Лудницата ще се отрази добре на всички политици

Публикувана на Четвъртък, 28 Август 2014 22:54

Писателят-психиатър Калин ТЕРЗИЙСКИ пред „Гласът на България”

Вместо визитка:

Калин Терзийски е роден преди 44 години в Подуене. Учил е в Националната природо-математическа гимназия, служил е като граничар, после завършва медицина.

Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, лекар-психиатър, сценарист на тв-предавания. Понастоящем е писател на свободна практика; има зад гърба си 3 стихосбирки, 6 сборника с разкази и 3 романа. През 2011 година печели Наградата за литература на Европейския съюз, която му е присъдена за книгата „Има ли кой да ви обича”. Казанлъшки зет.

Кога разбра какъв искаш да станеш, Калине?

- Мисля, че съм в едно странно състояние. От една страна – съвсем ясно знам какъв искам да стана. От друга страна – все още въобще не знам какъв точно искам да стана! Но не е ли това единственото състояние, до което можеш да стигнеш след сериозно мислене? Аз искам, най-простичко казано, да стана добър човек – един ден, ако е възможно това…Но още не съм съвсем сигурен какво е това нещо "Добър човек" – и затова не съм съвсем сигурен Какъв-Искам-Да-Стана. Разбирате ли ми мисълта? Та нима някой знае какво точно е Добър Човек? И ако някой мисли, че знае това със сигурност – не е ли този някой просто един глупак? Самоуверен глупак…

Кой или какво те запали да пишеш сюрреалистични стихове още в гимназията, това е твърде ирационално занимание за едно момче? Средношколските години са време за футбол, първи влюбвания, алкохолни експерименти и други по-сериозни неща от писането на стихове...

- О, при мен стиховете винаги бяха част от едно цяло. А цялото включваше и това, което описваш. Винаги съм изпитвал органична антипатия към „специализацията“. Винаги са ме възхищавали древногръцките герои, които искат да постигнат „арете“, тоест – добродетелта, в смисъл на съвършенство – да са едновременно изтънчени и нежни поети, непоколебими бойци, съвършени атлети, мъдри мислители и хитри водачи. Ако човек е само поет – той е двуного нещастие. Прилича на тези същества, които описва Заратустра на Ницше – виждаш едно голямо и преголямо ухо, а после на него – малък израстък – и като се вгледаш, виждаш на ухото един изнеженичък и недоразвит човек. Виждаш някакъв хипертрофирал поет (професор, учен, политик), а от него виси като някакъв апендикс израстък от недоразвит човек. Пфу! Противно е. Човек трябва да е цялостен и хармоничен. Като ученик наблягах не по-малко отколкото на писането на стихове и на тренировките с щанги. И на ученето на биология и математика. А и на пиенето. Как става това? Ами – прочетете Илиада.

А пишех сюрреалистично, всъщност по-скоро в някакъв пародиен и пародийно-патетичен абсурдизъм, защото презирах от все сърце поезията. Тази, която се пишеше от всички оглупели от баналност поети на това и малко по-старото време. Тези – с жребците, мятащи огнени гриви, с лунните нощи, с бокалите тъмно вино, с всевъзможните идиотски банализми… и с Партията, най-вече – те ми бяха толкова смешни, че нямаше как да не започна да пиша поезия (напомпана съвсем нарочно и преднамерено именно с техния кух патос), но всъщност – пишех за пръстите на крака си или за аминокиселините. Или за някоя баничка. Бяхме цяла група поети – биотехнолози, физици и тям подобни – в елитната Национална природо-математическа гимназия. Пишехме понякога даже без определени думи. Психосемантично. По това време някои от нас се занимаваха с изкуствен интелект. Тоест – наистина образовани младоци. Някои – наистина гениални. Така че това занимание беше нещо като една особено изискана (всъщност – леко грубоватичка) интелектуална подигравка. Пишехме винаги с насмешка над фалша, който представляваше цялата, повтарям – цялата поезия от онова време. Всъщност… не цялата. По това време вече имаше и Иван Методиев и доста други бунтовници срещу глупостта и лицемерието. Но ние като че ли познавахме само баналната и куха поезия. Тя беше достъпна и беше всъщност официалната поезия. И ние и се присмивахме.

