Гласът на България

Проектът „Румъния“ е първият опит за силово създаване на нова нация от плътта на българския народ

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

След 681 година територията и населението на днешна Румъния са неразделна част от Първото и Второто българско царство; попадали са за кратко или по-дълго под печенежко, унгарско, куманско или друго господство във времето, когато българска държавност не е съществувала или е била слаба. Във воеводствата Влашко и Молдова до средата на 19. век се използва кирилицата, а българският е официалният административен език, използван от местната аристокрация до 17. – 18. век /виж влахо-българските грамоти/.  Старобългарският под формата на "църковнославянски език" се употребява в Румънската православна църква до началото на 20. век. И още - до 1861 година вулгарната латинска лексика в писмения влашки език е само 20%, а останалите 80 % са думи, производни или заемки от български.

Това са фактите. От друга страна, мечтите на всички българи патриоти за Велика България витаят къде ли не, но не смеят да се прехвърлят отвъд Дунава.

„Аз не бих използвал термина „Велика България, а бих казал „Историческа България”, следвайки унгарския пример - там се говори за „Историческа Унгария” и това според мене е по-точното понятие. – коментира известният учен-историк проф. Пламен Павлов. - Вярно е, че  отвъддунавските земи на средновековна България за нас са само някакъв мъгляв спомен. Дори историците рядко се сещат за тях. Иначе, обикновено говорим само за Мизия, Тракия и Македония. Добруджа, макар и не съвсем правилно, я включваме в Мизия, а често напълно забравяме Поморавието – област, попаднала по силата на историческите превратности в днешна Сърбия, но в която и днес живеят може би два милиона души с български корени. По силата на този наш синдром не на историческата памет, а на националната забрава, земите на север от Дунав остават в периферията на нашето внимание, нещо повече – във все по-далечната периферия на собствените ни представи за българското етнокултурно и политическо пространство.“

Проф. Павлов припомня, че отцепването на тази огромна част от българското национално тяло става възможно по времето на турското робство. При несъществуването на българска държава и църква, териториите северно от Дунава постепенно се отдалечават от съзнанието за славянобългарската си кръв и същност. Така се стига дотам, че воеводство Влахия, на практика васална на Търновското царство територия, постепенно се превръща в огнище на влашката държавност и култура, която обаче стъпва върху българското наследство и съдържа, а постепенно и абсорбира, нови и нови „вълни” българско население на своя територия. Сходна е ситуацията и в Молдова – там българската основа е факт, като в северната ѝ част присъства русинско или украинско население.

За дебългаризацията на Влашко важна роля играе 100-годишното фанариотско управление, когато султанът назначава за управители на васалната област гърци-фанариоти. Следващият силен тласък за отдалечаване от българската идея на земите северно от Дунава идва от Франция. След победата си /заедно с Англия и Османската империя/ над Русия през Кримската война /1853 -1856/ французите „кумуват“ за сливането през 1861 година на двете княжества Влашко и Молдова в една държава под измисленото име Румъния. За отдалечаването на населението от славянските му корени, за да се избегне влиянието на съседна Русия, новоизлюпената румънска аристокрация, започва силово административно „романизиране“ на местния език. С наредба от него са изхвърлени близо 30 000 думи от славянобългарски произход и механично са заменени с френски и италиански думи…

Така – печално за нас - завършва първият опит за национално инженерство и създаване на нови нации от плътта на многострадалния български народ…