Аз питая някаква слабост към тия думичета, може би ради пренебрежението връз тях

Румен СТОЯНОВ

Нима? Чак пък? Да. Те са бедният роднина край отрупаната с вкуснотии българска езикова трапеза: не ги броим за пълноценни думи, поменаваме ги едва ли не от няма и къде, по-обстойно внимание съвсем не им отдаваме, към тях съществува неписано и безоснователно предубеждение от порядъка на всичката Мара втасала, че отдолу се почесала: какви по-важни, а че тежки въпроси пред научната ни мисла стоят. Не

преувеличавам: в „Практическа граматика на българския език” от проф. Петър Пашов (второ издание, 1996) такова животно (междуметие) нема, дори от кумова срама не бил е поне отбелязан разредът. Охотно биват подминавани тоже от стилистиката.

Аз питая, без да ми е ясно защо, някаква слабост към тия думичета, може би ради пренебрежението връз тях, будят у мен умиление, разчувстват ме нам как, радвам им се гаче пухкави котенца, изпитвам щение да ги буквено помилвам и го сторвам с настоящите редовце. Но сега вече без постни шегички:

Хърт-хърт (хрът-хрът) употребяваме да обозначим звук при рязане с трион, бичкия, джага. И без да посочваме изрично името на сечивото, разбираме, че то е голямо, включително ако е храсторез, нож. Тоест придобиваме допълнителна осведоменост за естеството на извършващия действието. Сложим ли обаче хръц (хръц-хръц), разбираме, че става дума за ножица или нож, ала малък. Същото научаваме и от кръц (кръц-кръц). Тоест едносричие показва размера на инструмента: не върви за бичкия да туриш кръц: ако имаш изтънчени сетива за говора ни мил. Скръц (скръц-скръц), скрибуц (скрибуц-скрибуц) издава не само определен звук, но и действие (търкане). Подобен е случаят с цъгър (цъгър-цъгър). Впрочем от трите междуметия произтичат, допълнително, сътветни глаголи: скърцам, скрибуцам, цъгъркам.

Тепа-тепа издава леки, ситни детски стъпки, тепам е крача по тоя начин, следователно разбираме от междуметието, че някой върви така, пък и долавяме неговата малка възраст.

Какво разнообразие досежно работа през куп за грош: пахта-пухта, цапа-цупа, пата-кюта. Малко по-грубо, за същото: хайда-хуйда. Глаголни съответки: опухвам, опатквам.

В много далечния от изчерпване внушителен набор не искам да подмина цигу-мигу и дугу-дугу. До първото прибягваме за цигулка, но второто? Дугу-дугу се отнася единствено за гъдулка. Е, и? Прочетем ли „Тя отвори прозореца и чу едно тихо цигу-мигу (дугу-дугу)”, без изрично да ни бъде посочено, разумяваме, че в първия случай свири цигулка, във втория гъдулка.

Ако тагадъг-тагадък е конски бърз ход (препускане, галоп), цап-царап е човек върви пешем и то небрежно, дори волно, а не в стегната крачка. Сиреч междуметие взема присъщност на едно наречие за начин.

До цоп прибягваме за падане на тяло, предмет върху твърда или мека повърхост, също и течност. А за последното разполагаме и с цамбур: без да го изрично споделяме, изразяваме падане в течност. Цап в зависимост от смислообкръжението равнозначи с цоп, цамбур, но и удрям. Глаголите са цопвам, цапвам и цамбурвам. Жвак (жвак-жвак) бива чуто при газене в кал, от тук и жвакам, преносно е и дъвча дъвка.

Клоп-клоп правят копита на магаре, кон, катър, муле, вол, крава, ето и клопам. Сменим ли един звук (буква) ей го хлоп-хлоп и вече препраща към зов да ни отворят врата, прозорец. Чук-чук е по-слаб шум спрямо хлоп-хлоп, второто издава по-плътно звучене, тоже производните им чукам, хлопам.

Ако срещнем лангър (ломбур) долавяме, че твърдо тяло се удря о друго твърдо: нещо изломбурка в тъмното.

Ха-ха е за по-силен, дори гръмогласен смях, учленяван с по-широко отворена уста, докато хи-хи отреждаме за друг вид смях: по-ситен, по-ехиден, по-прикрит, по-лукав: хихикам. Сходно е и хе-хе.

