Гласът на България

Всички държави празнуват националния си празник в Деня на независимостта

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Днес е 3. март. Ден, в който можем да се поздравим с „Честит празник!“ Но и ден, в който ние, българите, можем да се замислим – дали това е най-подходящата дата за националния ни празник? По този повод публикуваме

размислите на Александър Йорданов, част от книгата му „Патриотични уроци“.

Ето какво пишат съветските историци в „Болшая советская енциклопедия”: ”Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война”. Тоест, изразът „освободителна война” е лозунг и нищо повече. Той е пропаганда за „народните маси”. Елитът – императорският двор и военоначалниците, са абсолютно наясно с целта. И я преследват, както в Сан Стефано, така и в Берлин. Доколкото под Санстефанския протокол стои подписът на руския посланик в Цариград граф Николай П. Игнатиев, то е добре да се цитират и неговите „записки”, издадени през 1914 г. в Санкт Петербург. В тях четем: „На Русия ѝ е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения.”

И по-нататък: „За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.”

Руската империя подготвя чрез дипломация осъществяването на целта. Според Райхщадското споразумение между Австро-Унгария и Русия от 26 юни 1876 г. двете империи се съгласяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Това споразумение, което практически обезмисля т.нар. „санстефански договор” се реализира в Берлинския договор от лятото на 1878 г. и унищожава пропагандния мит за т.нар. „Санстефанска България”. Будапещенската тайна конвенция от 3-ти януари 1877 г. утвърждава и доразвива някои положения от Райхщадското споразумение, като още веднъж предопределя прелиминарния, т.е. необвързващ характер на „договора” от Сан Стефано. Лондонското споразумение от 18 май 1878 г. между Русия и Великобритания, като част от подготовката за Берлинския конгрес, предвижда държавата ни да няма излаз на Егейско море, да бъде разделена, а не обединена, а в един от меморандумите към него директно се говори за „продължителността и характера на руската окупация на България”. Тези три споразумения изцяло погребват мита за т.нар. „обединена Санстефанска България”. Те са документи, които реално влизат в действие на Берлинския конгрес.

Всички държави по света имат за свой национален празник Деня на независимостта или на националния суверенитет. „Ден на освобождението” имат за национален празник само Беларус и България. Дори Русия, която има всички основания да избере за свой национален празник освобождението си от 250-годишното монголо-татарско иго, не направи това, а избра за свой национален празник датата на провъзгласяване на своя суверенитет след разпадането на Съветския съюз.

Не е ли 3-ти март по-скоро едно „плаващо” историческо събитие, което символизира временност, процес, етап, а не завършен исторически акт?! Впрочем повече от век българите не мислят, че 3-ти март трябва да бъде наш „национален празник”. Такъв той стана през 1990 г., когато на власт още бе Българската комунистическа партия, но вече бе ясно, че 9-и септември, датата на държавния преврат през 1944 г. в условията на съветска окупация на България, е „неудържима” като национален празник.

На 3-ти март 1878 г. в Сан Стефано не присъстват българи. Това показва какво е отношението на руските „освободители” към българските духовни и политически водачи. Всички държави, както казахме, са утвърдили за свой национален празник Деня на независимостта. Сърбите са избрали за свой национален празник деня на своята революция срещу Османската империя. Ние също имаме такава революция – Априлското въстание, но явно повече ценим чуждата намеса в народното ни освободително дело. Така сами отричаме своята освободителна доктрина. Така са мислили Раковски, Ботев и Левски. Затова и в никакъв техен писмен документ не се говори за „освободителна мисия” на Руската империя.

Датата за подписването на „предварителния договор” в Сан Стефано не е избрана случайно. Тя е своебразен подарък за руския император Александър II, който на тази дата през 1855 г. се възкачва на престола. А през 1861 г. на същата дата подписва декрет за отмяна на „робството” в Русия, т.е. на крепостното право. Затова и през 1880 г. трети март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II, а не като Ден на освобождението. Едва след Съединението той започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Но не е национален празник. След 9-и септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и дори е обявен за националистичен, т.е. „шовинистичен”. Трябвало е да минат 32 години, за да се сетят българските комунисти, че има такъв ден в българската история. Но пак не го правят национален празник.

България има свой Ден на независимостта – 22 септември 1908 година. Защо не приемаме това изцяло българско и международно прието събитие за наш национален празник? Защо избираме събитие, което е част от процес, а не събитие, което увенчава този процес. Защо избираме само постамента – „освобождението”, а не паметника върху него – независимостта? Защо бягаме от завършената творба – НЕЗАВИСИМОСТТА. Та нали, ако се вгледаме в своята Независимост, ще видим в нея и Освобождението, и Съединението в едно цяло, в едно завършено дело. Трети март, в този смисъл, е плаващо историческо събитие, път към нещо, но не и самото нещо, той не е цялостен, завършен исторически и държавнически акт. Време е за сериозна обществена дискусия, която да ни отведе до избор на истински български национален празник, който обединява, а не разделя, който ни дава сила да бъдем себе си, да гледаме уверено в бъдещето, да изправим гръбнак.

/със съкращения/