Гласът на България

Национален новинарски портал

   ДАЙДЖЕСТ

  fsdssd

Изповедта на етническия руснак Виктор Стороженко, който се сражава за Украйна

mavroГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Историята на етническия руснак по майка, театралния актьор Виктор Стороженко (псевдоним Мартин Фийлдман) е взривоопасна смес, която подкопава основите на руската пропаганда. Стороженко, чийто баща е африканец, е роден в Севастопол, но не се влюбва в "руския свят". Той лесно усвоява украинския език, отива да учи не в Москва, а в Киев. С нула процента военен опит след 24. февруари Виктор се записва като

доброволец в „Легиона на свободата“, което не дава мира на пропагандистите на Руската федерация.

В легиона никой не предявява претенции към актьора Виктор Стороженко, получил позивната "Мавър". В "Легиона на свободата", който стана част от Националната гвардия, Виктор натрупа опит в уличните боеве в Северодонецк и беше ранен по време на тежка артилерийска битка в Зайцево.

Виктор сравнява съвременната война с "Шоуто на Труман". Филм, в който главният герой, изигран от Джим Кери, е обикновен човек, който внезапно осъзнава, че е герой от риалити шоу. Че целият му живот е декор. Че го следят ежесекундно със скрити камери, както го правят днес на фронта с помощта на дронове.

С Виктор Стороженко разговаря журналистът от „Украинска правда“ Евгени Руденко в столичната болница, ден след като беше докаран от болницата "Мечников" в Днепър. Разговорът бе прекъснат за медицински преглед, боецът беше психологически и физически изтощен, но успя да сподели своя опит от войната. Стороженко разказва за родния си Крим, битките в Северодонецк и Зайцево. За съдбата на един пехотинец, посттравматичните ужаси и присъствието на Бог във войната.

Севастопол

Роден съм в Севастопол. Баща ми е африканец, никога не съм го виждал. Майка работеше като стоков експерт. Сестрата на майка ми беше наблизо, аз също виках на леля си "майко". Тя е руски филолог, научила украински през 40-те години и започнала да преподава украински в Крим.

Имах трудно детство поради сериозни здравословни проблеми. Менингит. Периодично напусках училище. Само си представете, идвате за часа по математика, казват ви колко е две плюс две и в този момент изпадате в едно такова полусъзнателно състояние. Събуждаш се в болнично легло, има едни тръбички, нещо шурти (усмихва се). До петнадесетгодишната ми възраст това се случи шест пъти с моя менингит. Понякога пропускаш обучение за месец, понякога два. Случвало се е рехабилитацията да отнеме половин година. Затова, когато ме попитаха в училище какъв искаш да станеш, аз казах: "Е, знам ли?" (смее се).

Като цяло, имам три професии. Първоначално се обучавах като дизайнер на мебели и автомонтьор. Търсех себе си. Веднъж отидох в художествения лицей за театър, започнах да играе в KВK /популярно телевизионно състезание/. Бях избран за капитан на отбора.

По това време бях ужасен интроверт, защото бях прекарал по-голямата част от детството си в болнични отделения. Но много ми хареса в KВK. Там можете да създавате всякакви игри, а те ви казват: "Готино е!".

Веднъж казвам на майка ми: "Искам да стана актьор!". "Как?" - изненада се тя. И нищо – приеха ме в Киев.

Какво е Севастопол? Това е чист, бял град с предреволюционна архитектура. Граничи със скали и пещери. Има предградия: нос Фиолент, Блу Бей, Балаклава...

Севастопол е като… Кипър. Градът наистина е голям. Следователно нямаше усещане, че е тотално милитаризиран. Аз, гражданин на Украйна, не бях засегнат по никакъв начин от тези военни бази на Руската федерация.

Какво можеха да ми направят в нашия Крим? Украйна все още беше там, действаха украинските закони. Те не можеха да ви направят нищо, както в Русия: да вкарат например в затвора за повторно публикуване в социалните мрежи. „Руския свят” може да съществува само там, където действат неговите закони.

