Гласът на България

Руският платен агент е виновен за първата ни национална катастрофа; накрая е погребан жив от руснаците

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Една от най-премълчаваните истини и свързаните с нея фалшификации на българската история е тази за ролята на ген. Радко Димитриев. След неуспешни опити да се закрепи проруско правителство, България осъществява Съединението на 6 септември 1885 г. Това е грубо нарушение на Берлинския договор и е в разрез с целите на Руската империя. Противно на очакванията ударът срещу България идва не от

суверена на Източна Румелия – турския султан, а от Сърбия – верният слуга на Русия. България вероломно е нападната в гръб от сръбската армия, а по време на похода на българската армия от южната ни граница в посока София руските офицери получават заповед да се изтеглят от бойните редици и те подло изоставят войниците си. Това става причина Сръбско-българската война да бъде наречена “Войната на капитаните” тъй като най-високият чин, заеман в българската армия от българи е бил капитан. Независимо от това, сърбите са разбити на пух и прах, обърнати са в бягство, а българската армия е спряна да не превземе Белград с ултиматум от Австро-Унгария, че ще бъде пресрещната отпред от австрийски войски, а отзад – от руски дивизии.

Ген. Радко Димитриев

един от платените предатели, обслужващи руския империализъм

На 17 години той е избран за секретар на Котленския революционен комитет, част от Сливенски революционен окръг. Четата му така и не взема участие в Априлското въстание, а обявяването на въстанието в Котел е осуетено. По време на Руско-турската война (1877–1878), Радко Димитриев се придвижва от Котел през Балкана и е арестуван от руски дозор край село Беброво, Великотърновско. След няколкодневен престой в конака, молбата му да стане опълченец е приета. Изпратен е в школата за военни преводачи, където е вербуван за руски шпионин.

След войната завършва първия випуск на Военното училище в София, създадено от княз Дондуков и през юни 1879 г. е произведен в чин подпоручик. Първо е назначен за взводен командир в Школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция, а по-късно е назначен и за началник на тази школа.

Участва в сраженията по време на Сръбско-българската война, като в края на войната капитан Радко Димитриев е награден с Военен орден „За храброст“, а след демобилизацията е назначен за началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.

След войната обаче, отношенията между Русия и България се обтягат. Русия отказва да признае Съединението, а руските дипломатически мисии в София, Пловдив, Цариград и Букурещ предприемат серия от мерки за дестабилизация на България, съгласувани с външния министър и императора на Русия.

През август 1886 г. в България е руснаците поставят задача на своите агенти в Княжеството да организират държавен преврат. Въобще не е изненада, че един от инициаторите и „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на преврата, довел до свалянето на княз Александър Батенберг от престола е именно Радко Димитриев. Целта на преврата е присъединяване на България към „федерация“ начело с руския цар, каквото и да означава това.

Преди преврата Димитриев старателно обработва и агитира първо колегите си офицери от министерството, както и командването на Струмския полк. През нощта на 8. срещу 9. август заедно с майор Груев оглавява дружина от този полк и юнкери от Военното училище, които нахлуват в княжеския дворец в София и принуждават княз Батенберг да подпише документ за абдикацията си.

Министър-председателят Петко Каравелов отказва да сътрудничи с превратаджиите-родоотстъпници и на 9. август Димитриев обявява състава на ново, русофилско правителство начело с митрополит Климент. Голяма част от българското общество и военни се надигат в защита на застрашената национална сигурност, включително гарнизоните във Велико Търново и Пловдив. Енергичният Стамболов координира съпротивата. След три дни Радко Димитриев, преоблечен като овчар, бяга от София. Първоначално се укрива в руското консулство в Пловдив, а по-късно е прехвърлен от руснаците в Цариград и оттам - в Москва.

През есента на 1886 г. заедно с други избягали офицери-родоотстъпници основава превратаджийски комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството, начело със Стефан Стамболов, като успява да организира офицерският бунт в Силистра през февруари 1887, в който Димитриев взема лично участие. Бунтът е жестоко потушен, а част от заловените предатели са осъдени веднага на смърт от военно-полеви съд. Радко Димитриев се спасява пак с бягство в Русия, където постъпва в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия.

Под натиска на Русия през 1898 г. мнозина от избягалите превратаджии са възстановени в българската армия. Сред тях е и Радко Димитриев. Още на следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18. май 1900 г. е повишен в чин полковник. На 18. май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Балканската война е командващ Трета българска армия, която завзема Лозенград и се устремява към Цариград.

Но Русия по никакъв начин не желае българската армия да влезе в Цариград. Това би означавало териториално разширение на България в Беломорска Тракия и проливите, което би означавало и край на вековния ламтеж и претенции на Русия към Проливите. Още повече, че с разрастването си България би предявила и сериозни претенции към останалите български земи, отнети ѝ от Русия и подарени на Сърбия, Румъния и Гърция. Когато виждат, че това е на път да се осъществи, руснаците нареждат на своя агент Димитриев да осуети по-нататъшното настъпление.

