Гласът на България

Царят Освободител. Кого е освободил и кого е поробил

Иво ИНДЖЕВ

Като съм казал А, да продължа с азбуката и азбучните истини като за напреднали (вдъхновени от задаващия се нов национален празник 24. май). Окуражен съм от факта, че идеите за десъветизация и дерусификация на България си пробиват път вече на високо политическо (и дори на управленско) ниво. Ще си позволя да “посегна” на образа на още една, ако не и на най-голямата руска светиня, обожествявана по нашите земи.

Царят Освободител!

Нему се подмазва Николай Игнатиев, нагласяйки подписването на примирието през 1878 г. с османците на 3. март, за да угоди на господаря си. Същият цар царува на кон пред българското Народно събрание и практически никой, ама наистина никой (ако съм пропуснал да забележа някого, моля за извинение) не смее да го спомене с крива дума. Унизително е, вместо славен български владетел, да имаме руски император за “охрана” на символа на демокрацията у нас и в наши дни! Но е унизително само за патриоти, а не за патрэоты.

Статуята на император на кон е класическа монументална декларация от времето на Римската империя докъде се простират владенията ѝ. Така е и с “третия Рим”.

Повечето интересуващи се българи може и да знаят вече, че Александър II е обявен за Цар Освободител не заради 3. март 1878 г., а заради декрета му от 3. март (!) 1861 г., с който формално слага край на робството в империята, наречено крепостничество. Формално е, защото процесът по освобождаването на крепостните е процес, който не се осъществява нито лесно, нито бързо.Точи се близо половин век.

Не от любов към онези 30 милиона крепостни Александър Втори се решава на рискованата стъпка, бременна със съпротивата на дворянството и неразбирането на самите крепостни, останали разочаровани от половинчатостта на своето “освобождение”. Принуден е да я направи от необходимостта да модернизира разгромената си в Кримската война (1853 - 1856 г.) империя. Нейната изостаналост се вижда на бойното поле на полуострова не само в чисто военно отношение, но и във връзка с логистиката, примитивната медицинска помощ в сравнение с тази на противниците и т.н.

Най-вече на императора му е била нужна военна реформа, в рамките на която да използва огромния резервоар от селяни за попълване на армейските редици.

Под натиска на комплексните обстоятелства наследникът на Александър I, известен с презрението си към руския народ и преклонението към напредналата Европа и фаворизирането на европейци в управлението, се превръща в реформатор по принуда. При баща му Русия до такава степен е била място за изява на чужденци, че един дворянин веднъж си поискал да бъде “направен чужденец”, отговаряйки на въпроса какъв пост би искал да заеме.

Така разбирал Александър I модернизацията.

Александър II може и да изглежда като добряк на фона и на злокобния реакционер, какъвто бил Александър III ( любимец на Путлер, който си държи бюста му зад гърба си в работния кабинет в Кремъл). Но все пак си оставал типичен самодържец, за когото насилието над поданиците му е било нещо естествено. Да не говорим за геноцидния натиск срещу чужди “племена” и народи (като полския, чието Варшавско въстание неговият генерал Гурко смазва със зверска жестокост 10 години преди да дойде да “освобождава” балканските православни славяни, както предпочитали да наричат българите в империята, за да ги асимилират по-лесно, след като ги “освободят”).

Крепостните вярвали, че добрият цар ги е освободил безвъзмездно. Смятали, че техните робовладелци крият това от тях. Не искали да приемат, че трябва да се откупват, както повелявал царският декрет. Избухнали селски въстания, които били смазани със същата мизантропска решителност, както въстанията на чуждите народи в империята.

Най-кървавият епизод от подобна разправа се разиграл в Казанска област (в която Иван Грозни подложил на системно унищожение през 1552 г. волжките българи и се провъзгласил след това за “цар на българите”). В село Бездна (което значи на руски същото, както и на български) въоръжени със селскостопански сечива селяни се изправили срещу две роти редовна войска от Тарутинския полк, командвана от изпратения за целта граф Апраскин. Опраскал ги безмилостно Апраскин (и той “благородник” като “граф” Игнатиев). След шест залпа по негова заповед на земята останали да лежат труповете най-малко на 350 бунтовници. Колко са били ранените не е известно точно. Водачът на бунта Антон Петров е бил разстрелян публично, а побоищата с камшици, арестите и депортациите продължили дълго след това.

Знае се и реакцията на императора. “Не мога да не одобря действията на граф Апраскин, няма какво друго да се направи”, сложил царят освободител резолюция на доклада на “графа”.

Местното дворянство направо изпаднало във възторг и отбелязало с шампанско масовото убийство. “Дори слабите жени изразяваха своята радост и съжаляваха, че убитите са твърде малко”, писал Половцев, адютантът н губернатора на Казан (разрушената от Иван Грозни до основи каменна столица на волжките българи, която превъзхождала във всяко отношение дървената Москва).

Половинчатата реформа на царя освободител била завършена едва след разгрома на Русия във войната с Япония ( 1904-1905 г.) . Протакането ѝ станало една от главните причини за т.нар. Първа руска революция по онова време. Болшевиките се възползвали от тази рана по-късно, разчовъркали я с обещания да дадат земя на селяните, след което ги натикали в колхозите - без право да ги напускат до разпада на СССР през 1990 г.

Не се съмнявам, че между пазителите на традицията на преклонението пред всичко руско у нас ще се намерят “аргументи” от рода на “такива са били времената”. На тях и масовите убийства, извършвани от “братушки”, им се виждат симпатични, както знаем от позицията им спрямо трагедията на нападнатия украински народ.

Времената днес са други. Време е да откачим от шията си хомота на безмозъчната “благодарност” спрямо онази наистина водеща по мракобесие империя, която ни била дарила свободата, бидейки нарицателно за системно смазване на човешката свобода навсякъде, къде е властвала.

---------------------------

Заглавието е от редакцията