Гласът на България

„Империите не се реформират; те се разпадат и от руините им възникват нови нации.“    Тимъти Снайдер

Аарон ЛИЙ  Борух ТАСКИН

Колко хубава ще бъде Русия без Путин! Опозицията посвещава дискусиите помежду си, програмните си сесии с експерти и срещите си с европейски чиновници на това. Но ще има ли държава, наречена Русия, след войната в Украйна? Ако има, тя едва ли ще е същата, каквато е сега. Има достатъчно разлики между руските региони, за да се

образуват различни държави.

Авторите на тази статия вече публикуваха прогноза за разпадането на Русия, разпадането ѝ на няколко части, жизнеспособността на всяка от които би могла да бъде осигурена от съседни държави, логиката на външни протекторати или управление, както и достъпът до собствени технологични и природни ресурси. Такъв подход, разбира се, не предполага нито Русия, нито Путин.

Имперската структура на Русия, дълго време поддържана от силно централизирана власт, минерални богатства и репресиите на ЧК-НКВД-КГБ-ФСБ, най-вероятно ще се сблъска с екзистенциална криза още през 2027-2030 г., а основните двигатели на такъв почти насилствен колапс ще бъдат:

евентуална военна победа на Украйна, въоръжена от западните съюзници;

нови военни авантюри на Кремъл срещу страните от НАТО (полска, балтийска, финландска насоки на агресия);

разрастването на хибридната агресия на Русия в Европа;

хибридни операции или друга „СВО“ срещу Казахстан, Грузия, Молдова;

срив на цените на петрола и газа;

неравенствата в разкъсваната от войната руска икономика на смъртта, включително постоянното ограбване на регионите от Москва и лишаването им от останалите им правомощия;

засилени санкции и по-нататъшна загуба на традиционни пазари за петрол, газ и втечнен природен газ (LNG) поради глобалния преход към възобновяеми енергийни източници или откриването на нови алтернативни източници;

страх на предприемачите от национализация или изземване на активи от прокурора;

консолидиране на Запада срещу руската агресия и премахване на истинската първопричина за нейната агресия.

 

Именно тези двигатели или тяхната комбинация могат да дадат бърз старт на центробежни сили вътре в Руската федерация. Сили, подобни на тези, довели до разпадането на СССР (днес този исторически факт също се отрича в Кремъл), могат да се проявят вътре в Русия, например по модела на полската „Солидарност“ от 80-те години на миналия век.

И така, Тюменският, Ханти-Мансийският и Ямало-Ненецкият региони, богати на въглеводороди, образуват държава под протектората на ООН, подобна на ОАЕ, за справедливо управление на природните ресурси в интерес на цяла Евразия.

Северен Кавказ ще бъде разделен между 2-3 мощни играчи, най-вероятно Турция и Азербайджан.

Татарстан и Башкортостан, а евентуално и Оренбургската област (ако не отиде към Казахстан), които имат диверсифицирана икономика, базирана на петролната, химическата, автомобилната промишленост и мощното селско стопанство, ще създадат автономна конфедерация и ще се откъснат от Кремъл.

Руската част от Арктика ще получи статут на специален протекторат на ООН или ще бъде прехвърлена под международното управление на седем арктически държави.

Якутия, богата на диаманти и газ, и Бурятия, като пазител на цялата периодична таблица, се преориентират към Китай в търсене на икономическа стабилност, както и Тува, която все още помни своята държавност, както и Красноярски край, „равен на четири Франции“.

Карелия, която исторически е била финландска преди цесията на територии от Финландия през 1940 г., ще се обедини отново с нея и ще си върне Виборг; може би и Коми ще поиска да се присъедини към нея.

Калининград ще стане Кьонигсберг или Королевец и ще поиска присъединяване към ФРГ или Полша.

Мурманска и Архангелска области и евентуално Ненецкият автономен окръг ще получат протекторат от Норвегия и Великобритания.

Украйна ще получи контрол над Курск и Белгород, евентуално Брянск и част от басейна на Дон в Ростовска и Воронежска област.

Ще се появят Уралската република (Свердловска, Пермска, Челябинска области) и Казашката република (останалата част от Ростовска и Воронежка област, Краснодарски и Ставрополски край).

