Гласът на България

Александър Димитров дойде в Казанлък за 50-годишнината от окупацията на Чехословакия

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Казанлък се оказа единственият български град, в който бе припомнена публично 50-ата годишнина от едно от най-срамните събития в над 1300-годишната история на България. Участието на български войски в окупирането на една далечна, но близка нам

по своя славянски език и дух страна – Чехословакия. На 21. август пред паметника на чешките самолетостроители в Града на розите се събраха хора от близо и далеч, с различни съдби и професии, но обединени от своя пиетет към Свободата и Правдата. Сред тях бе и Александър Димитров – един от тримата някогашни студенти, които през лятото на 1968 година измиха /отчасти/ срама от лицето на българския народ. Написвайки и разпространявайки няколкостотин позива срещу „марионетката Живков“.

След като поднесе цветя в памет на жертвите на окупационните войски от Варшавския договор, Ал. Димитров произнесе кратко слово.

„Нашите надежди, на младите хора в България през 1968 година, бяха големи. – сподели той. – Пражката пролет ни окрили, ние смятахме, че това е началото на края на тогавашните комунистически тоталитарни общества. За жалост, това се случи, но цели 20 години по-късно, когато Горбачов бе упълномощен от КПСС да „трансформира“ комунизма… А на 21 август 1968 година аз бях на море в Приморско, когато научих за нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Кипнах от гняв!“

Когато се прибира в София, се събира с приятелите си състуденти от Историческия факултет – Едуард Генов и Валентин Радев. Решават да изразят протеста си, като разпространят позиви срещу българското участие в окупацията. Написват няколкостотин, като използват специален шаблон, за да не бъдат разпознати по почерка. „Вън войските на марионетката Живков от Чехословакия“. Сашо и Еди пръскат около 150 позива в центъра на София, пускат ги в пощенските кутии на хората. А Вальо, на път за морето, разнася позиви в Пловдив.

Пишат и втори позив, по повод протеста на осемте руснаци в Москва на Червения площад. После към тяхната група се присламчва Борислав Ст. По многото му въпроси, Сашо осъзнава, че милицията е по петите им. Арестуват ги; в ареста ги държат с подставени лица, които продължават да подпитват. Дават им по 3 години и ги пращат в Старозагорския затвор. Когато излиза на свобода, Сашо е интерниран за три години в свищовското село Овча могила. Но, всяко зло – за добро – там среща една очарователна студентка, която скоро става негова жена. /Б. а. - Съпругата му също присъства на поклонението в Казанлък./

След като се завръщат в София, Александър Димитров поискал да продължи следването си. Но от Ректората не му разрешили да продължи да учи „история“. Предложили му… „океанография“! Той отказал…

Няколко дни след 10 ноември 1989 година Сашо отишъл в Ректората и отново поискал да продължи следването си. Тогава вече не посмели да му откажат. Завършил за година и половина. После записал и втора специалност – „международни отношения“.

Досега никой в България не се е сетил да предложи Сашо и неговите двама приятели /които вече не са между живите/ за някакво държавно отличие. Само чехите не забравили този жест на тримата български студенти. През 2008 година той е награден с чешкия орден „Крамарж“ от президента Вацлав Клаус.

„Убеден съм, че тогава ние постъпихме глупаво… Но това беше единственото правилно решение“, усмихва се тъжно днес Ал. Димитров.