на света. Обломов – ряпа да яде! Но нямам намерения да участвам в Световния шампионат за мързеливци, защото това, все пак, изисква някакво усилие. Всъщност, всичко е въпрос на гледна точка. На практика, мързелът не е порок, а качество. Ако хората не бяха мързеливи, прогресът нямаше да съществува и все още щяхме

да ходим на лов с каменни брадви, а Коко Шанел щеше да ни предлага костюмчета от две части от нещавена зубърска кожа, да речем… Както е казал великият Нютон, дайте ми гледна точка и аз ще преобърна Земята. Но аз, тъй като съм скептичен към всемогъществото на Науката, и тъй като съм устроен по-ирационално, да не кажа – трансцендентално, съм се замислял дали да не основа една нова религия, като колегата Рон Хъбард. Например, Църква на Вселенския мързел…

Но нека не се разсейвам, защото мисленето също изморява и скоро ще ми се наложи да прибегна към една терапевтична дрямка. За да вървят нещата с по-добро темпо, ще си позволя да се самоцитирам.

„Мдаа, ако не бях толкова мързелив, щях да напиша своята "Война и мир", моите "Братя Карамазови", щях да стана първият български нобелист. Но уви!

С безкрайно усилие на волята за около десет години написах първия си роман. Върху цели 60 страници. Този творчески напън ме изтощи генерално, затова редуцирах следващия си роман до 12 (дванадесет) страници. Сега експериментирам върху новия жанр - "роман-хайку"… “

Но спирам с темата „мързел“ дотук. Защото игривото въображение /не моето, разбира се – то си има по-важна задача: да си почива, за да се съхрани/ на Творческия промисъл се прояви изненадващо така. Може би сте забелязали моето дискретно присъствие в социалните мрежи, което се изразява в иронизиране чрез намигващи емотикони на всяко по-драстично усилие на някои незрели индивиди да привлекат вниманието на ФБ-човечеството към себе си. И така, в един ленив есенен следобед, подканващ към ободряващо реене из фантазмените простори на Царството на Морфея, получих изненадващо съобщение на Лични.

„Здр мой човек! Ше те мола нещо важно, не отказвай“

Профилът беше на някой си Френдо.

Естествено, на такива не отговарям. 40 % от тях се оказват хомосексуалци /по мак. лит. норма/, 30 % ми искат помощ, защото страдат от хексациклоспорогнусопатия, а останалите 30 % ми предлагат да приема дарение от 4 650 000 долара, с които да подпомагам бедняци и църкви, след като дарителят от Нова Зеландия скоропостижно се спомине от сарком на Юинг.

На следващия ден Френдо ми написа:

„Ти си най-великия писател!“

При тези думи самолюбието ми измърка като погъделичкан по гушката котарак и аз захапах въдичката:

„Познаваме ли се?“

„Да, от пандиза!“

„?“

„Не помниш ли, играх в твоята пиеса!“

Просветна ми. Вярно, в Бобовдолския затвор навремето бяха поставили една моя пиеска, благодарение възторжените усилия на една психоложка.

„Френдо, ти ли игра женската роля?“

„Ми да!“

Спомних си го, той беше звездата на спектакъла. Неистов актьорски талант! Другите актьори бяха вътре за убийства, той – за наркотици. Нещо ми щракна:

„Абе ти… да не си оня Френдо, кокаиновият крал?“

„Аз съм. Слушай сега – нуждая се спешно от един персонален кратък курс по творческо писане! Плащам добре.“

Разрових из мрежата. Хм, Френдо бил издал книга, която написал в затвора… А оня ден го арестували в Украйна; у нас го чакат 6 години на топло, в Румъния – 10 календара, а в Италия цели 20!

„И не ме брой за толкова елементарен. Нарочно се оставих да ме хванат, щото в пандиза се пише най-добре, на спокойствие. Иначе – дрън-дрън, бля-бля – а времето лети. Трябва да умножаваме талантите, които Началникът ни е насипал, нали така?!“

„Прав си, ах как си прав! Какво се иска от мен?“

„Да ме научиш да пиша като теб.“

„Е, хубава работа! Няма как да стане!“

„Слушай, изчел съм всичко, написано на български език. Ти си най-добрият. Не искам да си губя времето, искам да пиша като тебе, Мастър!“

„Слушай, братле… За да пишеш като мен, трябва да си роден на село в началото на 60-те, да си останал сирак, да си учил химия… ей такива неща. Капиш?“

„Капиш, Мастър!“

На следващия ден чух един от най-сладостните звуци – есемесче за превод по банковата ми сметка. Смених два чифта очила, докато преброя нулите в невероятната цифра. Френдо не си поплюваше. След две седмици медиите гръмнаха, че най-строго охраняваният затворник в Централния софийски просто се е изпарил. Заедно с двама от надзирателите. А след няколко месеца на книжния пазар се появи втората книга на Френдо със заглавие „Изкуството да прецакаш ближния“, която се харчеше като мароканска ганджа. По сутрешните блокове в телевизиите се появяваха мастити литературни критици, които се разтапяха от хвалебствия по адрес на новоизгрелия литературен талант. Завъртяха се допечатка след допечатка. Един ден ме потърси един стар приятел. Подаде ми „Изкуството да прецакаш ближния“. Разлистих я… Мдаа… това беше моята дебютна книга с разкази, преписана мот-а-мо.

„Ехо, Френдо!“

„Провери си сметката. Вече можеш да сбъднеш всяка своя мечта. Снимай филмите си, Мастър. Аз ще се погрижа за останалите ти/ни книги…“

Това е положението… В държава, в която плагиатството е необходимо условие, за да се кандидатираш за премиер, едва ли някой щеше да ми обърне внимание. Послушах Френдо и се заех да довърша един игрален проект, който бях замразил преди години поради финансови причини. Ангажирах Брад Пит, Анджелина Джоли и Мария Бакалова и заминахме с екипа за атола Бикини… Снимах четвъртия си филм; подготвяхме следващия снимачен ден, в който бате Арни трябваше да спаси Жрицата на анакондите изсред останките на горящ будистки манастир в Хималаите, когато получих съобщение:

„И все пак, не се разсейвай, не сме написали капиталния си труд!“

Френдо беше прав. Усамотих се в един вигвам в индианския резерват Навахо и за година и половина написах своя литературен шедьовър. Романът бе публикуван едновременно на 47 езика и се превърна в световна литературна сензация. Всъщност, нищо не беше случайно, за легендата Френдо работеха няколко от най-добрите световни PR-агенции.

А снощи получих съобщение: „Честито! На 14. того трябва да си в Стокхолм, за да получиш литературния Нобел. Трябва да изглеждаш като роден от майка еврейка, като бивш хомосексуалист и настоящ трансджендър, претърпял три несполучливи операции, вследствие на което си останал хермафродит. Напиши нещо в лауреатската си реч за парниковите емисии, похвали веганите, насърчи дискриминираните представители на 23-я пол и изложи кратък план за спасяването на белия азиатски еднорог и на крефтовия мустакат вомбат. Такива неща правят добро впечатление… Да, и по-тъмничък цвят на кожата се приема добре от публиката.“

Стегнах набързо багажа, хвърлих в куфара чифт силиконови дамски гърди № 58, къдрава черна перука и флакон с автобронзант за тяло. Но не мога да реша какъв аксесоар е по-подходящ за един почтен хермафродит – папийонка или диамантена огърлица? Вие какво ще ме посъветвате?