Прибайкалските райони, Далечният изток и Приморието ще бъдат отделени в отделна единица в резултат на етническо и икономическо самоопределение или ще получат протекторат от Китай.

Всички тези региони ще получат независима и, надяваме се, щастлива съдба, независима от Кремъл, неговите идоли и демони.

А Централна Русия, по-голямата част от Приволжкия и Северозападния федерален окръг, образуват Московската конфедерация (наричана по-долу КС) – демократично неимперско образувание от над 30 региона с площ от около 1,5 милиона км² и население от 50–60 милиона души, сравнимо по размер и амбиции с Испания, Колумбия и Южна Африка. Нека разгледаме този сценарий по-подробно.

Преосмислен териториален ред

Нарекохме тази бъдеща държава на името на доимперската Московия, съществувала преди експанзионистичния амбициоз на Русия, за да изглежда като триумф на скъсването с трудното ѝ тоталитарно минало. Тя ще обедини Москва и нейната област, Санкт Петербург и нейната област, както и Владимирската, Ивановската, Калужката, Костромската, Курската, Липецката, Орловската, Рязанската, Смоленската (ако не иска да се присъедини към Беларус, а след това и Литва заедно с нея), Тамбовската, Тверската, Тулската, Ярославската области, както и Калмикската, Марийската, Мордовската, Удмуртската и Чувашката републики, Астраханската, Волгоградската, Кировската, Нижегородската, Пензенската, Самарската, Саратовската и Уляновската области и Пермския край, а също и Вологодската, Новгородската и Псковската (ако не иска да се присъедини към Естония) области.

През първите десетилетия министърът на външните работи ще бъде част от съвместен протекторат на ЕС и ООН. По модел на Швейцария, министърът на външните работи ще предостави значителна културна и национална автономия на републиките – Калмикска, Марийска, Мордовска, Удмуртска, но и на други региони, които желаят това, на базата на контролирано самоопределение. Конституцията на министъра на вътрешните работи, разработена от експерти на ООН, ще функционира под надзора на ЕС и със сигурност ще гарантира демократично управление, докато множество международни и специфични за всяка държава (Украйна ще създаде свои собствени) трибунали ще демонтират „фейсномиката“ на ФСБ, което ще наподобява денацификацията на Германия след 1945 г. Беларус, освободена от властта на Лукашенко и КГБ, ще стане независима държава и ще се интегрира в ЕС, засилвайки неимперската идентичност на министъра на вътрешните работи като регионален партньор, а не като вчерашния хегемон.

Сравнителни характеристики 

Площта на Московия ще бъде около 1,5 милиона км² (което съответства на общата територия на Германия, Франция, Испания и Швейцария), а населението ще бъде 50-60 милиона души, което е сравнимо с данните за Южна Африка (1,22 милиона км², 64 милиона души, БВП от 403 милиарда долара) и Колумбия (1,14 милиона км², 53 милиона души, БВП от 420 милиарда долара), а икономическата ѝ мощ ще бъде съпоставима с тази на Испания, значителна част от ЕС (506 000 км², 48 милиона души, БВП от 1,7 трилиона долара). Подобно на прехода в Южна Африка от ресурсна икономика към финансова (Йоханесбург) и индустриална (Гаутенг) ориентация, паралелни реформи ще се проведат и в Московия, където мощният нефтохимически клъстер Волгоград или Самара е приблизително равен по размер на индустриалния клъстер Гаутенг. Диверсифицираното селско стопанство (кафе, цветя, банани, какаови зърна) и търговията на Колумбия (карибските и тихоокеанските пристанища) са подобни на гигантските агробизнеси на Волгоград и Саратов и пристанищата на Санкт Петербург; глобалната интеграция ще предпази държавите от разпад. Децентрализираното управление в Испания, с нейните автономни региони Каталуния, Страната на баските (и историческите претенции за независимост на Галисия, Арагон, Канарските острови), ще служи като модел за властта на регионалните парламенти на министър-председателя, въпреки че по-малкият размер на Испания ограничава чисто териториалните паралели.

Диверсифицираната икономика, демократичните институции и глобалните партньорства могат да стабилизират конфедерациите след преходния период, потвърждавайки ефективността на демократичния експеримент в Конфедеративния съвет и предлагайки план за неговата устойчивост, който има козове под формата на икономически двигатели.

