Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

Споделете ме

Договорът за приятелство от 2017 е писан сякаш под диктовката на Москва и Белград

sdewsdЛозан МИТЕВ

Само в разстояние на няколко месеца общественото мнение в България бе силно ангажирано с дискусията по повод Северомакедонското кандидатстване в Европейския съюз. Няма съмнение, че до медийната кампания, огромната част от Българското общество възприемаше с одобрение и симпатия процеса на сближаването между двете държави и Европейската интеграция на Северна Македония като

фактор за отстраняване на изкуствено поставяните бариери между обществата ни и стъпка към преодоляване на травмите от миналото. Но на практика медийната кампания създаде напълно противоположни нагласи на декларираните ангажименти за установяване на добросъседство и Европейска интеграция между двете държави.

Анализирайки многобройните медийни изяви, не може да не се установи, че цялата проблематика за Евроинтеграцията на Северна Македония бе изоставена, за да се подмени с дълготрайно наслагваните модели на психологическа война от времето на Югословенската епоха, заляла съзнанието на гражданите у нас и оттатък границата. Движещата сила на тази война от миналото е, и си остава

нагнетяването на омраза и антибългаризъм,

чрез широк спектър от медийни и пропагандни манипулации – злоупотреба с исторически факти, документи, подмяна и фалшификации на официални и лични становища, провокативни действия, политическа некоректност и др.

Ако следвахме здравия разум, би било редно и в София и в Скопие медиите и политиците да поставят на дневен ред и анализират прагматично въпросите за достигането от Северна Македония на икономически капацитет, за осъществяване на реформи в демократизация на властта, върховенството на закона, борба срещу корупцията, етническа толерантност и равнопоставеност на отделните общности, изграждане културните основи на Европейски ценности и манталитет сред обществото, включително и планове за взаимно сътрудничество с България. Все пак това са част от проблемите, които и България прави опит да реши от десетилетия. Следваше и двете страни да обсъждат конкретните възможности и ангажименти България, като член на Европейския съюз, да оказва, както винаги до сега лоялно и добронамерено, сътрудничество в процеса на постигане на Европейските критерии в Северна Македония – един съвсем нормален, прагматичен и полезен диалог създаващ доверие, разбиране и взаимопомощ. Вместо това, дебатите се насочиха към нещо, което не можеше да не взриви идеята за добросъседство и приятелство.

Медийната и политическата дискусия съзнателно ни връщаше към резултатите от политическите интриги и насилие през 19 и 20 век, но без да издига идеи и принципи за тяхното превъзмогване, за формирането на принципно ново тълкуване на миналото, на ново съзнание, поведение и взаимни отношения. Именно заради това остава ясното убеждение, че и политиците, със средствата на медиите, са имали за задача да доразпалят противоречията, да предизвикат омраза в стихията на страстите, с което фактически да се осуети стратегията за развитие на Европейския процес и толкова очакваното Българо-Северомакедонско сближение.

Историческият обзор на Българо-Северомакедонската криза несъмнено е важен, но главният му дефект е, че двете страни нямат еднаква принципна основа и методологическа позиция. Това прави възможно вмъкването на старите митологически матрици на пропагандата, за които разкритите в последните десетилетия извори доказват извращаването на историзма.

Това превърна медийната полемика

в средство за психологическа война.

Силно впечатление направи старателното изолиране от полемиките на темата за чуждите влияния и зависимости довели до жестоките последици в развитието на Източния въпрос свързани със съдбата на България и Македония. А без пълното осветление на външно политическото влияние и действия от заинтересованите държави, претенциите за научност и достоверност на която и да било страна са пълно посмешище, тъй като битката за Източния въпрос е мащабен процес, в който хората живеещи в Османските предели, без разлика от вяра и народност са били наивни и слепи пионки в борбата на имперските държави за Османското наследство. Защо ли, при положение, че вече достъпната информация за действията за разграбването на Османското наследство в Европа, вече окончателно разбиват митологемите от миналото?

Каквито и да са дискусиите, свързани с обясненията, давани в историческите школи на държавите участнички в борбата за Османското наследство, за нас Българите изкристализира ясната и доказана констатация, че за да се удовлетворят всички участници в битката за Османското наследство в Европа се налага и предстои пожертването на единението на тази огромна област на Балканите населена предимно с Българи през Средновековието - от делтата на Дунав до Кутмичевица и Лерин, от Цариградските предградия, до Моравската гора. Едно огромно пространство принадлежащо на Османската империя, което събираше във фокус стремежите на всички малки и големи държави, в чиито интереси по никакъв начин не влизаше осъществяването на Българската народностна идея за обединение в своя държава и отстояване на национална независимост. В потвърждение на това, е нужно да се припомнят не емоционално пропагандни тълкувания, тайните договорености на големите империи в Европа от 19 век (Райхнщат, Лондон, Будапеща, Берлин) и националните доктрини на нашите съседни държави във време, когато не е имало Българска държавност, а народността и териториите са били цел на завладяване и асимилация.