Кога си уморен, обичайно го изразяваме с ох, охкам, обаче пазим ех за съжаление, пък а(х) сме отредили за изненада, естествена или престорена, ахкам, ух(а) бива запазено за радостна възбуда. Вън от дадено смислообкръжение прежде изложеното е повече или по-малко условно.

Наистина е удивително цялото разнообразие от междуметия и техните значения, изразителност. Аз нямам за цел да го обхвана, само искам да отдам почит към тях чрез едно-друго, примерно цър-пър е за печено месо, скара, пържено. Кога хвалим английския сред неговите предимства изтъкваме, че множество думи са къси, нашите още по-къси не ги броим. Защо? Нали с кльох-кльох съобщавам, че вървя бавно, трудно, уморено, едва се влача, изплезил език; тър-тър е влача нозе вдигайки шум, тътрузя (някого, нещо).

Внушителна поредица от думи служи да бъдат повиквани, отдалечавани домашни животни: ръй (подкарваме овца, агне, овен, коч), с бечи-бечи, а тоже и келебек-келебек се обръщаме към тия животни, че да дойдат при нас; пъци-пъци казваме на коза, козле, козел, пръч да ги примамим; с чуш отпъждаме магаре, магаренце, магарица; кокошка, ярка, пиле, петел викаме с кът-кът, пи-пи, а за хранене имаме отделното чир-чир-чир; за тия пернати къш е махни се; оха спира вол, крава, бивол, биволица, торлаче, малаче; хъйс повелява завий на ляво или на дясно; дий е тръгвай за кон, кобила, вол, крава, бивол, биволица; тпру е стой, спри за кон, кобила; къци-къци (къчи-къчи) е дойди за куче, кученце, кучка; циба (чиба) е махай се.

Дюю и уу използваме в смисъл вън, долу, позор спрямо някого. Сменяйки само един звук (д) вече изразяваме разочарование, съжаление: тюю. Тия две чувства разкриваме и с тц-тц (ц-ц).

Важно е, особено за преводач, от всички тия и още куп слова кое за какво служи, та при необходимост да направи правилния избор, а не да се обръща към дадена твар с неподходящо и да не стане като в израза случка се случи, котка се окучи.

Лесно можем да се убедим в смайващото изобилие на тукашни междуметия: като ги съпоставим по брой и естество с чуждоезикови съответки. Аз ги обичам, защото са наши, а и пределно стегнати, пък и точни. Доставят ми услада, може би ради селското ми детство, къдато/когато биваха/бяха в ежедневна употребление. Но и вън от приятните мои спомени намирам, че междуметията съставят хубав дял в отечествената реч - грозен, лош той няма - и не трябва да ги отбягваме, както е понастоящем ради снобски причини и чуждоугоднически низкопоклонства: мчи то ги няма тия пущини в английския велик език, кво ще се мърсим с тях? В другопрочит, мой: от къде толкоз акъл островно да ги нароиш тъй възхитителни? Дори у люде, обладаващи уж високословие, наслоена е лъжливата - и самоограбваща ни - представа, че бранището на междуметията е в нискословието и поместните говори, нека там киснат, високословието не следва да ги приема, те го срамят, позорят. Обратно мисля: те го освежават, оцветяват, обогатяват. Но и мимиходом, без да го целят, създават ядове на преводачи, които не рядко ги изпускат в преводи на чужди езици.

Пак опирам до известната мъдрост: „Бог е в подробностите”, зер тя не изключва тия скромнейши словца: те са част от прекрасните подробност на българската езиковост: две, три буквета, пък носят повече осведомителност, отколкото на пръв, небрежен поглед ни се чини.

Моето мненийце моичко си е, никого не задължава, само излагам обичта си към тъй подценявания пай в речта ни, сътворен от люде безименни, малоучени, ала обдарени с изключителна усетливост, проницателност, към които храня благодарност и благоговейност.

Сред многото университетски курсове, които водих половин столетие (1969 – 2019), не предложих избираем, едносеместриален: как да превеждаме междуметия и жестове. Той ще остане мечта.

Здраве да е.

----------------------------------

Проф. Румен Стоянов е известен български поет, белетрист, дипломат и преводач от испански и португалски. Превел е на български легендата „Сто години самота“. Този негов текст е предоставен специално за сп. „Шестоднев“, за което му благодарим!