Икономически двигатели в пост-ресурсната ера

КМ ще трябва да премине от зависимост от петрол и газ към диверсифицирана икономика: ще загуби по-голямата част от въглеводородните региони на Русия. Но Москва ще остане финансов и технологичен център за цялата бивша Руска федерация и ще използва квалифицираната си работна сила, за да привлича международни компании.

Санкт Петербург с пристанищата си на Балтийско море ще остане търговска врата за износ на машини, металургия и селскостопански продукти, торове и химикали към световните пазари. Индустриални центрове като Нижни Новгород (ядрен клъстер, автомобилостроене, рафиниране на петрол), Самара (аерокосмическа индустрия, нефтохимикали, самолетостроене), Череповец (Вологодска област, стоманен клъстер), Новгород (производство на торове) ще продължат да развиват производство; нефтохимическите и химическите клъстери на Волгоград, където се намират рафинериите на Лукойл и производството на Каустик, ще засилят експортния си потенциал, използвайки статута на Волжкия претоварен център с рязкото увеличаване на влиянието на речното корабоплаване по Волга. Мощното селско стопанство на Волгоградска, Орловска, Тамбовска и Саратовска области ще гарантира продоволствената сигурност, произвеждайки зърно и животински продукти за вътрешния и евразийския пазар. Твер ще инвестира във вятърна и слънчева енергия, привличайки финансиране от ЕС в подкрепа на прехода към зелена енергия. Въпреки намалението на БВП с 30-50% поради загубата на приходи от петрол и газ, търговските споразумения с ЕС, заемите от МВФ и японските технологични партньорства в регионите на управлението на знанието на човека (КЗ) ще улеснят бързото им възстановяване и интеграция в световната икономика. Отново можем да погледнем към примера на интегрираната в ЕС икономика на Испания, където диверсифицираните индустрии и глобалната интеграция смекчиха икономическите проблеми след падането на Франко, предлагайки историческа възможност за позициониране на КЗ като жизнеспособен регионален играч, играещ полицентризъм на нивото на Барса.

Метафизика на центъра-беглец

и политическата зрялост на политическия центризъм

Руското минало не е сага за силата на победоносния централизъм, както често се представя в учебниците и президентските статии, а по-скоро история на скитащото ядро на нацията, неговото въртене и въртене, неспособността ѝ да задържи и фиксира центъра - политически, духовно, географски: Киев, Чернигов, Владимир, Москва, Петербург, отново Москва... Всеки нов център възниква не като консенсус, а като насилие на определена управляваща група, не като опора, а като припокриване на предишния, като никога не е окончателно консолидиран. Тази архитектура на нестабилност е маскирана от мита за „единна и неделима“, въпреки че всъщност имперска Русия винаги е била страна на бягащ център, неуловима идентичност, тоест териториален самозванец с размерите на една шеста от земното кълбо. Ето защо всеки път, когато е възниквала криза, тя е била преди всичко криза на центъра.

От Смутното време до Октомври, от преврата през 1991 г. до „нулирането“ на Путин през 2020 г., не перифериите разкъсваха империята, а центърът ръждясваше, трепереше и се разпадаше. Москва не е „естественото ядро“ на империята, а стана такава чрез административна узурпация, чрез унищожаването на търговската власт и вечевата демокрация на Новгород и Псков, след увяхването на Суздал, Казан, Ярославъл, чрез насилственото нулиране на други възможности и вектори на национална консолидация.

И сега, когато всичко е готово да се срине отново, най-накрая трябва да признаем: няма единен център и, може би, не би трябвало да има. Московската конфедерация не е просто географски проект, а отхвърляне на свещена точка на картата и в историята, признание, че стабилността може да бъде не във вертикала, а в множествеността, без имперско ядро, без ос, без трон. Вместо това са Волгоград, Самара, Псков, Вологда, Нижни, Калуга, Новгород – градове, съществували векове без кремълски фанатизъм, без церемониална сакралност, но с дълбока социална тъкан.