И за да не се заобикаля сърцевината на тази съзнателно избягвана историческа дискусия, без която няма как да се изясни и превъзмогне трагичната история на България и Македония, е редно да се припомни един епизод, който е ключ към разбирането на тази драма. Това, което изважда от изчаквателна позиция големите апетити на Австро-Унгария, Русия, Сърбия и ги кара с всевъзможни средства да предизвикат спешно решение на Източната криза в плана за разпределението на Османското наследство на Балканите, е създаването на

Българската екзархия като прототип

на нашата народностна автономия.

Една духовна институция, успяла да съсредоточи стремежите и обществената енергия на Българския народ и поддържаща своята кауза със силата единствено на кръста и народностния обединителен стремеж, заплашваше да осуети имперските планове и със столетие изразходвани мащабни средства за утвърждаване на влияние и господство на Балканите, Константинопол и Проливите. Не случайно в сръбско/македонистичната реторика и пропаганда на Българската екзархия е отредено специално зловещо място. Тя е първообраза на злото. Представена е като черен демон, могъща деспотична сила и инструмент за насилие върху населението в Османската империя, сякаш разполага със вездесъща собствена полиция, неизчерпаеми финансови източници, мащабни пропагандни институции.

Всъщност Екзархийското народно движение – една уникална революция в Европа (все още неоценена и у нас поради идеологическите слабости и зависимости на Българската историография, и в Европейската мисъл, поради отдалечеността и непознаването на сложните противоречия в Османската империя) осъществена без реки от кръв и без оръжие, основана не на насилието и разделението, а на хуманизма и единението на един цял народ. Екзархийското движение бе духовна народна революция, която ние наричаме Възраждане, коренно различно от Ренесанса в Западна Европа. То постави основи за пълноценното и естествено изграждане на Българската нация в Европа. Един процес, който не можеше да бъде търпян от имперските планове, и поради това се наложи спешната задача за унищожението на Екзархийска България – първото и действително признание на Българската народност от султана на Отоманската империя.

Унищожението на Екзархийска България бе безусловно условие

за осъществяване целите на всички политически играчи на Балканите, защото само върху нейните развалини те можеха да изпълнят своите завоевателни планове, разбира се, на цената на асимилацията, хегемонията и разкъсването на Българския народ, за да го поставят под една или друга форма на зависимост. Тази война срещу Българския народ, започнала от края на 60-те години на 19. век бе спечелена окончателно в Ньой 1919 г., където бе легитимирано по криминален начин разделението на нашия народ по един чудовищен начин. А впоследствие, с догматите на Коминтерна и с господството на комунизма, окончателно и безвъзвратно бе разкъсано единството, националното съзнание и възможностите за общност между нашите сънародници в Македония, Беломорието, Северна Добруджа, Поморавието с тези, които живееха в осакатената и разбита Българската държава.

Най-мъчителен и за жертви, и за палачи бе процесът на дебългаризация в Македония.

На първо място, поради огромния духовен потенциал и могъщ народностен дух на местното население.

На второ място, поради демографското господство на Българското население в тази област, нямаше възможност да се приложат тактиките на етнически прочиствания, прилагани в други области. Ето защо, основният механизъм на борба срещу Българския фактор в Македонските земи се изкова върху основата на старата еничарска концепция от времето на Мурад I и осъвременена за условията на 20. век от политическите и идейни създатели на Македонизма в Белград и техните поддръжници в Петербург, а впоследствие от комунистическата доктрина на Коминтерна.

Подобни социални експерименти, довели до създаването от един народ на две държави и две нации в нашето съвремие не са много – Корея и Германия, но не бива да се забравят и средновековните практики на народностно разединение чрез религията в Ирландия, в Босна и Херцеговина. И тези народи, както и ние, бяхме жертва на колосалните геостратегически сблъсъци и бяхме употребени като суровина на социално-политическото инженерство чрез психологическа обработка, налагане на омраза и ненавист към собствените братя и сестри, сравними единствено с крайно фундаменталистки психологически форми на масовата психоза

типични за религиозно или идеологически зомбирани общества.

И ако ние си дадем сметка, че в този процес на мащабни, дълготрайни и последователни политически мерки е доказано фокусирането на действия и интереси на няколко империи и държави повече от столетие, ще бъде малко наивно да си помислим, че каквото и да било съдбовно решение между България и Северна Македония днес, ще бъде оставено само на няколко медии и съмнителни политици от двете страни на границата.

