Гласът на България

Сведение за живота на отряд „Антон Иванов“ от Колю Дойчев Илинов (Горан)

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Аз се качих на Балкана към края на месец юни 1943 г. Впечатлението, което ми направи, когато се качих горе, бе това, че нямаше организирано снабдяване и лагер нямаше. Настъпи голям глад. Спомням си, че с другаря Цимент не можехме да се изкачим до един извор поради това, че нямаше сили… Тогава се донесе от с. Батак кашкавал и хляб, която храна бе изядена от щаба скришно от нас (другите партизани). От това нещо аз разбрах, че в нашия щаб има нещо не наше. Така разбираха и другите другари, никой обаче не смееше да се обади, а ние всички партизани имахме доверие на командира Дяд като на човек, който е дошъл от Съветския съюз. Направи ми впечатление, че в щаба се бяха се събрали само хора, които искаха да изпъкнат пред командира…

На това партийно събрание ми стана ясно, че имало вътрешна борба. Освен това чух, че по-рано Дяд и Петър Велев в спор са си вадили пистолети. Също така бях чул, че по-рано такова нещо е ставало и между Дяд и Дранго, като последният е напуснал лагера бос и е избягал. След това партийно събрание започна силна диктатура. Чувствахме, че хората от щаба бяха пуснати да подслушват всички ни и да донасят дали в отряда не се говори нещо лошо за Дяд. Храната намаляваше от ден на ден. Направи ми впечатление и това, че като че ли се получи едно изместване на нашите задачи. Дяд заживя с Вера - другарка на наш политзатворник. След това стана „женитбата“ на Пашката с Витка, Дойчин за Бойка, Явор за Мая, Чилика за Олга. Нашите партизани считаха, че в това има нещо нередно. Женитбата на Митко Фантето с Малина стана така: в щаба донесоха храна от Батак, ракия и др. Чухме в землянката да се свири с китара. От това разбрахме, че Фантето се жени. И така, според мен, се получи едно отклонение от нашата главна партизанска задача, за която бяхме отишли в Балкана. Забелязвахме и дръзки прояви. Имаше един Пенчо, за който съществуваше слух, че страда от венерическа болест. (Този Пенчо след 9. IX. [1944 г.] беше ликвидиран от нашите като противник.) Същият беше отделен в отделна землянка, понеже никой не го искаше. Имаше и такъв случай: Левски вкара Радка в землянката на Пенчо, за да вършат неморални прояви. Освен Левски, с Радка се съвокупляваше и един друг партизанин, на когото не си спомням името. Имаше и други нередности - щабът се хранеше отделно, с по-силна храна, и поради това не ми е известна тяхната дажба. Имаше наши другари партизани, които от глад обелваха ципата на цървулите си, за да сварят супа. Веднъж няколко другари бяха откраднали един картоф и го бяха замаскирали в едно канче с вода и разни корени, които варяха, като казваха, че варят чай. Така веднъж, когато аз отидох към столовата на щаба, заварих там едно парче неизядено месо. От това разбрах, че в щаба няма такъв глад, както при четите. Дрехите и оръжието се даваха с предпочитание на хората от щаба. Имаше случаи, когато се събличаха трофейните дрехи на някой обикновен партизанин, за да се дадат на хората от щаба, а дрехите на последните - на партизаните.

На 2 април 1944 г. се качих на Родопите, където с останките от отряда „Антон Иванов“, а и с други другари, оформихме бригадата „Георги Димитров“. Тук пак почувствахме хегемонията на хората от щаба на Дяд. Дойде Иван Радев от Пловдив на нашия лагер. Един ден той събра всички живи партизани от отряда „Антон Иванов“ и започна да ни разпитва за разгрома. На това събрание чух, че Прометей, Новака, Чилика, като са минавали покрай село Черешево, са хванали едно дете овчарче, което да им покаже пътя, след което го накарали да се обърне и закълне, че няма да ги изкаже. Спомням си, че Прометей разказа на събранието, че той застрелял това овчарче в тила. На това събрание чух, че когато Дяд, Прометей и другите от щаба са се изтегляли, са хванали няколко души /от Равногор – бел. ред./, между които и една жена, и са ги заклали. Жената се е молила да не я колят, защото имала 4 деца. Това, което чух на събранието, беше за мен потресаващо и невероятно, но факт.

------------------------

Спомените на Горан са със съкращения. Той е един от малкото „антонивановци“, които не са осребрили в пълна мяра своя „партизанлък“. Горан е работил като пожарникар в Пловдив. Тези записки са писани през 1961 година и са били засекретени с гриф "Строго секретно" в партийния архив.

А ето и кой е „малкият Сталин“, командирът с прякор Дяд /или Дед/. Истинското му име е Георги Ликин, роден е през 1889 г. в с. Кръстевич, Пловдивско. Член на БКП от 1919 г. Участва в Септемврийския метеж (1923), поръчан от Коминтерна. Арестуван и осъден по ЗЗД. След освобождаването от затвора участва в четата на Йордан Кискинов (1925). След раняване в бой, емигрира последователно в Гърция и СССР. Завръща се в България с група подводничари, подготвени в СССР, на 31. август 1941 г. Изминава пътя от устието на р. Камчия до с. Стрелча в Панагюрския балкан. Прехвърля се в Родопите и е партизанин от пролетта на 1942 година. Командир на партизанския отряд „Антон Иванов“. В отряда се разиграват кървави междуособици, по време на които Дед заповядва убийството на свои опоненти. Сред тях е редакторът на отрядния стенвестник „Искра“, Асен Милчев (Стамен), екзекутиран през лятото на 1942 година след смъртна присъда, издействана от Ликин. Ликин е упрекван от други партизани за съжителството си с женена партизанка, както и че фаворизира свои протежета в отряда, които получават дрехи, храна и цигари за сметка на други. По време на зимната правителствена офанзива през февруари 1944 година отряд „Антон Иванов“ е разбит, а Ликин е убит на 1 март 1944 г. в боя при местността Сухото дере в Родопите.