Гласът на България

А също и признание за кризата на западните демокрации, които удобно забравят Холокоста

Андрей КОЛЕСНИКОВ

Нетаняху не е постигнал нито една от целите на своята „специална операция“. Заложниците не са освободени и Израел не е станал по-безопасен. Хамас е практически морално оправдан, след като е получил и подарък – включително от западните страни – с признаването на палестинската държава. Краят на войната и нейните жертви не се виждат, а имиджът

на Израел е опетнен. Този опетнен имидж бе последван от вълна от антисемитизъм, който в такъв значителен мащаб изглеждаше отдавна погребан…

Институционализиране на антисемитизма

Антиизраелските настроения, стигащи до същата „отмяна, зачертаване“ на израелците подобно на руснаците, приравнявайки ги с режима, представляват антисемитизъм. Поне това се случва на практика в момента. Нещо повече - когато става въпрос за санкции срещу Израел и забрана на израелци да участват в различни събития, включително спортни, това е институционализиране на антисемитизма.

Например, Евровизия 2026 предложи на Израел да се оттегли от състезанието или да се състезава под неутрален флаг. Един от израелските колоездачни отбори ще трябва да премахне думата „Израел“ от името си, за да участва в международно състезание. Наскоро на израелските шахматисти беше забранено да се състезават под свой флаг на турнир в Испания. По-голямата част от членовете на изпълнителния комитет на Съюза на европейските футболни асоциации (УЕФА) се застъпват за забрана на израелските клубове и национални отбори да участват в турнири на УЕФА.

Всичко това се прави, разбира се, под претекст за сигурност: „Заради вас, евреи, ви „отменяме“! Да казваш „ние сме против Израел, но не и против евреите“ е все едно да повтаряш след героя на Довлатов: „Ами и евреите са хора. Изпратиха ни един в МТС. Всички го мислеха за евреин, а се оказа пияница.“

Понякога обаче нещата са много по-лоши:

Като причини за отказа да се играят мачове с израелски футболисти се посочват „етични“ причини. Но етично ли е да се откаже да се играят мачове със спортисти от нация, която е загубила шест милиона души в Холокоста?

Кой би могъл да откаже подобно състезание преди осемдесет години и какви исторически асоциации възникват? Възникна някакво етично несъответствие.

Решението на редица държави да признаят Палестина с неясни граници („от реката до морето?“), с неясни признаци на държавност, с неясно ръководство, със странната презумпция, че няма да води Хамас, а някой или нещо друго, и като цяло това е стъпка към мир - но в действителност няма да донесе никакъв мир.

Признаването на Палестина без изпълнение дори на едно естествено хуманитарно условие (освобождаването на заложниците) е поклон пред терористите. Те могат да продължат да правят това, което са правили досега.

А Нетаняху... Той е огорчен, обсебен от това, което смята за своя мисия, и не го интересува какво казват западните лидери за него. Конфронтацията с Хамас се е превърнала в негова лична война, самодостатъчна, а критериите за нейния край са неясни. Какво означава „победа“ за тези, които разчистват Газа? Израелският премиер сякаш е забравил историята на собствената си държава: успешните войни трябва да са кратки и да имат ясен резултат, като Шестдневната война от 1967 г. (продължила шест дни) или войната Йом Кипур от 1973 г. (продължила 20 дни). В противен случай войната се превръща в хуманитарна катастрофа.

Така палестино-израелският конфликт придоби нова интензивност и нова форма, която е изключително опасна не само за живота на хората в самия регион, не само за Израел, на който Нетаняху обеща автаркия, но и за психичното здраве на света, за самата концепция за световен ред. А този ред беше изграден върху отхвърлянето на войната и нацизма. Той беше изграден и върху признаването на Холокоста и геноцида над еврейския народ (самата концепция за „геноцид“, използвана с невежа лекота, също беше преувеличена). Сега западните лидери, присъединявайки се към фигурите на протестиращите младежи с тениски с лика на Арафат, митингуващи по площади, гари, кампуси и дори в Холивуд, заличават до пълна амнезия един от постаментите на цивилизования свят, който се опита да се прероди след две световни войни (видният историк Ерик Хобсбаум ги смята за една-единствена война, продължила три десетилетия) през 1945 г.