Нещо повече, историческият кръгозор налага да си спомним и винаги да вземаме под внимание външния фактор в много съдбовни събития на Българо-Македонската драма. Още от убийството на Стамболов и Тодор Александров, до катастрофите на Киро Глигоров и Борис Трайковски, духовното и политическо наставничество на Наум Еврович и Коста Групчевич. Зависимостите на Иван Евстатиев Гешов, на Александър Стамболийски, на Георги Димитров, изграждането на социално-политическия модел в СФР Македония и днешна Северна Македония на антибългарска основа и мн. др. Навсякъде в тези, на пръв поглед несвързани случаи, ярко се очертава значението на външнополитически фактори, които налагат много по-съсредоточено да потърсим днес невидимите източници и механизми на Българо-Северомакедонската криза извън тези две държави.

Няма как повече от 150 години Македонският въпрос да е бил в ръцете на цял списък от големи и малки държави в Европа, света и Балканите: Русия, Австро-Унгария, Англия, Франция, Османската империя, Сърбия, Гърция, САЩ и днес да си мислим, че такъв геостратегически въпрос за блокова ориентация на Северна Македония, за който са изразходвани колосални икономически, политически и военни средства, сега да се остави за решаване от една манипулативна дискусия за „идентитетот“, „язикот“ и „историята“, която е отдавна решена при наличието на вече достатъчно безусловни научни източници, обективни изследвания и трайно установени необратими социално-политически и психологически процеси. При ясното и точно деклариране от страна на България за приемане на съвременните реалности.

Ако може да се говори за някакви „ползи“ от т.нар. медийна война между София и Скопие, то

тя разкри няколко нелицеприятни истини.

Първата е свързана с характеристиките на Българската външна политика, която е лишена от собствена традиция и школа - от устойчива идентичност и принципи, от собствена концепция и национална доктрина, натрупвана последователно и неотклонно в процеса на развитието на Българската държавност, както съседните Балкански и Европейски държави. Честите промени на тежки външно-политически зависимости, съчетани с господството на политически концепции основани на нихилизма, особено по националния въпрос, доведоха до такова положение, което лишава днешната Българска дипломация от външнополитическа инициатива и авторитет. Например, доброволните политически актове като Българо-Сръбския таен договор от 1912 г., с който България капитулира приемайки Сръбската концепция за дележа на Македония, Нишкото споразумение от 1923 г., с който България се превръща във васал на Кралството на Сърби Хървати и Словенци, Решението на БКП по Македонския въпрос от 1946 г. и Бледското споразумение от 1947 г., преследването на дейци от емиграцията и техните обществени организации в България и извън нея, опитите за интегрирането на България в СССР, решението за т. нар. „възродителен процес“ и мн. др. поставят днешната Българска дипломация в невъзможност да защитава принципни позиции, по които Българската държавност в миналото е извършвала мащабни престъпления срещу собствените си устои, в полза на чужди сили. Цялото това наследство от миналото ограничава морално-политическия периметър и сила на днешната Българска външна политика, като все още тя не е излекувана от липсата на собствена творческа инициатива основана на необходимата експертност и преодоляването на насаждания със столетие комплекс за малоценност, особено по отношение на нашите западни съседи.

Втората много голяма „полза“ - медийната война между Скопие и София даде да се разбере отдавна известните истини за действителните размери на

еничарския синдром, изявяван в намерения

и нагласи на обществените елити в Северна Македония.

Те са основани на омраза и недоброжелателност, на систематично налаганите в обществото манипулативни антибългарски настроения. Стана ясно, че подписаният с България договор не се приема като кауза, а като манипулативен трик за получаване на собствени външно политически дивиденти на гърба на Българската добронамереност. Но по-значимото, което трябва да се изтъкне, е яснотата за това, че всъщност Северомакедонската държава и всички нейни структури в обществото изявиха всички характерни черти на югославянската идейно-политическа школовка в специалните структури за държавно управление и контрол на Югославия и днешна Сърбия. Не само заради абсолютно добре изяснения идейно-политически произход на политическите лидери в Северна Македония, но и в спецификите на техния идеологически арсенал срещу България. Политическите елити в ФНР/СФР Македония и до днес всъщност представляват острието на еничарския корпус на югославизма, който създаден от началото на 20. век в Белград, днес има пълното свое господство, дори и в годините на привидната национална независимост на републиката. В тази дискусия, всеки добър познавач на антибългаризма, изграждан в Сърбия от края на 19. и 20. век, ще разкрие в Северомакедонската кампания блестящото спазване на правилата и каноните, на обхвата, съдържанието и техниките на неговото прилагане с една много важна психологическа особеност – типичната емоционална всеотдайност и настървеност, характерна за непосредствения дух и манталитет присъщи за хората от този край.

