Гласът на България

Книгите, показали Кремълските потайности - от шортите на Елцин до фризера с трупа на Путин

Андрей САПОЖНИКОВ

Смъртта на Алексей Навални, ако я сведем до суха новина, е най-яркият пример за стила на Кремъл да работи с „негативните новини“. Този стил включва пълен отказ от коментари по въпроси от дори малко неудобен характер, дистанциране от проблема и свеждането му до обикновено битово ниво: „За съжаление, хората имат една особеност: рано или късно животът свършва, те умират”, разсъждава директорът на Службата за външно разузнаване (СВР) Сергей Наришкин (известен с точните си формулировки след речта си в Съвета за сигурност на 21 февруари 2022 г.). Руските власти практикуват този подход от времето на катастрофата на подводницата „Курск“.

Но тази PR стратегия има страничен ефект - образуването на вакуум, в който е напълно невъзможно, разчитайки на "официални източници", да разберете какво наистина се случва в страната. И, въпреки че на фона на мистериозната смърт на опозиционния лидер в затвора, хаоса с освобождаването на тялото му и организирането на погребението, държавният глава по всякакъв начин демонстрира „нормалността“ на ситуацията, безгрижно инспектирайки домати в оранжериите на Ставропол, чиновничеството и пропагандата явно не са в състояние да задоволят информационния глад на руснаците.

Затова от екзистенциалните разсъждения на директора на СВР някои граждани преминават към разкритията на „Генерала от СВР“ /телеграм канала General SVR/: оказва се, че Навални „е бил отровен с отрова, която предизвиква вазоспазъм“, зад което стои „Политбюро 2.0“. ” и Николай Патрушев, „който сега наистина управлява страната” - все пак Владимир Путин почина на 26. октомври 2023 г., а трупът му беше поставен във фризер в резиденцията му във Валдай.

Това може да изглежда като сложна теория на конспирацията, ако не беше толкова симптоматично. Над 400 000 абонати на телеграм канала „Генерал СВР“ следят „кремълските инсайдери“ за действията на „човека, подобен на президента на Русия“ (когото Николай Патрушев смята „не за човек, а копеле“), на първо място, именно защото самият Кремъл дълго време държи страната под информационна блокада. Брифингите на Песков, Конашенков и Захарова, периодично разредени с исторически лекции за Рюрикови, не са много полезни за ориентиране в Руския свят.

Но преди време вътрешната информация за силовите структури на Руската федерация значително превъзхождаше по качество анонимните бележки за неволната дефекация на първия човек, който пада от стълбите. Въпреки че понякога засягаше не по-малко чувствителни теми.

Разкритията на охранителя

„Борис Николаевич стана, вероятно искаше да отиде до тоалетната... Но падна, изпика се и остана неподвижен. Може би е получил инфаркт?.. Борис Николаевич седна на тоалетната и заплака. По шорти и риза. Освен това чистата риза вече беше изцапана с кръв от инжекциите. Елцин започна да се оплаква: „Вие ме опозорихте пред целия свят, какво направихте?!“

Фундаменталната разлика между този цитат и „сензациите“ на „Генерал от СВР“ е, че неговият автор Александър Коржаков е работил 5 години като шеф на сигурността на Борис Елцин и публикува подробни впечатления от това време под собственото си име. Така през 1997 г. се появи книгата „Борис Елцин: от зори до здрач“, която стана първата постсъветска творба в жанра на пълноценно политическо „разказване на всичко“.

Той предизвика резонанс, образуването на наказателно дело срещу Коржаков за клевета на журналиста Евгений Кисельов, посочен в книгата като вербуван агент на КГБ, а също така представи на читателя алтернативни версии на събитията около разстрела на Дома на съветите и скандала с „кутийката под ксерокса“ и ярко потвърди слуховете за плачевното здравословно състояние на Елцин и съвсем основателно се сблъска с критики за пристрастност.