Когато записа да учиш медицина през 1990-а предполагаше ли, че няма да се прехранваш с тази професия?

- Всъщност, когато започнах да уча медицина аз наистина бях друг човек. Бях забравил за изкуството. И това може би ме измъчваше. Натъжаваше. Бях малко нещо като ренегат. Бях дезертирал от бойното поле на изкуството. Преди казармата си бях обещал, че макар и да съм приет медицина – ще кандидатствам всяка година в Художествената академия. Но като видях колко е трудна медицината и как няма да имам и миг за подготовка за Художествената академия – отказах се на бърза ръка. И се понасилих да си създам такава нагласа: че медицината е моето най-прекрасно бъдеще и че всъщност само нея и винаги нея съм обичал. Това е нещо като „Гроздето е кисело“ от баснята. А на научен език се нарича Когнитивен дисонанс. Действителността те притиска и ти трябва да нагласиш представите си така, че да започнеш да я харесваш. Да я смяташ за важна и единствено възможна. Психиката ни прави това несъзнателно – за да ни съхрани. Целият живот на хората е низ от такива случки – повярвай ми. Обстоятелствата ни натикват в най-различни ниши, а след това ние се нагаждаме и си създаваме представата, че нишата, в която от немай къде сме набутани е най-хубавата ниша. А има и обратния вариант – да се мисли, че тази пък е най-лошата ниша. Чашата е наполовина пълна или наполовина празна, както знаеш. Но както и да е. Настроих се тогава да мисля, че медицината е вся и всьо (както се казваше едно време, когато бяхме „под руско“). И така – с тази мисъл - си живях десетина години. Но на петата или шестата година пак кривнах към изкуството. Дойде писането. Като спасителен водопад.

Не се ли изкушаваш да поставяш психиатрични диагнози и при личните си контакти с хората?

- Ами… това не е изкушение, а по-скоро рефлекс. Но това не е неприятно, нито ми пречи. Да има човек една стройна система от представи за познаване и описване на явленията и хората /каквато система е например медицинската наука и по-специално – психиатрията/ е удобно. Чрез системата от представи ти по-лесно познаваш нещата. Не се чудиш кое какво е, нали така?

Кой от политиците ни, според теб, има най-неотложна нужда от психиатрична помощ и лечение?

- Мисля, че на всички ще им се отрази добре да попаднат при добър психиатър. А може би /ха-ха!/ и за известно време – в лечебно заведение. Там човек се отърсва от превратните и прекалено ригидни представи за света и за себе си. Ригиден е медицинска дума и означава обратното на гъвкав. Негъвкав. Дървен, бетониран, скован. Когато един човек има ригидни представи – примерно, че е прав или велик – е хубаво да му бъдат поразбити и поочупени тия ригидни представи. Защото никой не е нито прав, нито велик. В една лудница това бързо се осъзнава.

Какво е отношението ти към:

- писането и писателите? – Мило и снизходително – като към превъзбудени и малко смешно-сериозни пубертети.

- живота и смъртта? – Сериозно и насмешливо. Те са океан. Сериозен съм и се подсмихвам. Нищо друго не мога да направя. Ще ми се да мога да посрещам и живота, и смъртта със смях. Уча се на това.

- Бога? – Тихо разговарям с него, прекланям се и се уповавам.

- България? – Тя, поне засега, е моето Всичко.

- себе си? – Ха-ха-ха, не знам, кой беше тоя?

- хората? – Като към писателите. Хората са свестни. Имат нужда някой да ги погали, да ги успокои и да ги поощри да бъдат добри.

- алкохола? – Обичам алкохола и опиянението, но не мога да пия, тъй като съм алкохолик. И мога да умра от всяка малко по-голяма доза. Иначе – от време на време е много хубаво човек да излиза от сковаността на обичайния живот. Но аз го постигам и без алкохол… Този екстаз! Да помним Бодлер: Бъдете опиянени и т.н….

- жените? – Красивите жени са най-голямото съкровище на света! Невъобразимо съкровище. Само едно е по-голямо от тях. Добрите жени!

- политиката? – Ха-ха-ха, какво беше това?