Както изтъкват много опитни наблюдатели, съвременния модел на съществуване на Северна Македония в политическо, икономическо, културно, социално измерение се основава на господството на системата от елити, които представляват продукт и инструмент на властовата машина на Сръбската държава. Тези елити не са повлияни от Югославската хегемонистична концепция, те са нейно оръжие и опора в подконтролното на Сърбия Балканско пространство. Не случайно Християн Мицкоски – политическият водач на антибългарската доктрина (в публично изявление от 27 ноември 2020 г. в предаването „Клик плус“) отбягва директен отговор на изявлението, че зад неговото издигане като политически лидер в Северна Македония стои фамилия Миялкови – Груевски. (Доколко важни са тези „дребни обстоятелства“, свързани с източниците на отявления антибългаризъм в Северна Македония, е редно да не се изпуска от внимание обстоятелството, че Християн Мицкоски е най-верния наследник и много по-яростен продължител на антибългарската политика и идеология в Северна Македония от своя предшественик Никола Груевски - лидер на ДПМНЕ и министър председател на Македония – личност, която и в роднинско отношение е свързана с могъщата сила на Югославските/Сръбски тайни служби на територията на СФР Македония. Той е братовчед на Сашо Миялков и племенник на Йордан Миялков – висш ръководител на югославската Контраобавештајна служба – Военното контраразузнаване на Югославия, който има ключова роля в подреждането на „политическия елит“ при образуването на новата Македонска държава и става вътрешен министър в нейното първо правителство. А последните скандали около аферата Миялков показаха наяве проблема за естеството на държавата и властта, с частичното разкритие на създадената от него властова империя в Северна Македония, където и антибългаризма, и просръбската политика си идват на мястото.)

Примерът с Мицкоски е само една брънка от матрицата на изграждането, пълния контрол и зависимост в развитието и утвърждаването на социалните елити в Северна Македония, което дава основание на Любчо Георгиевски, на Наум Кайчев, на Владимир Перев, на Насер Селмани да възприемат алегоричната формулировка на тоталитарния контрол от Сръбските тайни служби в Македония с понятието

„дълбоката държава“.

Третата „полза“ от спора между двете държави – той даде да се разбере един много сериозен проблем на Северомакедонското общество, в което освен граждани наричащи себе си Македонци, съществуват и много други граждани, които не наричат себе си Македонци, а Албанци, Сърби, Черногорци, Гюпци (цигани), Власи от Македония. Червените знамена с орлите и надписите „Горд съм, че съм Албанец“ няма как да не притесняват идеологически и политически югославския македонизъм, който е изграден на концепцията за чистата държава, а не на идеите на ВМОРО. В тази връзка, редно е да се напомни, че съвременните информационни технологии дават възможност на управляващите кръгове в Скопие устойчиво да отхвърлят каквато и да било форма на актуална и официална демографска статистика, защото разкриването на истината и тенденциите в тази насока, обричат на гибел съвременната македонистическа идеологическо-политическа система.

Прозорливостта на Любчо Георгиевски в тази насока не е за подценяване, формирайки най-голямата опасност за бившата Югославска колония Северна Македония - дестабилизация на статуквото вследствие прогресиращото присъствие и активност на другите етнически фактори в обществото, ако не се създаде модус и практика на социален интегритет, основан на толерантността. А за да се намери формула за интегриране в културно, социално, икономическо и политическо отношение на другите малцинства, се изискват коренно различни идеи от Европейски тип, идеи от времето на Възраждането, от времето на борбите на ВМОРО за Свободна Македония. За жалост, една все още непосилна задача за Северомакедонските политически елити. При тези обстоятелства властите в Скопие ясно съзнават необходимостта от обединение и мобилизация на гражданите с Македонско самосъзнание, но решаването на тази задача, за жалост се основава на едни недопустими практики на масовата манипулация чрез изграждането на образ на България като най-голямата заплаха за съществуването на държавата, нацията и езика, което е невярно.

Към това, трябва непременно да посочим една друга вътрешна морална криза в Северна Македония. Северномакедонската държава, политика и пропаганда много трудно може да уверява себе си и Европа, че няма нищо общо с България в етническо и историческо отношение при положение, че днес над 200 000 Македонци, които в интерес на своята сигурност и личен просперитет, са предпочели да декларират своя Български произход, за да получат възможности за развитие и закрила в гражданството на Република България. Много трудно днешната Северомакедонска пропаганда може да прикрие повсеместния терор над всички жители на Македония, които са проявявали Българско самосъзнание, като се започне от дейността на въоръжената Сръбска пропаганда в Македония и се премине към престъпленията на Сръбската окупационна армия в Македония от 1912-1915 г. и от 1918-1941 г., за да се стигне до масовите избивания и жестокости от Югославската репресивна машина след Втората световна война над хора само заради това, че се считат за Българи.

В интерес на справедливостта е важно да припомним и престъпленията на комунистическия режим в България, който изкореняваше по същия зловещ начин Българщината сред населението в Пиринска Македония.

На фона на създадения привидно сюрреалистичен декор, в който сякаш напълно самотно и безсмислено България и Северна Македония разменяха медийни послания, се създаваше убеждението, че

това е един врящ котел на някаква неясна

и ирационална махленска гюрултия.

ryГоляма част от коментарите в Европейските медии имаха точно такъв смисъл, но е редно и да добавим, че те бяха направени от напълно незапознати с проблема политици без да ангажират една или друга официална политика.

