Гласът на България

Четете късния Георги Марков. Най-сигурния антидот срещу отровни левичарски идеологии

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Днес е 10 ноември. И какво от това?! – ще каже цяло едно поколение, дошло на този свят след 1989 година. Ние, които сме живели по време на тоталитарния комунистически режим, помним и меда, и жилото му. Но човешката памет е устроена така, че да изхвърля в килера болезнените спомени.

Обаче забравянето, непомненето, непознаването на престъпленията на комунизма дава шанс неговите метастази да рецидивират в умовете на младите поколения. Които нямат имунитета, нямат опита на хората, живели в Развитото социалистическо общество.

А вероятно такава е целта на задкулисните архитекти на днешното БГ-общество - ЗАБРАВАТА. Имате ли друго обяснение на факта, че депутатите от сегашното Народно събрание не позволиха в учебниците по история да влязат престъпленията на комунизма?

Да, днес е 10 ноември. Всички сме запомнили този ден с увисналото чене на Генералния секретар на БКП. Но днес аз си спомних усмихнатото лице на Георги Марков – писателят, дръзнал в своите „Задочни репортажи“ да покаже като на рентгенова снимка туморните образувания по тялото и душата на Народна Република България.   

По /не/случайно съвпадение покушението срещу Георги Марков съвпада с рождения ден на Тодор Живков. Това става в центъра на Лондон, в следобеда на 7 септември 1978 година. Минали са девет месеца, откак неговите „Задочни репортажи за България“ са излъчени по радио „Свободна Европа“. Във фаталния септемврийски ден Георги Марков е на работа в българската секция на Би Би Си. Както и друг път, когато е следобедна смяна, той отскача да зареди с нова монета двучасовия брояч на паркинга. Някъде край автобусната спирка на моста Уотърлу усеща нещо като ужилване в крака. Някакъв човек зад него изпуска чадъра си и се навежда да го вдигне. Георги Марков не вижда лицето му и отминава. Едва по-късно той ще си даде сметка, че е отминал своя убиец… Месеци преди това анонимен доброжелател го предупреждава чрез брат му в Италия, че ще бъде убит. Подсказва и как ще действа отровата – чрез висока температура и как ще си мислят, че е болен от грип… В болницата лекарите откриват в дясното му бедро миниатюрна сачма с големината на главичка на карфица, която е съдържала силна отрова със забавено действие. Георги Марков умира на единайсети септември сутринта…

Наскоро ми попадна сборникът с негови есета „Ненаписаната българска харта“. Бях поразен от непознатата фактология, от прозорливостта, от актуалността на текстовете. С две думи – четете късния Георги Марков. Най-сигурния антидот срещу отровни левичарски идеологии – не само за младите, но и за позастарелите социални романтици…

П.М.

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

Увод

„Ние, българите, сме богатия пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме пример на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така се съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор…

И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и им маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния…

Още виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“  И сатиричното лице на Радой: „Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си…

Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера… ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.“