В крайна сметка, „От зори до здрач“ е мемоар, написан от представител на губещата страна, „група служители на сигурността“, отстранени от власт именно в резултат на скандала с „кутийката под ксерокса“. Поради това „групата либерали“, която се противопостави на Коржаков-Барсуков-Сосковец, по-специално в лицето на Анатолий Чубайс и Борис Немцов, беше описана от автора едва ли не като клика от врагове на народа. Това обаче прави книгата интересна.

Жанрът „разкажи всичко“ предполага изключителна сензация и субективизъм на публична личност, която е готова да „разкаже всичко“ (за разлика например от мемоарите на демократи като „Ходене из властта“ на Анатолий Собчак или „Изповед по зададени теми“ на Елцин, които бяха нещо като „Малая земля” на Брежнев). И най-ценното в мемоарите на Коржаков не е интерпретацията на политическите събития, а именно портретите на президента Елцин и неговото обкръжение, написани от човек, който не им е бил непознат.

В края на краищата, самото възникване на публична дискусия дали държавният глава наистина е човек, който не може да се контролира по време на протоколни събития и да не се напива до умопомрачение, е мощен антидот срещу сакрализирането на властта и пропагандното лакиране. Всъщност, подобен ефект наблюдавахме миналата година след публикуването на скандалните мемоари на принц Хари „The Spare One”, които провокираха полемика за ролята на монархията и кралското семейство в британското общество, или след излизането на разследването на Навални „Дворец за Путин” през 2021 г., чиито подробности са за изключителния „императорски“ лукс на двореца в Геленджик – което промени изграждания от кремълските пиари „възвишено респектиращ“ образ на Владимир Путин.

"Не е едноклетъчен"

„Хайде да празнуваме заедно Деня на чекиста в някой ресторант“, неочаквано ми предложи Володя Путин. Седях с него на „Лубянка“ след интервюто, сама, в кабинета на директора на ФСБ и, усмихвайки се глуповато, трескаво се опитвах да разбера какво се опитва да направи главният служител по сигурността на страната: да ме вербува като журналист или ме взема със себе си като момиче.

Книгата „Истории на един кремълски черноработник“ на журналистката Елена Трегубова, работила 4 години в „кремълския пул от журналисти“, стана вторият и засега последен каноничен образец на руската политическа „разказваща“ литература – и единствената, засягаща епохата на Путин.

През 2003 г. тази книга е публикувана от издателство Ad Marginem в поредицата „Колекция Боклук“, рамо до рамо с книгите на Едуард Лимонов и Александър Проханов. От 2024 г., след опусите на „Генерал СВР” и професор Соловей, книгата на Трегубова изобщо не изглежда като боклук. Въпреки че в началото на 2000-те години, с „грубо и вулгарно“ съдържание на книгата обясняваха практическата забрана за появата на Трегубова по федералните тв-канали. Много по-трудно е обаче да се обясни по същия начин уволнението на Трегубова от в-к „Комерсант“ след публикуването на нейните мемоари и експлозията близо до апартамента на журналистката, която московската прокуратура нарече „обикновено хулиганство“ и отказа да започне наказателно дело, след което тя емигрира във Великобритания.

 Повишеното внимание към литературните опити на Трегубова се вписва добре в логиката дори на ранния, все още относително „вегетариански“ путинизъм. „Истории на един кремълски черноработник“ без преувеличение е основният журналистически документ от ерата на транзита на властта от Елцин към Путин. И може би единственият белетризиран портрет на руския самодържец, представящ го като обикновен човек, с „блажена, момчешка полуусмивка“ и „изражение на каещата се Мария Магдалена“, опитващ се плахо да ухажва момиче в японския ресторант, който едновременно прави хулигански шеги.

Всичко това е толкова дисонантно с официалния образ на президента, че когато чете „Историите…“ през 2024 г., човек има чувството, че всички пропагандни усилия от последните две десетилетия са се превърнали в подсъзнателно отричане на главата „Как Путин ме нахрани със суши“.

„Когато приятели по-късно ме попитаха: „Какъв е той, този Путин, в лично отношение?“, ето как отговорих: „Колкото и да е странно, не е едноклетъчен. На средното ниво на съветското образование и обикновен интелект. Но е гъвкав. И на моменти с някакъв момчешки, заднодворен (гаменски) чар..."