Истинските заинтересовани от изхода на Българо-Северомакедонската сага – Сърбия и Русия - запазиха официално мълчание. Това е много показателно, защото задънената улица на Българо-Северомакедонската разпра, довела до отлагането на преговорите за Еврочленство, възраждането с нова сила на антибългаризма в Северна Македония и фактическото неприлагане на идеята за сътрудничеството между двете държави, обслужва и отговаря идеално на тяхната политика по този казус от столетие.

Медийната война, разразила се в края на 2020 г. така и не можа да бъде разбрана от обърканите в Балканската плетеница анализатори и политици в Европа. Ето защо в по-значимите медии от Европа се изрази недоумение и косвено обвинение в безпринципност към България, че води политика, противоречаща на сключения договор за сътрудничество и подкрепа за Северна Македония по пътя на нейното Европейско интегриране. Разбира се, тези гласове не намериха подкрепа от отговорните фактори в Европейския съюз, защото бързо бяха разкрити огромните проблеми в господстващата система за формиране на обществено съзнание в Северна Македония, основана на примитивен антибългаризъм от най-зловещите примери на Югославската пропагандна школа през 20. в.

С тази нагласа фактически политическите, медийните и обществени фактори в Северна Македония доказаха, че не търсят Българско съдействие за сближение и взаимна интеграция във всички спектри на обществения живот от Европейски тип, най-малкото заради това, че в продължение на 30 години, включително и в последните 4 години след подписването на договора за добросъседство, властите в Скопие практически осуетяваха всякакви инициативи в икономическо, медийно, инфраструктурно и културно естество.

Доказването на това схващане, наред с взимане под внимание на обстоятелството, че проблемът „Македония“ през целия 20. век се доминира от могъщата и трайна намеса на Сърбия/Югославия и Русия/СССР, налага внимателно изследване на всичко, свързано с подготовката, подписването и влизането в действие на Договора за добросъседство от 2017 г. между двете държави. Към това, за необходимостта на анализа, се изисква да се вземат под внимание и някои от основните постулати на това, което се нарича международни договори, а и разбира се, за сравнение и споразумението между Гърция и БЮР Македония от 2018 г. в Преспа. Само при тези обстоятелства е възможно да се изяснят причините, замисъла и последиците на съвременната криза в Българо-Северомакедонските отношения, породени от медийната война от края на 2020 г.

В какво се състои капанът на Договора за добросъседство от 2017 ?

Първият важен въпрос, на който нямаме отговор - обществото не знае кои са експертите съставили текста на договора, които биха могли да аргументират обвързаността на декларираните намерения в преамбюла на договора с правното съдържание на конкретните постановления, развити в 14-те члена.

Вторият важен въпрос се състои в това, че в договора няма формулирани конкретни гаранции, комплекс от атрибути, свързани с функции, периодични рамки, отговорности, рестрикции, контрол, политически механизъм за управление и планиране на развитие на политиката на добросъседство в духа на Европейската интеграция, каквито например в споразумението от Преспа са разработени до най-дребни детайли с пълни гаранции и механизми в случай на каквато и да било недобронамереност или опит за неизпълнение на конкретни мерки (записани в чл. 1 т. 10, чл. 4 т 1, чл. 8 т. 2, 5, чл. 9 т.1 и мн. др в споразумението от Преспа).

Третият основен проблем на договора е, че ключ към неговото изпълнение се дава в ръцете на съвместна мултидисциплинарна експертна комисия (историческа комисия), на която се дават пълномощия да „договаря“ съгласие и компромиси. Още по-тревожно е това, че тази комисия за 4 години е провела общо 12 заседания без да постигне съгласие по какъвто и да било сложен и значим проблем, наслагван от идеологическите догми на пропагандата повече от 100 години.

Четвъртият основен проблем на договора е, че в него липсват конкретни механизми за развитието на практическо добросъседство, основано на съвместни планове в икономиката, транспорта, комуникациите, културата, медиите, инвестициите и други, които да бъдат предмет на истинския акцент на неговото изпълнение. В този смисъл и може да се счита за напълно компрометирано постановлението за създаване на междуправителствена комисия в чл. 12, чиято задача би трябвало да бъде цялостната разработка и организиране на мерки за развитието на действително широкомащабно сътрудничество от Европейски тип. Нещо, което в споразумението от Преспа е разработено в специална втора част, наречена „Интензифициране и обогатяване на сътрудничеството“, която обхваща 7 члена не само като декларация, а като конкретни стъпки за практическо осъществяване на сътрудничество. Особено поучителен за Българската дипломация би трябвало да бъде чл. 14, който фактически след въпроса за гарантиране на гръцките изисквания за името на държавата, има най-голямо значение в целия договор – разработен в рамките на 9 основни разпоредби.

