Гласът на България

Шест трупа в планината в приказна страна, където Истината се превръща в мъгла

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Уважаеми читатели, по мистериозния случай „Петрохан“ се изговориха милиарди думи, предложиха се десетки версии – коя от коя по-екзотични. За нас, като странични зрители, остава тягостното усещане за умишлено премълчаване, за прикриване и манипулиране на фактите, а оттам – и на Истината. В този дух – нека видим как изглежда тази кървава мистерия

през очите на един небългарин. Ето версията за случилото се на журналиста Генадий Габриелян, кореспондент на руското опозиционно издание „Новая газета“ за Балканите…

-------------------

В началото на февруари в дебрите на Западна Стара планина се случи нещо, което първоначално изглеждаше като криминална драма, после като мистичен трилър, а няколко дни по-късно се превърна в политическа бомба. Шестима души загинаха в рамките на една седмица на две места: близо до хижа „Петрохан“ и в кемпер под връх Околчица.

Петрохан не е някакво абстрактно затънтено място. Това е планински проход на около 60 километра северно от София и на по-малко от 20 километра от сръбската граница. Това е място, където Балканът изглежда суров и почти безлюден, но заема стратегическо положение на картата на страната. Старата хижа „Петрохан“ – двуетажна сграда с десетки легла, стопански постройки и паркинг – е престанала да бъде просто туристическо убежище и се е превърнала в пресечна точка на политически и криминални теории.

Когато изпълняващият длъжността главен прокурор Борислав Сарафов сравни инцидента с телевизионния сериал „Туин Пийкс“, това прозвуча като ефектна метафора. Но колкото по-напред се развива историята, толкова по-ясно става: аналогията е подходяща не заради мрака и екзотиката, а заради усещането, че зад привидната картина се крие нещо по-дълбоко и че държавните институции или не са в състояние, или не желаят да дадат последователен отговор на обществото.

 На 2. февруари близо до гореспоменатата хижа бяха открити телата на Ивайло Иванов, Дечо Василев и Пламен Статев, всеки с огнестрелни рани в главата. На 8. февруари под връх Околчица беше открит кемпер с телата на Ивайло Калушев, Николай Златков и 15-годишния Александър Макулев. Шестимата български граждани нямаха криминално досие. Трима от тях първоначално бяха издирвани във връзка с първите убийства, а 6 дни по-късно бяха открити мъртви в кемпера.

Според разследващите, това е двойно убийство, последвано от самоубийство: единият от тримата, вероятно Калушев, е прострелял другите двама, а след това и себе си. Раните са нанесени от упор, няма следи от борба, оръжията са били законни, а ДНК по пистолета е само от починалия.

Почти всички герои в тази трагична история са образовани, собственици на бизнес и с добри връзки. Почти всички бяха членове на неправителствената организация „Национална агенция за мониторинг на защитените територии“. Нейните членове патрулираха защитени територии близо до сръбската граница, представяйки се като „горски пазачи“, и взаимодействаха с граничната полиция. След събитията бившият български министър на околната среда Манол Генов нарече дейността им пълен парадокс и заяви, че представителите на организацията са влезли в министерството въоръжени. Генов отбеляза, че твърденията, че неправителствената организация е член на Федерацията на европейските природни и национални паркове (Europarc), са неоснователни.

Официалната информация идва фрагментарно. Обществеността не е видяла пълна хронология или подробни криминалистични находки. Само фрагментарни доклади за намерени оръжия, най-съвременни дронове и превозни средства с висока проходимост остават публично достъпни. Също така беше разкрито, че споразумението на неправителствената организация с Министерството на околната среда е прекратено през 2025 г.

И в този вакуум, версиите започват да се множат.

Първата е психологическа: конфликт в затворена група, „разширено самоубийство“.

Втората е горското стопанство: доброволци, които предотвратяват незаконната сеч на вековни дървета и настъпват сенчестите интереси в зоните НАТУРА 2000 (най-голямата мрежа от защитени територии в света, обхващаща най-ценните и застрашени видове и местообитания в Европа; в България площта ѝ обхваща около една трета от територията на страната, което е почти два пъти повече от средното за ЕС. - ред.).

Третата е свързана с близката граница: районът близо до Сърбия и служи като коридор за трафик на мигранти, цигари и хероин по Балканския маршрут.

Да, няма официално потвърждение на тези хипотези. Но няма и убедително опровержение.

В същото време избуява и най-шумната версия - „сектантската“.

Появяват се съобщения за религиозна литература, открита в кемпера и хижата, предишни свидетели за сексуални посегателства над непълнолетни и „паравоенна структура“. Инсинуациите се множат по-бързо от фактите.

Обществото бързо се разделя между тези, които виждат умишлено демонизиране на мъртвите, и тези, които са убедени, че се разкрива нещо чудовищно.