Да, в Крим имаше пропаганда за "велика Русия", повлияха на съзнанието там. Но в онези дни не чувствах всичко това толкова остро. Дори когато мой приятел, украинец, каза, че иска да се присъедини към руската армия, нямаше такова нещо като: "Какво-о-о-о?!". Е, добре. Някой иска да се присъедини към френския легион, а някой иска да се присъедини към руската армия (смее се). Всичко се промени през 2014 г. Това ме шокира: момчетата решиха да превземат Крим толкова глупаво. Сякаш дете е откраднало нещо и казва: "Не съм аз!"

Ярост

Аз съм драматичен актьор от най-висока категория (усмихва се). Как попаднах във войната? Що за бързане беше това? Сега ще ти кажа. Трябваше да дебютирам като режисьор на 25. февруари. За тогава бе насрочена премиерата на пиесата "Козметиката на врага" по книгата на Амели Нотомб. Декорът беше страхотен, направихме всичко добре.

Но истината е, че по това време исках да напусна професията. Веднага след премиерата трябваше да си подам документите във Fozzy Group и да работя в IT-сектора. Аз съм добър в програмирането, а имаше много пари, страхотни условия. И така, на 24. февруари се събуждам в къщата си в Нивки от експлозии.

Три дни преди тази сутрин жена ми и аз разбрахме, че е бременна. Имаме още един син - на две години (дълга пауза). И така, когато ме питат как съм отишъл на война... Как? Никъде не съм ходил, бях си вкъщи. Самата война дойде при мен. Разбира се, бях бесен. Първо изведох семейството си от страната. След това прекарах още една седмица с приятели в мазето. Мислех през цялото това време. Обадих се във Военния комисариат и те казаха: „Не, ние не взимаме хора без украински документи“.

Но чух от познати актьори, че са се записали в доброволческия батальон "Свобода". Писах, пристигнах, взеха ме. Започнах да се обучавам. Когато Крим беше отнет, бях шокиран от тази арогантност. Но на 24. февруари всичко това вече беше толкова вбесяващо. Това е толкова глупаво! Дебилизация, абсурд! Те все още не разбират всъщност защо се прави всичко това. Тези две думи - денацификация и демилитаризация - не могат да се произнесат…

Като доброволци бяхме в Сумско, Черниговско направление, а след това бяхме прикрепени към Националната гвардия, част 30/18. И се започна: Рубижне, Северодонецк, Лисичанск, Зайцево. Само двадесет минути след като бяхме докарани в Северодонецк бяхме на позиция и започна първата престрелка. Представете си - петдесет метра: вие виждате врага - той ви вижда. Улици, кадри, всичко е като в пейнтбола.

Имах само една седмица тактически тренировки. Когато започна тази битка, чувството беше много странно. Толкова е смешно, че в първите минути изглеждаше като в някакво шоу. Казах си: стига, не вярвам, че това е реалност!

Да, там беше много страшно. Но Северодонецк се превърна за нас във фестивал на стрелковите битки. Когато излязохме от града ни казаха: „Имате уникален опит от улични боеве. Трябва да оцелеете, да го предадете на другите.“

Някой казва: „Е, не са били срещу вас „вагнеровците!“. Е, добре, на моите позиции ги нямаше. Но и аз не съм „вагнеровец“. Нашите от левия фланг разбиха прехвалените вагнеровци. И това беше същият батальон като нашия. Имаше и един колега актьор - Владимир Рашчук, който стана командир на рота.

Вече беше невъзможно да се задържи Северодонецк. Срутиха мостовете. Прехвърляхме храна, вода и други неща през реката с лодки. Откриха ни и ни започнаха с "градовете". Нямате представа колко трудно беше там.

Пехота

Направи ми впечатление, че пехотата в съвременната война е ненужна глупост. Е, как така?! Тя е нужна. Но бях поразен от осъзнаването, че пехотата е създадена да стои и да приема ударите. Когато танкът, артилерията и авиацията работят, нищо не можете да направите.