След завземането на Лозенград на 11. октомври 1912 г. вместо да преследва разгромения и обхванат от паника противник, генерал Радко Димитриев иска 2-3 дена почивка и си прави тържествен парад!!! По този начин той дава възможност на турската армия да се съвземе и окопити от разгрома и да се организира на линията Бунар Хисар – Люле Бургас, където по-късно българската армия дава десетки хиляди жертви.

При настъплението към турските позиции на Чаталджа, които са последното препятствие преди Цариград, на 5. ноември 1912 г. ген. Димитриев заповядва на българската артилерия да бомбардира предните ни позиции, които са непосредствено пред турските окопи. Когато една дружина от 29. полк проникнала в турските позиции на Илери табия, вместо да я подкрепи с боеприпаси и нови сили, той дава пряка заповед към артилерията от трета дивизия на генерал Сарафов и я обсипва с „приятелски огън”.

След като попилява собствения си авангард, командва отстъпление по целия фронт без да използва значителните резерви, които са му предоставени. Отеглянето на поверената му Трета армия довежда до масово изтребление на беззащитно българско население от настъпилите обратно турски части в целия район, доброволно отстъпен от генерала-предател и верен руски слуга.

Предателската му дейност продължава и по време на Междусъюзническата война, когато България е нападната от доскорошните си съюзници Сърбия и Гърция с благословията на Русия.

Когато Трета армия отблъсква сърбите и започва успешно контранастъпление, успява да притисне по-малобройния, разколебан и демобилизиран враг пред Пирот. Вместо с една съкрушителна атака да се освободи града, доминиращите в Генералния щаб русофили отказват да издадат заповед за атака. Главното командване, начело с ген. Р. Димитриев, издава заповед да се спре настъплението по целия фронт и българската войска да се оттегли. Намесата на ген. Радко Димитриев в този ключов за хода на войната момент е във вреда на България, и изцяло в полза на сърбите.

След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници, а един милион българи остават под чужда власт. Веднага срещу българите в Македония сръбските власти започват масови арести, репресии и убийства. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени. Българите се вдигнати на въоръжена борба и избухва Охридско-Дебърското въстание, което е потушено с нечувана жестокост от сръбските власти. В Охридска околия са изгорени до основи 80 български села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 български села. Град Дебър е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села в Дебърско. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници. В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци.

В много от селата сърбите изхвърлят убитите българи в кладенците, за да направят и питейната вода непригодна за употреба от оцелелите. За да спасят живота си, над 30 000 души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България.

Десетки хиляди българи бягат и от Източна Тракия и повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор. Голяма част от Южна Добруджа е предадена на Румъния… Последиците са видни и днес.

През 1914 г. ген. Радко Димитриев е изпратен като български пълномощен министър в Санкт Петербург. Вместо в българското посолство, той се озовава в руската армия.

В знак на благодарност към своя верен слуга, през септември 1914 г. е повишен в чин генерал от пехотата и му е поверено командването на 3. руска армия. През май 1915 г. армията му е разгромена и отстъпва от Северните Карпати. Броени дни след поражението Димитриев е снет от командването на 3. армия, но през март 1916 г. му е поверена 12. армия в Прибалтика. С нея той продължава да търпи поражения от германците на запад от Рига през лятото на 1916 и последвалата зима.

Въпреки, че през 1916 Русия напада България, Димитриев продължава да воюва на страната на Русия. През юли 1917 е снет от армейското командване и зачислен в резерва след поредица от поражения. По-късно заминава на лечение в Южна Русия.

Междувременно Руската империя, която напада България през 1916 г. капитулира пред България и съюзниците ни, и е принудена да подпише пред победителя най-унизителния мирен договор в историята си точно на 3 март 1918 г. – това е Брест-Литовският мирен договор, с който от лапите на алчната империя са откъснати над един милион квадратни километра!!!

На 11. септември 1918 г. докато е на „лечение” Радко Димитриев и синът му са арестувани в Есентуки от болшевиките, които събират заложници, за да закрепят властта си в Северен Кавказ. На 4. октомври заложниците са прехвърлени от Кисловодск в Пятигорск. На 18. октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерал Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК Георгий Атарбеков. Ген. Радко Димитриев е съсечен с тъпя сабя и погребан недоубит от своите господари - руснаците.

---------------------------------

Via блог на Георги Георгиев

Престъпленията на генерал Радко Димитриев

Един от главните виновници за първата национална катастрофа и за неизмеримите страдания на българите през 1913 година е генерал Радко Димитриев. В своята книга доблестният български генерал Павел Христов разобличава Радкото като голям национален предател и посочва точно неговите предателства:

Участието му в детронирането на първия български княз Александър Батенберг, русофилските бунтове, боевете при Лозенград и Чаталджа, опразването на завладения Княжевац, разтакаването на войските ни по време на Междусъюзническата война, потапянето на Дунавската флотилия при румънския десант в България, неадекватните му заповеди по време на военните действия, отказът му от българския дипломатически пост в Петербург, последван от преминаване на служба в руската армия.

Книгата е издадена през 2017 година от издателство „Анико“