Това не е децентрализация „в името на красотата на многообразието“, а може би единственият начин за оцеляване в условия, в които центърът, завинаги синоним на тирания, вече не може да бъде морален компас. Отхвърлянето на центъра не е хаос, а преразпределение на отговорността и успешен модел, който отдавна се използва от Швейцария, Обединените арабски емирства, Европейския съюз и дори Съединените щати, където могъщите държави не позволяват на столицата да командва тяхната култура или икономика.

Русия никога не е успявала да изгради федерация, защото владетелите имат империя с кръвосмукателен център. Конфедерацията би могла да бъде шанс за първата антиимперска форма на управление в руската история, където различията са легализирани, а еднообразието не изисква насилие.

И това е повече от политически модел – ето един метафизичен обрат, отхвърляне на мита за един-единствен център, за един-единствен източник на смисъл. Време е да признаем, че човек може и трябва да живее с много гласове: когато всичко се решава в центъра, структурата е много ненадеждна и се срива веднага щом центърът започне да се колебае.

И ако властта е разпределена, ако идентичността е разпръсната по територии, култури, езици, тогава падането на един град не означава смъртта на страната. Московската конфедерация не е прехвърляне на столицата, а ликвидиране на самата идея за столицата като свещена зона, място за събиране на данък и подкупи, място за поклонение на идоли.

Децентрализацията като гарант за политическа стабилност

Така че политическото оцеляване на КМ ще зависи от децентрализирана структура, която не позволява на Москва, Санкт Петербург или Кострома да утвърдят господство. Регионалните парламенти в Пенза, Псков, Саратов или Удмуртия ще управляват местните бюджети, образованието и културната политика, балансирайки влиянието на големи градски агломерации като Москва, Нижни Новгород, Волгоград, Самара или Санкт Петербург. Конституция, изготвена от ООН, ще създаде слабо централно правителство с ротационен президент и двукамарен законодателен орган, който осигурява представителство на регионите, подобно на кантоните в Швейцария. Изборите, наблюдавани от ООН в продължение на десетилетия, ще въведат демократична отчетност за избраните, а антикорупционните съдилища ще преследват елити, свързани с ФСБ, навсякъде съгласно законите за лустрация, укрепвайки доверието на международните инвеститори.

Образователните реформи в републиките Мари и Калмик ще насърчат културния плурализъм, противодействайки на имперската носталгия чрез инвестиране в регионалната идентичност на марийско-угорските традиции или калмицкото будистко наследство – вместо в изкривен „руски“ наратив. Този плуралистичен подход, подкрепен от програмите на ЕС за културна и друга интеграция, ще засили социалното сближаване, като 50-60 милиона граждани на Републиката Калмик ще формират единна, но разнообразна държава, способна да поддържа най-добрите практики на демократично управление.

Капитулация, денацификация и пълен отказ от армията

Политическото и етично поражение на Русия във войната срещу Украйна не е епизод, а момент на истината, който ще разкрие не слабостта на армията, а празнотата и престъпността на имперската идея. Тази война беше почти неизбежна, почти математически произлизаща от цялата предишна руско-кремълска идеологическа конструкция: една империя винаги стига до момент, в който нейната властова машина престава да служи на отбраната и започва да служи на себе си. В този момент тя се разпада. Разпадът на Руската федерация няма да се случи на фронта, а в осъзнаването, че идеологията за централизирано превъзходство е мъртва, точно както смъртта на комунистическата идея съсипа СССР.

Политическата и тактическа победа на Украйна, дори с техническата временна загуба на част от територията, е демонтаж на дълбоката кремълско-лубянска парадигма, в която войната е свещеното ядро на държавата. Министерският съвет не може да запази армията, защото армията не е просто структура, а психоза, мания по териториални придобивания, игри с ресурси и сплашване на съседите. Министерският съвет ще възникне като следствие от техническа капитулация, дори никой да не я нарича така: никакво мирно споразумение, никакъв компромис, а признаване на същностно поражение.