Пехотата просто маркира територията. Простете ми, но това е като куче, което се препикава някое дърво: мое е! Това правят и армиите с помощта на пехотинците. В Северодонецк получихме уникално изживяване в заснемането на улични битки. Но Зайцево вече показа, че картечницата в ръцете е просто пречка. В един момент ти се иска да я изхвърлиш, разбираш ли? Тя е като голям безполезен ключодържател (смее се).

Съвременните битки са като Шоуто на Труман. Започват с десет до двадесет дрона, издигащи се в небето. Наши, вражески... Вече не разбираш къде са своите, не можеш да стреляш по тях. В същото време има много камери в небето, коригират огъня. Всичко се случва толкова бързо, че е невъзможно да се скрие.

Шоуто продължава и вие сте част от него. Усещане за безпомощност, странност: някъде седят пичове, много пичове, гледат те от небето и не знаеш дали ще излети граната от дрона или ще стреля артилерия във вас.

Веднъж бяхме базирани в химически завод, обиколихме цеховете и решихме да изобретихме нещо, като деца. Момчетата намериха стая, някаква лаборатория - не, не прословутата от руската пропаганда „американска био-лаборатория“. Те казаха: "Сега ще приготвим бомба!". Там смесваха разни химикали, но не получиха "бомбата"…

Има такъв израз "театър на военните действия" - това е, когато гледате битката отгоре, без да участвате пряко в нея. Някъде има команда, която гледа картата и разположението на силите. Като режисьор. Но когато си вътре в битката, има стомана, там не изглежда като театър. Не зависи от играта (смее се).

Да, усмихвам се, когато разказвам всичко това, но това е защитна реакция на мозъка. Имаше интересен случай. Един от нашите, няма да назовавам кой, идва и казва (смее се): „Момчета, удариха ме по задника“. Ние не доразбрахме и питаме: "Какво-какво?". Той: "Ами... в члена". Започваме да се смеем лудо, просто не можем да спрем. А той: "Защо се смеете?! Боли ме! Там всичко е подуто." Всъщност е тъжно, но (смее се дълго)…

На война започваш да се смееш, за съжаление, дори и на такива неща. В противен случай няма да можете да останете там повече от седмица. Човек просто не може да издържи на такова напрежение, поради което мозъкът започва да се защитава, да търси радост във всичко.

Ужас

Бях ранен в Зайцево (район Бахмут на Донецка област), по време на същински ад, който никога не съм виждал, дори в Северодонецк. Не бях на пост, не спах цяла нощ. Битката започна сутринта. Мен и още един пич, бившият съпруг на сестра ми (той е много готин инженер), внезапно бяхме извикани в щаба. Те казват: "Гледали ли сте как работи минохвъргачката в YouTube? Ето, приятели, десет мини и изстрелващото устройство."

Застанахме в средата на терена. Направихме три изстрела, а от четвъртия улучихме директно блиндажа, в който седят п*дорите. Всички вече използват тази дума като термин за врага, няма нищо емоционално в това (усмихва се). А в землянката бяха двеста души. Представяте ли си, за първи път в живота си хващате минохвъргачка в ръцете си и улучвате целта! Получихме овации в щаба. Избутаха ни от позиция, но ние ги пречупихме и започна разчистването.

Ето как ме раниха. До момента на раняването битката бе продължила седем-осем часа. Сякаш всичко беше наред. Все още ни обстрелваха, но огънят вече беше стихнал. И тогава изведнъж прелетя касетъчна мина. Имах късмет - бях с активни слушалки, фрагментът влезе в костта под окото, направи две дупки и излезе. Човекът до мен беше с пробита артерия на ръката, поставен му бе турникет и всичко беше наред с него.

Лицето ми беше подуто, челюстта ме болеше много, дори си мислех, че ще ми паднат горните зъби. Още в Мечников (болница в град Днепър) беше поставен дренаж, когато отокът намаля, всичко беше сгънато и зашито.

Дали ще се върна на фронта или не - зависи от лекарите и от моето състояние. Ако се чувстваш добре и искаш да живееш, тогава можеш да се върнеш на фронта, разбираш ли (смее се)?