Въпреки това, след като се разделихме с Путин, по някаква причина цял ден бях измъчвана от някакво странно, скрито, неприятно чувство... ясно предчувствие, че този човек ще изиграе лоша роля в живота ми.“

Доста обикновеният портрет на първия човек и обвинението му в задушаване на свободата на словото в Русия обаче не е единствената причина, поради която „Историите на черноработника“ предизвикаха „изключително негативна реакция“ във висшите ешелони на властта. Томът от четиристотин страници съдържаше подробни преразкази на затворени брифинги в администрацията на Елцин, разговори „не за протокола“ (например с Валентин Юмашев, който призна, че според него „журналистите никога не трябва да знаят истината за това, което се случва във властта"), скрити подробности за приватизацията на Связьинвест и операцията "Наследник", субективни характеристики на основните политически фигури от този период (по-специално, "ярко, красиво и изключително разглезено същество" - за Владислав Сурков) и други интересни подробности, които „хуманизират” управлението.

 За разлика от Александър Коржаков, който не изпитва симпатии към никоя група и не желае да отмъщава на друга група от елити, Трегубова с „търговски” цинизъм помита всички наведнъж. Това придава на доста арогантните в стила на представяне Истории неочаквана обективност.

С тази емблематична симбиоза от журналистическа страст и опита от четиригодишно близко съжителство с „кремълските мутанти“, руското политическо „разказване на всичко“ приключи, без да има време да се оформи в повече или по-малко интегрален нехудожествен жанр. Вече 20 години книги като „От зори до здрач“ или „Истории на един кремълски черноработник“ – със същата степен на откровеност, изобилие от ексклузивна информация, портрети и алтернативни тълкувания – не са писани или публикувани от руски политици или дворцови журналисти. Страната се промени: събеседниците във властта станаха по-малко общителни, а администрацията на руския президент стана по-малко толерантна към медиите и издателските противоречия. Как тези промени се отразиха на същността и формата на вътрешните лица на Кремъл?

Публицистика вместо реалност

Ако отидете в отдела за политическа литература на американското издателство Barnes & Noble, ще бъдете изумени от изобилието от мемоари. Почти всеки публичен политик в Съединените щати хваща перото или за да „направи равносметка“, опитвайки се да коригира историческата си роля в края на кариерата си (пример: „Повратни точки“ на Джордж У. Буш), или, напротив, да формулира предизборната си идеологическа платформа („Надежда за дързост“ от Барак Обама). Или, което се случва особено често, да „кажете цялата истина“ за нещо или някого.

Книгите от последната категория постоянно провокират скандали, стават бестселъри и всъщност влияят на политическия климат в Съединените щати, като понякога изтичат на брифинги в Белия дом под формата на неудобни въпроси („In My Time“ от Дик Чейни, „Fights Worth It“ от Леон Панета, „Стаята, в която се случи“ от Джон Болтън).

Развивайки идеята за мемоарите „разказвай всичко“ като инструмент за десакрализиране на властите, заслужава да се отбележи, че такава журналистика дори може да се нарече пълноценна политическа институция, редовно предаваща на обществото „вътрешен“ поглед върху работата на народните представители и избраници. Освен това, писането на мемоари за всеки известен политик е доходоносен бизнес: през 2017 г. Penguin Random House плати на съпрузите над 65 милиона долара само за възможността да публикуват мемоарите на Барак и Мишел Обама. Според Коржаков, руски и западни издателства също се надпреварвали за „От зори до здрач“. Те започнали преследването още преди да започне писането на книгата, а Борис Березовски предложил 5 милиона долара за отказа да я публикува.

В същото време в съвременна Русия големите хонорари и позиции в списъците с бестселъри не са привлекателни за потенциалните мемоаристи. Въпреки че е изкушаващо да си представим картината как един въображаем Дмитрий Медведев, вдъхновен от уличаващите мемоари на Джон Болтън за Доналд Тръмп, да напише нещо подобно за Владимир Путин, подчертавайки неговата политическа неграмотност и безпринципност в книга. За съжаление, нито едно руско издателство не би се заело с подобна книга. А след подобни разкрития дори активно практикуваната мимикрия на луд не би спасила автора.