Петият основен проблем е, че в действителност договорът практически не се спазва, като освен примера с историческата комисия, най-яркото доказателство за неговото неспазване е неизпълнението на постановленията и в без това орязаните пълномощия на междуправителствената комисия, заседавала за 4 години само един път. Всъщност, от 2018 г. договорът е нарушен с отсъствието на каквато и да е ефективна дейност и резултати на междуправителствената комисия до днес.

чл. 12 т.2 от договора за добросъседство от 2017г.:

„Съвместната междуправителствена комисия ще провежда редовни срещи един път годишно, с цел преглед на ефективното прилагане на този Договор, приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество, както и решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси. Всяка от Договарящите се страни може, при необходимост, да предложи организирането на допълнителни срещи на Съвместната междуправителствена комисия.“

Изявление на МВнР от 10 юни 2019 г.

Министерският съвет на Република България одобри протокола от първото заседание на Съвместната междуправителствена комисия между Република България и Република Северна Македония, което се проведе на 10 юни в София. Комисията е създадена по чл. 12 от Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република СевернаМакедония, подписана 1 август 2017 г. в Скопие.

В рамките на заседанието бе направен преглед на прилагането на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, като бяха набелязани и приети мерки за подобряване на двустранното сътрудничество в редица сфери, сред които икономика, енергетика, отбрана, пътна инфраструктура, туризъм, образование, култура.

Двете страни приеха предложенията на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси за съвместно отбелязване на следните личности от общата ни история: Св. св. Кирил и Методий, Св. Климент, Св. Наум и цар Самуил, както и общите принципи и бележки по съдържанието на учебниците за 5 клас в Република България и за 6 отделение в Република Северна Македония (Праистория и Стара история).          

 Шестият проблем на този документ е свързан с политическата му експлоатация като безусловен ангажимент на България за подкрепа на Северна Македония в процеса на нейното Европейско интегриране. Положение, което ефективно дава право на Северомакедонската държава да изисква от България такава безусловна подкрепа и отваря възможностите за използване на този инструмент в широк медийно-пропаганден контекст,

представящ страната ни като некоректна страна в договора.

И тук отново е необходима препратка към споразумението от Преспа, където гръцката страна определя подкрепата на Северна Македония в интеграционния процес, САМО при условие, че изпълнява стриктно задълженията по обезпечаване на гръцките държавни интереси, и то в рамките на конкретно установените срокове (чл.1 т. 4 на споразумението от Преспа)

И така, всички тези обстоятелства показват неефективността на Договора за добросъседство от 2017, което се основава както на липсата на принципите за правни договорености и изпълнителни механизми, основаващи се на конкретно поети отговорности и дейности, така и липсата на воля и отговорности в случай на неефективност и неизпълнение на поети задължения. В такъв смисъл този документ има преди всичко характера на декларация, но не и на правен инструмент, който действително допринася за добросъседството и интеграцията между двете страни в досегашното му битие. Ето защо, поредният провал на т.нар. историческа комисия бе окачествен с една символична дата, която напълно приляга и на успеха на договора: „Още сме някъде в Х век“.

Ако това е така, то какви са истинските мотиви за подписването му?

Тук фактически се навлиза в сферите на хипотезите, които при всяко положение биха имали оздравително значение върху ориентирите за мислене и конкретни политически действия в изключително сложните противоречия.

За България този договор има преди всичко външно политическо значение за утвърждаване на конструктивната роля на страната вtugh развитието на Европейския процес на Балканите. На второ място – интересът на нашата страна е свързан с преодоляване на конфронтационната политика, основана на омраза и на затваряне между двете държави, започнала с издигането на телените мрежи по границата от началото на 20. век. На трето място, чрез изграждане на Европейски тип междудържавни и обществени отношения, да се създават широки възможности за икономически инициативи и разширяване на стратегическата сигурност на Балканския полуостров. Не на последно място, но с огромно значение е психологическият фактор на естествено сближение и взаимно разбирателство в чисто човешките взаимоотношения, основани на родови и историческо-културни връзки и традиции между хората от двете страни на границата, която в рамките на Европейските перспективи и идеи трябва да отпадне. Има и един много важен друг фактор – солидарността и стремежа за действителна подкрепа на Македонската държавност в стремежа да добие по-бързо вътрешно социална стабилност и перспективи за своето пълноценно развитие и просперитет. Тези обстоятелства поставят нашата страна в продължение на няколко десетилетия в деликатно положение да търпи широк спектър от изяви на недобронамереност, от една страна. И на второ място, при първите прояви на каквато и да било политика на сътрудничество, да постъпва прибързано, идеалистически-добронамерено, което я поставя в позиция на губещата страна.

Тези основни принципи на Българската политика спрямо Северна Македония са подложени на пълен скептицизъм и отхвърляне от огромната част от политическите структури и населението на Северна Македония още от създаването на държавата та до днес, вследствие на утвърдената югославска доктрина на взаимоотношения с България.