Кризата на Запада

Продължаващата епидемия от признаване на Палестина е едновременно поредното признание: неспособността на световните лидери (предимно тези от западния свят – „глобалното мнозинство“, Глобалният Изток и Глобалният Юг, не поемат тази тежест априори) да разрешат палестино-израелския въпрос. Това е просто правно обвързващ отказ от участие в пореден безкраен конфликт. И е отстъпка към собствения им електорат, който става все по-антисемитски, независимо дали е от крайната левица или крайната десница. Резултатът е насърчаване на антисемитизма на държавно ниво.

По принцип, Ерата на крайностите се завръща – средностатистическият съвременен западен избирател не се интересува от разумен и умерен център, от „старите“ уважавани либерали или социалдемократи.

Центърът е нещо от блажената епоха на „края на историята“, епоха на триумфалния марш на универсалните човешки ценности и повсеместното консуматорско отпускане. Електоратът се нуждае от ярки образи и остри думи. Не от класически идеологии и подходи, а от нещо ново, годно за консумация с пуканки. Нови страхове: Дмитрий Медведев води „свещена война“ срещу Сатаната, инвеститорът /гей и идеологически гуру на Тръмп – б.р./ Питър Тийл плаши масите с Антихриста, чиято форма е неясна, но чието идване е практически гарантирано.

Светът губи моралните и идеологическите си ориентири. Масите са объркани и уплашени, очакват Антихриста (което е и криза на християнството), хвалят Путин, че е „силна личност“ и мразят както ислямистите, така и евреите. Преди това се организираха погроми срещу „юдеокомунисти“, строяха се газови камери за „юдеоболшевики“, след това дойдоха „юдеобандеровците“. Но от десетилетия образите на Галич и Бродски остават непроменени и все по-разпространени: „Израелските военни са известни по целия свят; говоря като майка и като жена, изисквам тяхната отговорност“; „един крастав евреин гордо се носи над мирна арабска колиба“. Изглежда, че всичко се променя в този свят, включително технологиите, но в действителност нищо не се е променило. Освен методите, по които хората се убиват и унижават взаимно. Но оправданията за насилието остават същите. Мащабът, оказва се, не е по-малък.

Да, заради Нетаняху

Израел преживява множество кризи.

Но тази драма отразява и прави по-очевидна друга криза – кризата на Запада, на самата му идея, която възникна по време и след Втората световна война. Идея, основана на хуманизма, която поставя не „суверенитета“, а индивида в центъра на света. Сега се оказва, че Западът е забравил за човешките права на израелските заложници, които са държани в плен от терористите почти две години, от 7. октомври 2023 г.

Някога, за да освободи ефрейтор Гилад Шалит, отвлечен от палестински терористи, Израел освободи 1027 палестински затворници, демонстрирайки ценността на един човешки живот. Имаше опити да се действа по подобен начин. Но фундаменталната неспособност на терористите да преговарят, обсебеността на Нетаняху и безсилието (или безразличието) на днешните западни лидери изиграха роля в провала на тези „сделки“.

Това, което се случва, е и криза на западното лидерство: старите лидери – Клинтън, Обама, Байдън, Меркел – ги няма. Новите са неподходящи да намират отговори на нови и стари предизвикателства. Това включва криза на историческата памет, която включва Холокоста, националистическите погроми и арабските „колиби на мира“, водени от пронацисткия мюфтия ал-Хусейни, за когото дори беше признато, че е разговарял с Хитлер. Но това или умишлено се забравя, или се игнорира. Мнозина предлагат признаването на Палестина да се допълни със санкции срещу Израел. Това би било решително скъсване с историята и обида към паметта на израелците, които са били жертви на тероризъм през десетилетията на съществуване на Израел.

Опитът на Запада за решаване на палестинския проблем с един широк, зрелищен и символичен жест е признание за неразрешимостта на проблема. Начин да се отдръпне от това, да си измие по пилатовски ръцете. Да се прехвърли вината изцяло върху Израел. Антиизраелските настроения, мутирали в антисемитски, престанаха да бъдат запазена марка на радикалната левица и се превърнаха в мейнстрийм на Запад. Това не е решение на проблема, а по-скоро влошаване на същия. Причинено от най-фундаменталната криза, която поражда войни и ги поддържа: кризата на паметта.

---------------

Авторът Андрей Колесников е колумнист на опозиционния руски вестник „Новая газета“; признат от рашисткия Кремъл за чуждестранен агент, каквото и да означава това. Всъщност, означава свободомислещ човек, антипод на рашистки кон с капаци.