Следователно библиографията на бившия президент на Руската федерация в обозримо бъдеще ще остане едноизмерна: през 2008 г. в издателство „Европа“ Глеб Павловски публикува сборник със статии и изказвания на Путин под заглавие „Национални приоритети“ - компилация от политически речи и бележки без намек за вътрешна информация. Въпреки това, в средата на 2000-те години именно такива книги започнаха да изтласкват мемоарите в отделите по политическа журналистика, отбелязвайки началото на триумфа на аналитичната, а не на „инсайдерската“ нехудожествена литература (типични примери: „Русия преди разпадането или присъединяване към Европейския съюз” от Алексей Митрофанов, „Бизнесът на Владимир Путин„ от Станислав Белковски, почти цялата издателска поредица „Проект „Путин”).

Анонимни "динозаври"

Разбира се, става дума за бестселъра на Михаил Зигар „Цялото кремълско войнство“, който излезе през 2015 г. и веднага стана обект на критика като „колекция от слухове, истории и митове“. Книгата, която предлага на читателя „историята на съвременна Русия“ в пълен с екшън пакет, е почти изцяло базирана на свидетелствата на анонимни събеседници и, очевидно, на тяхната собствена свободна интерпретация на събитията.

Подобно впечатление оставят и разкритията на Сергей Пугачов, придобил широка популярност след няколко сензационни интервюта с журналиста Дмитрий Гордон, който го представи като „близък приятел на Путин“. Седмичникът „Комерсант-Власт“ през 2003 г. описва Пугачов като „православен олигарх“ и един от „лидерите в сянка на групировката на силите за сигурност“, който запознава Путин с неговия духовен отец - епископ Тихон Шевкунов.

И ако, като вземем предвид горното, оставим настрана съмнителните твърдения на Пугачов в духа на „аз лично доведох Путин на власт“ и се съсредоточим не върху фактите, а върху начина на разказване на вътрешното устройство на Кремъл, тогава разказите на бившия банкер се възприемат в духа на тези на Коржаков. Като крайно пристрастно доказателство за истински знаещ човек, който някога е бил в кръговете на властта, имащо стойност на ниво субективен опит. Интересна е например характеристиката на Пугачов за Владимир Путин като „господин Да“ (очевидно по аналогия с псевдонима на първия ръководител на руското външно министерство Андрей Козирев), отразявайки готовността на президента да „изпрати камион с пари“ буквално за всякакви предложени инициативи (което, според Пугачов, изобщо не гарантира тяхното по-нататъшно движение и реално изпращане на пари).

Случаят "Литвиненко"

Прецедентът с публикуването на книгите на Александър Литвиненко „Лубянската престъпна група“ и „ФСБ взривява Русия“ все още е актуален. Въздържайки се от оценка на техните журналистическо-инсайдерски заслуги, нека си припомним, че след излизането на двутомника за ФСБ беше образувано наказателно дело за разкриване на държавна тайна, тиражът на печатните издания „ФСБ взривява Русия“ беше засечен и конфискуван, книгите са забранени за продажба в Руската федерация; „ФСБ взривява Русия“ е обявена за екстремистка, а самият автор е убит в Лондон чрез отравяне с полоний.

Когато такова изброяване на хипотетичната верига от събития след публикуването на вътрешно политическо „разказване“ в Русия започне да изглежда като сценарий на ужасите, а не като предвидимо развитие на ситуацията, несъмнено ще ни чакат дълги часове и часове на увлекателно изучаване на творчеството на новите „черноработници на Кремъл“ " Междувременно, може да се насладите на последния репортаж на Андрей Колесников за това как Владимир Путин „посети Доматения рай“ в Южна Русия. Толкова е вълнуващо!

------------------------

С посредничеството на „Новая газета“, със съкращения