Ако си в депресия и мислиш, че животът е гаден, и решиш да отидеш на война, "поне да направиш нещо полезно", тогава по-добре не го прави. Когато попаднете в този ад, с такова отношение, много бързо ще станете "товар 200" /така отбелязват труповете/.

Болни хора

Много се запалих по-рано от различни видеоклипове на руснаци в интернет. От техния абсолютен цинизъм и липса на логика. Те щели да ни убият, да заличат нашата страна, защото защитавали родината си - сериозно ли?! Но някак разбрах едно нещо: те трябва да се възприемат като зомбита или като животни.

Кучето казва „джаф“, котката „мяу“, кукувицата „ку-ку“, а руснаците: „Путин“, „пиндоси“, „всички трябва да бъдат убити“ (смее се). Това е тяхното естествено състояние, тяхната същност. Това е, като когато вървиш по улицата, без да закачаш никого и някакво куче изскочи срещу теб и започне да те лае. Ти нищо не си му направил, къде е логиката? Няма такава.

Руснаците са отделен подвид. Те са болни. Когато ги закарате в задънена улица, започват да нервничат. Държат се като хора с маниакално или шизофренно разстройство. Един непознат от Русия ми написа в Instagram, където съм в униформа на снимката: „Ти си нацист!“. Отговарям му на руски: „Ти изобщо разбираш ли какво става в болната ти глава, ако пишеш нещо такова на мургав (смее се), мулат от страна с президент евреин? Замисли се!”. Той помисли малко, не можа да намери аргументи и написа: "Да, вие всички сте нацисти там!".

Когато разбереш, че руснаците са болни, няма да имаш повече гняв. Ти тихо ще си свършиш работата да ги унищожиш. Разбирам, някой ще каже, че това е кръвожадно, но, за съжаление, докато бомбите не паднат върху мирния Санкт Петербург или Москва, няма да разберат нищо. Кръвожадно ли е? Така е. Правилно ли е да се насочват ракети към мирни градове? Разбира се, че е жестоко. Но те го правят, вече половин година…

Основното нещо

В тази война се научих да усещам живота много по-пълноценно, отколкото когато всичко беше добре. Когато за първи път ме пуснаха отпуск в Киев, се разхождах, ядях в заведения, гледах, мислех. Исках да живея. Господи, колко е красив Киев! Наслаждавах се на всеки миг тишина, при мисълта, че скоро отново ще се върна в ада, където ще има мръсотия, пот, кръв и мухи. Където се миеш веднъж на десет дни.

Ами не всеки може и не трябва да воюва! Сигурно има някакъв небесен филтър, който разпределя кой отива на война и кой - не. Той ме изпрати. Основното, което разбрах във войната е, че има Бог. Знаех го и преди, но го усетих остро едва на предната линия на фронта. Един ден отидох в кухнята да направя пуер /вид китайски чай/. Имаше чисти чаши, които всеки можеше да използва. Но имах някаква натрапчива идея да ползвам своята мръсна чаша, с която дойдох от позицията. Тръгнах към съседната стая да я измия. Когато излязох, се тресна мината и бях изхвърлен в другата стая от взривната вълна. Мината кацна точно там, където трябваше да стоя и да си варя пуер!..

Да, виждал съм Бог във война. Имаше много случаи. Освен това, дори тази травма се случи по Божия милост. Наистина ти казвам! Знаеш ли защо? Изнесоха ме от позицията, която след това беше заличена от вражеската авиация...

Когато казват "Бог да те пази!", виждам повече смисъл в това пожелание.

Прочетете това, направих татуировката още преди нараняването, когато вече се бяха случили много странни неща:

„Когато минаваш през водите, с теб ще бъда, и през реките - те няма да те потопят;

когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът няма да те опали.“ Исая 43:2

Не можем да загубим тази война.

Няма външна сила, няма обстоятелство, което да ни принуди да капитулираме.

 

vikyetr

 

 

wrewetf 

   

   fhhfgg 

 

 

sa

 

   dddfe

 

   Fluida

ne

   hehevv

  hfgtsd


tjhfggf

 

imunj

gdfhtygth

 

fjttgb