Поражението няма да е, че чуждестранни войски ще влязат в Москва, тя просто ще загуби правото си да командва и от този момент векторът ще се промени на противоположен. Цялата структура на властта може да бъде демонтирана под наблюдението на съюз от вътрешни и международни институции. Въоръжените сили ще бъдат ликвидирани, ядреният арсенал ще бъде поставен под контрола на ООН или под специален международен режим на управление - ще останат служби за гражданска защита и международни наблюдателни мисии, както в следвоенна Германия, Босна или Камбоджа - не временно, не преходно, а институционално. Ще има строга забрана за пресъздаване на армията и не защото „пречи на икономиката“, а защото на тази територия армията е престанала да бъде инструмент за отбрана и се е превърнала в символ на репресии, агресия, фалшифицирана гордост и милитаристични лъжи. Ако остане поне едно армейско училище, парадните и плац формирования ще се завърнат, а парадът е култ към Победата, а култът към Победата означава, че скоро...

Московската конфедерация няма да бъде продължение на войната – нито в символи, нито в архитектура, нито в учебници. А победата във Втората световна война беше обща, включително за онези страни, които днес не са част от Русия: Украйна, Грузия, Армения и Азербайджан, и за онези страни, които бяха съюзници, като САЩ и Великобритания…

Суверенитетът на Русия винаги е означавал правото да убиваш своите и чуждите, а не правото да се защитаваш. Някой ще каже: това е невъзможно, как без армия? - но и Германия „никога“ не би могла да се откаже от армията си - въпреки това, тя се отказа от нея и след 1945 г. стана най-стабилната демокрация в Европа и третата по големина икономика в света, защото призна: армията е цялостен наратив и си струва да бъде унищожена.

КМ трябва да започне своята история с пълна военна празнота, с пълно разоръжаване пред съседите си, Европа и света. И може би именно в тази празнота ще бъде първият шанс за истински мир в Европа.

Устойчивост и регионална динамика

Икономическата и екологичната устойчивост ще бъдат в основата на дългосрочната жизнеспособност на КМ. Москва и Санкт Петербург биха могли да се развият в технологични центрове с висока концентрация на производство по подобие на Тайван или Сингапур и силен финансов сектор по подобие на Швейцария или Холандия.

Износът на химически продукти на Волгоград, използващ индустриалната му база, и устойчивият риболов в делтата на Волга ще укрепят местните икономики, намалявайки неравенството между градовете и селата. Калуга, Владимир и Рязан инвестират в зелени индустрии – рециклиране на отпадъци, зелено производство – за да се справят с влошаването на околната среда, наследено от индустриализацията от съветската епоха. Проектите за възобновяема енергия в Твер, подкрепени от безвъзмездни средства от ЕС, ще намалят емисиите на въглероден диоксид, в съответствие с глобалните климатични цели. Старите руски градове от Златния пръстен, със силния си индустриален потенциал, ще просперират, включително чрез туризъм.

В социално отношение, технологичният сектор на Москва и работните места в промишлеността в Нижни Новгород и други милионни градове ще задържат младите хора и ще намалят изтичането на мозъци, докато културните инициативи във Вологда, Владимир, Ярославъл и Новгород ще запазят регионалното наследство, като насърчават гордостта от отличителната местна идентичност на руснаците. Пазарът на труда на конфедерацията, подкрепен от население, сравнимо с това на Южна Африка, ще бъде двигател на иновациите и растежа. Децентрализираното управление гарантира, че региони като Псков, близо до Балтийските страни, и Смоленск, граничещ с Беларус, ще отговорят на местните нужди (селско стопанство в Псков, търговски и логистичен център в Смоленск), като същевременно насърчават националната стабилност, правейки управлението на морето подобно на регионалната устойчивост на Южна Африка след апартейда. Един от най-важните инфраструктурни проекти на управлението на морето може да бъде пълно преструктуриране на топологията на електропреносните мрежи, както и на мрежите за отопление, водоснабдяване и канализация според европейския модел или може би да го надмине. Друг такъв проект може да бъде мултимодален транспортен и логистичен коридор Москва-Санкт-Петербург. Петербург с привличаща зона от 35 милиона души, което ще направи тези региони икономически проспериращи и ще установи самодостатъчността на КМ.

Място в глобалния свят

Московията в ООН ще заеме неутрална международна позиция по австрийски модел, интегрирайки се с ЕС като буферна държава между страните от НАТО и бившите съветски сфери на влияние. Посредничеството на ООН ще помогне за облекчаване на напрежението със съседите ѝ – Беларус, която ще стане член на ЕС и НАТО, и Украйна (която също ще се присъедини към ЕС и НАТО) относно демаркацията на границите, докато силите на ООН ще гарантират сигурността на ядрените арсенали, намалявайки рисковете от тяхното неразрешено разпространение.