Северомакедонската страна има коренно различни интереси и мотиви за подписването на договора за сътрудничество с България и съответно споразумението с Гърция. На първо място, Северна Македония се нуждае от пълна гаранция за своя суверенитет и стабилност на обществено-политическата система, които във вътрешно политическо отношение се осигуряват и обезпечават от нейните Белградски покровители, но във външно политическо отношение са изключително нестабилни поради мащабните проблеми с интеграцията на гражданите в Северна Македония с Албанско национално самосъзнание. В това отношение единствената гаранция за държавата е нейното интегриране в НАТО, където тя може да получи обезпечаване на своята териториална цялост. Двата договора бяха условие за постигане тази гаранция и

това бе причината България да подпише документ

с толкова много юридически слабости и клопки.

Вторият важен мотив е свързан с разрешаването на мащабните икономически трудности в страната, за които тя сама няма ресурси, а и в този глобализиран свят, няма и шансове. Ето защо за Северна Македония борбата за икономическа помощ и обвързване с Европейския съюз, е предпоставка не само за спасяване на икономиката, но и е гаранция за социалния мир в страната. Дори и в сегашните условия, донорската програма на Европейския съюз от 1 млрд. евро годишно има значение за стабилността на страната, а в бъдеще тази помощ ще бъде все по-голяма. Трябва, обаче, да се вземе под внимание обстоятелството, че естествените икономически интереси на Северна Македония са приоритетно в посока Гърция, която много сериозно участва в икономиката на страната и пътя на север, което обяснява липсата на заинтересованост в страната от развитие на икономическо сътрудничество с България.

Да се вярва, обаче, че Северомакедонската страна подписва договора с България от променено отношение към нашата страна и с идеи за истинско сътрудничество и интеграция като стратегическа политика, би било твърде наивно и неверно. Такива настроения няма нито в политическите елити, нито в обществото. Това се доказва от яловия характер на тази договореност вече 4 години. Ето защо, подписването на договора с България не е цел. Точно обратното, то е само средство за постигане на Северомакедонската стратегия за стабилизация и легитимиране на концепцията за своята идентичност. Проблемът е, че тази стратегия все още в нейната автентичност се основава на пълно отричане на идеята и целите, записани в договора с България, тъй като тя се основава на антибългарска идеология и насаждане на омраза. От тук и неразрешимото противоречие – да се откаже от антибългаризма в интерес на истинско сътрудничеството с България или обратното.

В решаването на това противоречие всъщност се крие замисъла, формулировката и работата на договора за добросъседство от 2017 г. Тук вече се стига до основният проблем: как да се намери решение на този казус, в който и антибългаризма в Северна Македония да бъде опазен като основа на нейната идентичност и как да се удовлетворят Европейските изисквания и критерии за добросъседство и интеграция между страните от ЕС и Северна Македония, в случая България, как да се формулират положения в договора, даващи предпоставката такова сътрудничество да не работи и как при несработването им България да бъде страната посочена като виновник?

С неговото решаване самата Северомакедонска дипломация

едва ли би могла да се справи сама.

Именно в такава „гъвкавост“ и международно правно „творчество“ се налага да се направят отново сравнения на образци и модели, които по подобен начин и по същия проблем – връзката България и Македония - са намирали брилянтни договорни формулировки, в които България да бъде виновната страна, каквато позиция днес широко се пропагандира в Северна Македония и в някои несведущи в дълбочината на проблемите медийни централи.

Аналогията на договора от 2017 г. е с Българо-Сръбския договор от 1912 г. и Българо-Югославското споразумение от Блед. И в трите договора има много принципни елементи. На първо място – принудата България да поема безусловни ангажименти. На второ място – оставяне на нерешени въпроси, генериращи противоречия. На трето място - свободата на другата договаряща страна да предоговаря и да има право на избор и условия за действие след безусловните задължения на България. И на четвърто място - наличието на зависимости и влияние от външнополитически фактор върху договарящите страни.

Ако за миналото има вече достатъчно яснота, под чия диктовка са били сключвани договорите на България, то днес този въпрос остава открит, но имайки предвид консервативните механизми на международната политика особено на Балканите, явно са същите интереси, които днес виждат най-напред заплаха от Европеизацията на Балканите и на второ място – заплаха от сближаването и нормализирането на живота между хората в България и Северна Македония. Познавайки изгражданите със столетие скрити механизми за влияние и контрол върху политическите системи и стратегии на Сърбия в Македония и на Русия в България и Сърбия, не може да бъде изключена идеята, че за създаването на толкова неработещ договор между България и Северна Македония е имало нужда от „соработка“ и от двете страни върху „творческия потенциал“ на авторите, създали договора за добросъседство от 2017 г. Тук вече бъдещото разсекретяване на документи от съвременните разузнавания ще даде доказателства на тези въпроси. А дотогава си остават мненията за интересите от провала на Европейската интеграция на Балканите от страна на Москва и Белград, чиято пропаганда се опитва да изкара България отново виновна.