В тази атмосфера на сцената се появяват политиците. Костадин Костадинов, лидер на прокремълската партия „Възраждане“, иска оставки, говори за „вероятна педофилска мрежа“ и прави паралели със случая „Епщайн“. Представители на проевропейския алианс „Продължаваме промяната – Демократична България“ наричат ситуацията политическа атака – не толкова срещу конкретни лица, колкото срещу цялата либерална коалиция и свързаното с нея гражданско общество, което се е озовало в епицентъра на подозрението. Страната навлиза в следващата фаза на предизборната кампания (предсрочните парламентарни избори са насрочени за април) и трагедията започва да живее по законите на избирателната логика.

На този фон се очертава още един детайл. На Витоша, символичната планина над София, в природен парк, възприеман като част от идентичността на града, активисти снимаха хижа, развяваща руско знаме и знамето на прословутия ЧВК „Вагнер“. Възмущението звучи не само като реакция на конкретен инцидент, но и като симптом: усещането, че се появяват паралелни символични пространства, където държавните институции губят контрол. Ако чуждо знаме може да се развява безнаказано над Витоша, свещена за софиянци, тогава къде е границата?

Реакцията на Румен Радев, който наскоро напусна президентския пост, също отразява това чувство. Той се възползва от възможността да заяви, че „Петрохан“ демонстрира дълбочината на системната криза на българската държава – криза, която според него изисква радикална реформа. Думите му звучат по-малко като съчувствие, отколкото като потвърждение на отдавна установен политически наратив: всичко е гнило, всичко изисква рестартиране.

Именно тук трагедията най-накрая надхвърля наказателното дело.

Защото при липсата на прозрачност в действията на прокуратурата (а нейната легитимност вече е оспорвана поради полунезаконния мандат на главния прокурор), всяка пауза се превръща в спор.

Мълчанието на Сарафов означава, че крие нещо. Разузнавателните служби намекват за нещо, което означава, че знаят повече. Политиците го обвиняват, което означава, че има причина за това.

Не доказаната конспирация, а недоказаната яснота се превръща в главен герой.

Тези 6 души може да са загинали по различни причини. Може би теорията на разследването ще се окаже тривиална и неблагоприятна за конспираторите. Може би ще бъде по-сложна, отколкото може да се прецени днес. Но вече е ясно: около „Петрохан“ се е развила особена атмосфера – смесица от подозрение, предизборна агресия, изтичане на информация, инсинуации и символични войни.

В „Туин Пийкс“ не само трупът, намерен на брега на езерото, беше ужасяващ. Парализиращо беше усещането, че всяка къща си има своя тайна и никой не вярва на никого. Българската история за „Петрохан“ все повече напомня точно за това чувство.

Още една „руска следа“?

С напредването на разследването на Петрохан, то се оказа интегрирано в паневропейското търсене на „руски следи“ – обяснителна рамка, която се превърна в стабилна част от политическото мислене през последните години. С документирането на реални случаи на руско влияние и дейност в различни страни от ЕС, хипотезата за външно участие все по-често се появяваше в началото на анализа. Българската трагедия постепенно беше поставена в същата рамка.

Един от най-подробните разкази за тази теория е написан от бившия български офицер от научно-техническото разузнаване Лъчезар Тасев, публикуван във Faktor.bg. Авторът, който има професионален опит в работата в структурите на българската държавна сигурност по време на взаимодействията им с КГБ, изгражда аргументацията си около биографиите на ключови фигури по случая.

Централната фигура в тази схема е една от най-известните жертви, Ивайло Иванов. Тасев посочва, че от 2012 до 2016 г. Иванов е работил в международната адвокатска кантора Sidley Austin LLP, която е представлявала интересите на руската държавна корпорация „Росатом“ и дъщерното ѝ дружество „Атомстройекспорт“ в арбитражен спор срещу Българската национална електрическа компания (НЕК). Тази държавна енергийна компания е била клиент на проекта АЕЦ „Белене“, неосъществена атомна електроцентрала на река Дунав, чието строителство е спряно през 2012 г.

Именно този епизод от биографията на Иванов, свързан със съдебния процеса, довел до плащането на приблизително 600 милиона евро обезщетение от България, придобива ключово значение в неговата версия.

Професионалното участие в международен арбитраж предполага по-дълбоко участие на ответника в руските интереси, а самата трагедия се интерпретира като възможна форма на възмездие – елиминиране или „прочистване“ на фона на енергийните и финансови конфликти от последното десетилетие. В тази логика биографичните пресечни точки, професионалните контакти и институционалните връзки се вплитат в единен модел, където съвпаденията започват да се възприемат като елементи на скрита конструкция.

Към днешна дата разследването не е представило никакви публични доказателства, потвърждаващи връзка между събитията в Петрохан и руските правителствени структури или енергийните спорове около Белене. Самото съществуване на подобна теория обаче отразява по-широк контекст – ситуация, в която външнополитическото напрежение и липсата на доверие в институциите стават част от интерпретацията на всеки нашумял случай.