- чалгата? – О, милата… не знам какво да кажа. Всички я мразят и и се присмиват… освен аз да взема да я защитавам – както защитавам всяко поругано и нещастно, оскърбено Нещо на тоя свят? Но не… Шегувам се. Чалгата е музика на хора, които предпочитат мутрите пред поетите и Ориента пред светлия Запад. А това за мен е противно. Но не бих мразил човек заради някаква си музика! Помнете – на първо място – Човека! Да му дадем шанс да бъде добър! Да дадем на себе си шанс да сме добри, благородни и всепрощаващи!

Карбовски е...

- Много умен човек.

Казанлък за теб е...

- Един от трите най-хубави града в България, а това май ще рече – от десетте най-хубави в света. За мен, за мен – помнете това – за мен! Другите два в България са Бургас и Созопол.

Над какво работиш сега?

- Над две неща – биографичен роман за Димчо Дебелянов и книгата ми с илюстрации "Аскетът в мола", която ще излезе до месец!

Какво те вдъхновява?

- Аз съм длъжен пред себе си да бъда сам за себе си извор на вдъхновение. Аз умея да се вдъхновявам – усещайки същността си – трептенето на молекулите си. Помнете – Бог (вдъхновението) е във всеки от нас. Непрекъснато. Отваряйте вратите!

Какво и кого обичаш и мразиш?

- Гледам да не мразя. Мразя може би самата омраза. Но и това е някакси капан. Спокойствието – това е важно. Не бездушието. А вътрешният мир. Това обичам аз. Аз съм миролюбец. Който иска вътрешен и външен мир. Обичам също така хората, света, музиката, жените (като специална част от хората), изкуството и белтъчните омлети със стафиди и мед, сервирани с шампанско с прясно изцеден сок от нар. Как ви звучи, а?

Съжаляваш ли за нещо?

- Найн. Не. Нет. Ноу. Невър.

Мечтаеш ли все още?

- О, да!

Каква ще стане дъщеря ти Калина?

– Лекарка, надявам се. Но още повече се надявам – добър и щастлив човек. Добър и щастлив е май едно и също.

Как виждаш България след 10 години, примерно?

– Не мисля за това. Гледам си работата възможно най-съвестно. И това ми дава надежда.

Коя книга и кой автор са ти повлияли най-много?

– Може би „Господ да ви поживи, мистър Роузуотър” на Кърт Вонегът. Кристален, нежен хуманизъм.

А коя от твоите книги си харесваш най-много?

– Може би стихосбирката „Сол”.

Създаваш впечатление на искрен, добронамерен и умиротворен човек, как постигаш този вътрешен мир в себе си?

– Ходя ужасно много. Разходки по двайсет километра. В това време наблюдавам и мисля. Това е.

И все пак, имаш ли някакви страсти?

– Самият аз съм страст.

Как може да се преодолее пристрастяването към алкохола, да речем?

– О, да. Аз го преодолях. Както се казваше в „Нежна е нощта” на Фицджералд: Уважение заслужават само безжалостните към себе си...

Страшна ли е лудостта?

– Понякога - да. Но зависи каква ни е представата за страх. Познанието разсейва страховете.

Коментирай това: „Животът е прекрасен /стига да нацелиш точния антидепресант/!”

– Ами има някакъв смисъл. Все пак, ние сме конгломерати от химични съединения. Повлияваме се по химичен път много лесно. Но бих искал човек да извлича антидепресантите си по-естествено – не чрез хапчета, а чрез хармоничен живот и жизнерадост.

Опиши как минава обикновено един твой ден...

– Просто работя. Даже и когато се разхождам с километри по хълмовете и долините около Банкя – аз работя. Мисля. Аз това работя.

Какво е писателят?

– Писателят е мислещ човек. Мислещ, чувстващ и пишещ. Като миньор.

Четеш ли?

– Страшно много. Във всяко време, в което не работя нещо. Но чета удивително бавно. Понякога чета една книга по една година. Така я попивам…

Някакво хоби?

– Рисуването, ако това велико занимание може въобще да се нарече хоби.

Разкажи някоя куриозна /или вдъхновяваща/ случка с теб...

- Ще се наложи да ти разкажа целия си живот…

Трите най-велики книги според Кайо

"Господ да ви поживи, мистър Роузуотър" на Кърт Вонегът