Как да се преодолее кризата?

Изходът от този капан е много прост – съсредоточаване на вниманието върху конструктивни и действени форми на сътрудничество във всички области още веднага. Преформатиране на модела на функциониране на междудържавната комисия, която да има разширени изпълнителни и координиращи функции, основани на ежегодни и многогодишни програми между всички държавни институции от двете страни ангажирани с отговорности по изпълнение на добросъседски отношения и интеграция. Чест прави на Екатерина Захариева, че въпреки изключително деструктивната обстановка на провокации и опити за дискредитация на Българската позиция в процеса на сътрудничество по осигуряване подкрепа на Северна Македония за Еврочленство, България отстоява постоянно конструктивни позиции и инициативи.

Преодоляването на манталитета на омразата, насаждан систематично повече от столетие срещу България сред хората, живеещи в Северна Македония, не може да бъде изкоренен веднага от съзнанието на хората. Той е в основата на държавната идеология на македонизма като национално градивен фактор и стабилизатор на общественото единство. По своето същество македонизмът не е естествен дълготраен процес на кристализиране на национално самосъзнание, а е унитарна идеологическа концепция с радикални измерения на нетърпимост, която се реализира с инструментариума на държавно-репресивния механизъм на Титова Югославия. Всъщност СР Македония, като Югославска колония, се превърна в острието на антибългарската политика на Тито, имаща за цел окончателното изкореняване на всичко Българско в тази република чрез мащабни репресии и убийства на хора. За жалост, модифициран вариант на тази политика стои в основата на платформата за „националната идентичност, история и език“ на Северна Македония и в 21. век, където всеки декларирал Българско самосъзнание се подлага на репресии.

Днес Югославския македонизъм не само няма бъдеще, но той създава много по-сериозни вътрешни социално-политически проблеми в Северна Македония, защото в условията на свобода и при наличието на многоетническо общество с различни религиозни ценности тази идеология само нагнетява антагонизми, които могат да доведат до фактическия срив на интегритета. В тези антагонизми досега Българският проблем се явяваше като психологически гръмоотвод за избягване на вътрешно-социални конфликти. Но все по-ясно трябва да се разбере, че идеологията и практиката на антибългаризма днес се очертава като криминално деяние. В съвременните условия, тази психоза не разрешава кардиналните проблеми за обществената и политическа идеология и система в Северна Македония. Обществото в

Северна Македония има нужда да се освободи от този демон.

Това ще бъде един много дълъг процес, който за да се осъществи в интерес на добросъседството между двете държави и възможно най-ранната Европеизация на страната, трябва да се лекува с принципно нова духовна среда, основана на хуманизма и моралното възпитание в духа на уважение към ценностите и достойнствата на всяко същество. Става дума за същото духовно възраждане, за което проповядваше Гоце Делчев, за възраждане на хуманизма чрез идеала за Свободата. Мечтата на Делчев бе съсредоточена върху свободата и правдините на човека, за които той се бори и загина. Неслучайно цялата концепция за ВМОРО/ВМРО се основаваше на тези принципи като продължение на идеите и практиката на Васил Левски – Апостола на Свободата, чийто последовател сам бе Гоце Делчев. Именно в този принципен детайл се състои разликата между Свободна Македония на Гоце Делчев и Северна Македония днес, както посочва Виктор Канзуров. Защото, ако дейността на Гоце Делчев се развиваше в условията днешната държава Северна Македония, той вероятно щеше да бъде преследван с всички префинени инструменти на дискриминация, на която са подлагани малцината смелчаци, разбиращи и пазещи вярно идеята за свободата като фундаментално достояние на човешкото достойнство и живот.

Съдбовните мигове пред Северна Македония и като цяло пред бъдещето на Балканите, налагат не само външнополитически избор, колкото вътрешно обществен културен, духовен и политически катарзис и хуманно възраждане. Но по този път, ясно се вижда, че има дълбоко заложени капани. Колкото и да е парадоксално, преодоляването на антибългаризма и изграждане на Българо-Северомакедонското сътрудничество и доверие има шанс да послужи като модел за налагането на толерантността и разбирателството в самата Северна Македония. Този модел може да послужи като ключ за изкореняването на антагонизмите на Балканите в бъдещето. А мяра за нормализацията и Европеизацията на Северна Македония ще бъде момента, когато произволно, който и да било гражданин в нея, изяви своето Албанско, Влашко, Сръбско, Черногорско и Българско самосъзнание и това се приеме с уважение и толерантност от неговите Македонски съграждани като еднакво достойни и солидарни в името на Македония. Такъв е примерът на достойно съществуване в една малка Швейцария, която в действителност е истинския идеал на нашите възрожденци за Свободна Македония – Швейцария на Балканите.

 

 

----------------------------------------

Проф. Лозан Митев е председател на Граждански комитет „Западни покрайнини“

 

 

   

imunj

12659614 1036633103064017 1199327596 n