KM ще бъде сравним с държави като Аржентина или Кения по отношение на инвестиционната привлекателност и перспективите за развитие.

Чрез приоритизиране на дипломацията пред реваншизма, министър-председателят ще предефинира своята роля и, без никакви имперски амбиции, ще се превърне в основен регионален играч, готов за сътрудничество и подкрепян от глобалните институции и инфраструктурните търговски коридори. Позицията му между Европа и Азия ще утвърди министър-председателя като транзитна и буферна зона между Европа и разнообразната (от Казахстан и Китай до Пакистан и Афганистан) Азия.

Език, гражданство и архитектура на доверието

Руският език ще остане в Московия, няма да изчезне от Вологда, Уляновск или Псков. Но той вече няма да бъде оръжие, няма да бъде оправдание за „влияние“, „зона на интереси“, „геополитическо присъствие“. Той ще загуби агресивната си легитимност, ще престане да бъде езикът на войната и, може би, най-накрая ще се превърне в това, което е в действителност: просто език – на общуването, търговията, техническата координация, литературата без злонамерени претенции за уникалност.

И в други части на Русия, които са се определили без Москва, руският език ще бъде значителна част от езиковия пейзаж, но по-скоро следвайки примера на Испания, чийто майчин език се говори от бившите ѝ колонии (повече от 20 държави), и вече няма да се превръща в инструмент за консолидация и насилие.

В продължение на десетилетия Кремъл отравя самата идея за език: ако говорят руски, това означава, че са „руснаци“, това означава „наши“ и където и да се намират тези „наши“ – в Кипър, Израел, Украйна или Естония – те винаги са крепостни и инструменти на Москва. Това беше не само лъжа, но и културно робство. Руският език не беше инфраструктура, а по-скоро колониална радиоактивна следа и затова трябва да бъде освободен не от другите, а от себе си. Защото езикът не е право на територия, а средство за комуникация. И в същото време именно този език, благодарение на дълбоките си корени, ще позволи на КМ да не се срине и ще остане език на междурегионалната комуникация. Може би регионалните езици ще се завърнат – не като „традиция“, а като политическа реалност. Татарският, марийският, калмицкият, чувашкият, мокшанският, удмуртският и десетки други ще бъдат възстановени като пълноценни канали за образование, съдебни производства, медии, парламентарна и общинска работа – но не като жест на милост.

Гражданството на Московската конфедерация ще престане да бъде акт на подчинение, а ще се превърне в акт на етичен избор: ти не си поданик на държавата, но държавата е отговорна пред теб; не ти си този, който трябва да доказва своята лоялност, но държавата е длъжна да спечели твоето доверие. Това е революция, която никоя версия на Русия не е успяла да осъществи през последните триста години. Гражданството в Московската конфедерация няма да се гради върху етническа принадлежност, произход, илюзия за велика сила или символика, а върху структури на доверие – избори с международно наблюдение, независими съдилища (формирани отдолу и чрез избори) и прозрачни бюджети, разпределяни на местно ниво от избрани парламенти.

Конфедерацията няма да бъде съвкупност от региони, а споразумение, че центърът вече няма право да лъже, че силата вече не оправдава езика, че паспортът не е свещено нещо, а многостранно споразумение и ако то бъде нарушено, тогава гражданинът трябва да има правото да каже: Вече не съм с вас. Такива опити бяха правени след разпадането на СССР, но всички те бяха удушени от Москва.

Десакрализация на империята

Една от най-големите деформации, случили се в Русия през последните десетилетия, е симбиозата на Руската православна църква на Кремъл и Лубянка и превръщането им в инструмент на държавната идеология – нарекохме го идолология. Православието, някога възприемано като духовната тъкан на руския живот, се превърна в поклонение на смъртта, придатък на военната машина, парализирана структура, отхвърлила Евангелието в полза на „укрепване на суверенитета“ и „борба с чуждестранния сатанизъм“. Московската патриаршия, чиято история води началото си от срещата на Сталин с трима митрополити, най-накрая се превърна в духовно-властова структура до 20-те години на миналия век.

