Гласът на България

Русия, 10 години след Крим

Владислав ИНОЗЕМЦЕВ

Днес, 20. февруари, се навършват 10 години от началото на специалната операция за „връщане на Крим в родното му пристанище“. През тези десет години сме чували повече от веднъж, че Владимир Путин е „подписал собствената си смъртна присъда“, че Русия се е превърнала в световен изгнаник, а икономиката на страната на практика се е сринала и хората няма да толерират ново ограничаване на правата си и злоупотреба с техните събратя украинци.

Днес си струва да погледнем назад и да признаем до каква степен привържениците на тези възгледи са грешали.

Да познаваш народа си

Преди 40 години генералният секретар на ЦК на КПСС и дългогодишен ръководител на КГБ на СССР Юрий Андропов каза: „Честно казано, ние все още не сме проучили адекватно обществото, в което живеем и работим“. Неговите последователи, които дойдоха на власт в Русия през 2000 година, имаха изненадващо по-добро познаване на страната под техен контрол. Докато много експерти бяха трогнати от „консенсуса на Путин“, който се предполагаше, че се състои в „размяна на собственост срещу свобода“, Кремъл кроеше планове за преход от постигане на икономически цели към реализиране на геополитически стремежи.

Анексирането на Крим, както вече може да се съди, не беше „началото на края“ на епохата на Путин, а знак за нейната зрялост.

Събитията от 2014 г. Въодушевиха народа – както често се случва с прилив на военен патриотизъм – но поставиха началото на разрушаване на предишните представи за нормалност. Малцина биха могли да си представят, че след десетилетие и половина на относително стабилен обменен курс на рублата, бърз растеж на просперитета и истории за това как „свободата е по-добра от липсата на свобода“, населението ще приеме десет години стагнация на доходите, трикратната девалвация и прехода към мек терор почти безмълвно. Това обаче се случи, показвайки на всички нас, че Путин и путинистите разбират руснаците по-добре от либералите, които някога управляваха страната и сега бягат от нея.

В Русия - която е била империя от векове, но никога не е станала нация - елементът на държавно величие отстъпва място на жаждата за буржоазен живот само в относително редки исторически моменти на пълен провал (както например след Кримската война от 1854 - 1855 или поражението в Студената война). Когато ежедневните проблеми се облекчават (не говорим за разрешаване), мотивите за великата сила Русия отново придобиват нарастващо значение.

Тънкостта на подхода на Кремъл след 2014 г. беше, че на властите им трябваха десет години, за да изместят акцента от икономическите успехи към геополитическите, без да допуснат срив на жизнения стандарт на населението. Разбира се, някои проблеми бяха очевидни - но те бяха допуснати точно в мащаб, който лесно можеше да бъде компенсиран от величието на победите и обяснен с враждебните действия на външната среда.

Обратът от икономиката към геополитиката беше толкова точен, че хората не бяха ужасени от войната в Украйна, а до голяма степен я приеха и започнаха да намират задоволителни обяснения както за действията на Кремъл, така и за собствената си позиция.

Три неразрешими проблема

Десетте години, които изминаха от анексирането на Крим, се превърнаха в период на най-мащабната трансформация на руското общество. Кремъл успя стъпка по стъпка да принуди руснаците да се примирят с прекъсването на традиционните връзки със света, безпрекословно да затегнат коланите и да не възразяват срещу повишаването на възрастта за пенсиониране и многократното увеличаване на военните разходи.

Видяхме как през тези десет години спонтанните митинги изчезнаха от улиците и площадите, а подкрепата за алтернативните политици стана в много отношения гротескна: нито един от хилядите абонати на интернет ресурсите на Игор Гиркин не се появи в съда в деня, когато беше произнесена присъдата му, нито стотиците хиляди подписали се за Борис Надеждин се материализираха под някаква форма след недопускането му до изборите.

Дори „разцеплението на елитите“, което почти всички опозиционери прогнозираха, не се случи – никой от официалните лица не избяга от страната, а повечето „олигарси“ смирено се върнаха от далечни страни, за да служат на Кремъл.

За тези 10 години Владимир Путин успя да реши три проблема, всеки от които може да се счита за неразрешим.

Първо, той изгради основите на авторитарна по същество, но избирателна по форма система, работеща в условията на относително свободен достъп до информация и отворени граници – нещо, което по времето на Юрий Андропов беше невъзможно да си представим.

Второ, говорейки постоянно за съветските ценности, той успя да накара населението да забрави, че една от тях (дори формално) е борбата за мир - и създаде нова реалност, в която хората са готови на война, за да запазят съществуващия ред на нещата.

Трето, през годините Путин разшири собствената си подкрепа както с икономическия успех, така и с разпространението на спокойствие и нормалност в обществото, преди това въплътени във въображаемото единство с цивилизования западен свят. Последното, бих казал, прави сегашния руски режим по-силен дори от китайския, който не е преживял (и най-вероятно няма да преживее) „размяната“ на икономическия растеж за постигането на илюзорни геополитически цели.

 Путинизмът след Путин

През 2014 г. огромното мнозинство от моите приятели и колеги бяха убедени в крехкостта на властта на Кремъл, която само няколко години по-рано беше оспорена от групите на „бялата лента“. Още през 2013 г. изразих мнение, че до 2024 г. Путин няма да има и най-малък проблем да удължи властта си, а „проблемът от 2024 г.“ ще бъде решен под една или друга форма и без участието на „наследник“.

Както виждаме, режимът не само оцеля до 2024 г., той изглежда много по-издръжлив, отколкото беше преди десет години. Заявявайки това, аз не говоря за „безграничната любов“ на хората към Кремъл - аз само твърдя, че руските елити имат много по-добра представа с какви инструменти разполагат, за да оказват натиск върху хората, колко грубо могат да прилагат курса си и - което е важно - колко безсилни са техните противници.

Само след месец, на десетата годишнина от официалното анексиране на Крим, Путин ще бъде преизбран за пети президентски мандат – и може би не за последен. И най-важният въпрос, който трябва да си зададете през второто следкримско десетилетие, е доколко създадената от Путин система може да го надживее.

Това не е празен въпрос и отговорът на него не е очевиден. Доскоро на мнозина изглеждаше, че „неизбежната победа на Украйна“ ще се превърне в катализатор за колапса на руската мощ, а вдъхновените дисиденти слушаха присъдите си за много години затвор с увереност в бързото си освобождаване от революционния народ. Днес не виждам никакви непосредствени перспективи за украинска победа, още по-малко някакви наближаващи промени в Русия. Броят на нашите сънародници - от служители на Кремъл до бизнесмени и от работници в отбранителната промишленост до пенсионери - за които смяната на режима може да донесе повече проблеми, отколкото ползи, е твърде голям. Следователно, „третото десетилетие на Владимир Путин“, за началото на което писах през 2020 г. (оригиналната статия очаквано изчезна от уебсайта на Snob), може да се окаже дори по-дълго от следващото календарно десетилетие, ограничено от ясни дати...

--------------

Владислав Иноземцев

Доктор по икономика, професор, директор на Центъра за изследване на постиндустриалното общество (Москва)