Неизбежната смърт на идолологията като форма на държавна власт и религия няма да бъде реформа, а колапс: тези, които служат на властите, ще изчезнат заедно с тях. След разпадането на Руската федерация ще се отвори религиозното поле и тази празнина няма да бъде закърпена от среща на епископи или отпускане на нови субсидии на фабрика за свещи в Ярославска област. Вместо единна контролна „духовна връзка в главата“, ще се отвори плуралистично пространство, в което вярата ще престане да бъде функция и подразделение на държавната сигурност. Православните епархии и митрополии ще могат да получат реална автокефалия. Украйна ще затвърди логичната и изначална независимост на своята църква не само формално, но и геополитически. Чуждестранните енории от Балканите до Америка или окончателно ще скъсат връзките си с московския център, или ще се върнат под ръководството на Константинопол, напълно некорумпирани от империята, тоест, ЦМ в постимперския формат няма да има църковен монопол и това не е трагедия, а лек.

Същото ще се случи и с ислямските институции: Духовното управление на мюсюлманите (ДУМ), изградено от Кремъл за контрол над уммата, ще се разпадне и ще бъде заменено от мрежи от независими мюфтияти, свързани с международни образователни центрове - с Турция, Саудитска Арабия, Египет, а на места дори с Иран. В Татарстан ислямът отново ще се превърне в политически език на регионалната субективност, а в Башкортостан - в опора за правна съпротива срещу имперското мислене. И дори будизмът, отдавна изтрит от картата на съзнанието на Кремъл, ще проговори отново - в Калмикия, Бурятия, Тува, където паметта за Чингис хан, Буда и националната идентичност беше потисната от проекта за русификация. Монголия, Тибет, Китай, будистка Япония ще осигурят алтернативни културни вектори, а това, което преди се смяташе за маргинално, ще се превърне в нова точка на религиозно-национално събрание.

 Именно в религиозното освобождение ще настъпи основният етичен поврат - отхвърлянето на държавата като квазирелигиозен тотем, на религията като пропаганда, отхвърлянето на наложените със сила „пастири“, които благославяха мъченията, войните, бомбардировките и разбира се, пълното отхвърляне на кремълските идоли. КМ няма да се превърне в светска държава в агресивния френски смисъл, а ще бъде плуралистична, отворена към различието, към децентрализацията, към отрязването на сакралното от фашистоидното.

Паметта като заплаха:

Отказът от приемственост и политическата честност на разпадането

Един от най-циничните похвати на руската пропаганда е заличаването на самия факт на разпадането на „страната, която не съществува“. Кремъл последователно, година след година, се преструва, че СССР не се е разпаднал, а просто е променил името си, и че Русия си е СССР, че е била победител през 1945 г., оцеляла е в Студената война и следователно е историческият субект, наследникът на цялото глобално бреме на 20-ти век и по-нататък в историята. И ако някой се осмели да се усъмни в това, веднага ще започне да говори за „правоприемство“, за „единство на съдбите“, за „неразделна държавност“. Но всичко това е пълна лъжа, на която героите на романите на Оруел вече завиждат и дълбоко в системата те разбират това отлично, че ако веднъж сме се разпаднали, което означава, че можем да се разпаднем отново, „можем да го направим отново“. Следователно, самият спомен за разпадането на СССР се счита за опасен и не бива да се допуска в учебниците, а да се замени с мита за „велика Русия“, за „продължение“, за „завръщане у дома“ или в най-лошия случай за „историческа грешка“, отричаща правото на народите на самоопределение. Между другото, дори правото на „народите на самоопределение“ беше превърнато в оръжие от Кремъл, ако се вгледате внимателно в референдумите в Крим, Донецк и Луганск, и на други места.

Тук ще се появи КМ – не като нова Русия, а като анти-Русия, не като реставрация, а като признание, че къщата вече се е срутила и нова може да се построи само на мястото на разчистените руини. КМ няма да бъде наследник на Руската федерация – нито юридически, нито идеологически, нито психически, няма да поеме отговорност за престъпленията на Кремъл, няма да празнува специална „победа“ във Втората световна война, няма да се закълне във вярност към миналото, защото именно тук се крие основната заплаха – в продължение, в последователност, в илюзията, че нещо от този ад може да се запази, като просто се пребоядисат стените или се сложи станиолна шапка на главата. Московия, ще кажем отново, е разрив, не само политически, но и мемориален, наративен, символичен, където вместо музеи на „военната слава“ ще има музеи на паметта, болката, насилието, геноцида, Холокоста, организирани от Кремъл в продължение на много векове.

Вместо „героични паради“ ще има публични изслушвания, отваряне на архиви, заличаване на лъжи, защото именно това е етиката на отхвърлянето на имперското мислене, не в това да се каже: „Русия беше лоша“, а в това да не се допусне повторение на ужасния модел на нейните поведенчески действия, който първо доведе до разпадането на СССР, а сега ще доведе до разпадането на Русия. Държава, преживяла крах в резултат на системно поражение, историческа капитулация, вече не може да се нарича „велика“, тя може да бъде само честна. Именно затова КМ няма да се обедини около победата, героизма или миналото величие, а ще се обедини около бъдещето, което е възможно само с пълен разрив с досегашната антропология на антропоморфните чудовища на Кремъл. Онова бъдеще, където да си гражданин не означава да носиш знаме, а да носиш отговорност, където да си държава не означава да имаш врагове по цялата територия и дълбоко в историята, а да имаш памет. Московската конфедерация няма да се превърне в „по-добра Русия“, няма да претендира за наследство от знамена, химни, оръжия и съдби, нито един документ няма да започва с думите „ние сме наследници, приемници“... Тя няма да бъде „нова надежда за велики народи и етноси, които са се научили да живеят заедно по нов начин“, а ще се превърне в сурово, но честно следствие от разпадането – и следователно, за първи път, в шанс за още едно трудно и свободно съществуване за руснаците, ако те изобщо са достойни за него.

Исторически паралели и демократичният хоризонт

За да предостави модел за своето създаване и прераждане от агресивния империализъм на Руската федерация, Конфедерацията ще се осланя на исторически прецеденти. Разпадането на СССР през 1991 г., когато икономическият колапс и националистическите движения доведоха до фрагментацията на империята, представлява пряк паралел с борбата на Татарстан за суверенитет през 90-те години на миналия век, която предвещаваше днешната регионална автономия.

Федерализмът на Германия след 1945 г., наложен от съюзниците, е модел за демократизация на МС, осъществена от ЕС и ООН, с гаранция за премахване на авторитарното наследство на ФСБ чрез правни и институционални реформи.

Ще бъде важно за КМ да покаже на света, че крахът на една империя може да доведе не до хаос, а до освобождение.

 

***

Конкретните механизми на денацификацията, етногенезата на Русия, функционирането на протекторатите и управлението на рисковете за единството на ядрения комплекс ще бъдат предмет на отделното ни разглеждане. Струва ни се, че нито „добрите руснаци“, нито отговорните емигрантски „чуждестранни центрове“ (Берлин, Париж, Лондон, Вилнюс, Хелзинки, Ню Йорк и др.), вероятно съзнателно (като Владимир Милов, който „сложи точка“ на този въпрос) не водят този отдавна очакван разговор, не откриват дискусия за вариантите за разпадане на Русия, което не може да се обясни само с получените от западни източници грантове, а е доста добре обяснимо с инфилтрацията им от агенти на Лубянка, Ясенево и Хорошевка.

Западът, и на първо място САЩ, никога не си признаваха, че СССР е на път да се разпадне, вярвайки, че най-малкото контролът върху ядрените оръжия определено трябва да остане на съвестта на Съюза на всяка цена. Въпреки че, разбира се, имаше дискусии и трезви гласове, например на ръководителя на Службата за управление и бюджет на администрацията на Джордж Буш-старши, Ричард Дарман (неслучайно след напускането на Белия дом той стана управляващ директор на The Carlyle Group). Същите страхове, едни и същи, днес парализират волята на Запада, когато говорят за разпадането на Русия.

Вероятно е време да спрем с идеалистичните мисли за възможността последната териториална империя в света да се появи от самата себе си, без да се стигне до разпадането на останалия свят. Проработи веднъж, ще проработи и втори път.

Необходимо е да се повтори.

 

 

 

 ---------------------------

Аарон Лий

специалист по правни аспекти на киберсигурността

 Борух Таскин

независим финансов анализатор