Гласът на България

По тази логика Хитлер трябва да е почетен председател на Съюза на немските автомобилисти

Иво ИНДЖЕВ

Дълго можем да спорим дали опитът за реабилитация на Комунизма и на беззъбите /от старост/ комунисти е повече нагъл или повече несръчен. Може би и двете едновременно. Във всеки случай е показателен – както за уж антикомунистическата същност на Бойко Банкянски и неговата партия ГЕРБ /чието е служебното правителство/, така и за комунистическата същност на „дълбоката държава“ /библиотекаро-масоно-ченгетата от ДС/, която де факто управлява у нас. От същия материал е и зеленочорапната шайка, окупирала „Дондуков“ 2. За скандалния случай с ордена даваме думата на Иво Инджев.

-------------

Някой може ли да каже от пръв поглед коя нежна душа е сътворила тази задушевна лирика?

Утро

В студено утро роза се събуди,

 към теменужка синя се наведе.

 Бързо вятърът пробуди

 момина сълза – тя главица сведе.

Нагоре чучулига излетя,

 звънливо се издигна в небесата.

 Славей песен там запя

 за любовта си към цветята.

А кой е авторът на следната умилителна картина (и на още много други, повечето пейзажи)?

Един бивш дългогодишен шеф на културата у нас с „огромни заслуги към нея“, според негови протагонисти, би трябвало да разпознае авторството въпросните произведения на изкуството.

Стихотворението е писано от невръстния Джугашвили, а картините са рисувани от младия Шикългрубер. Бедният австрийски младеж дори се е прехранвал преди да отиде на фронта на Първата световна война с рисуване (на картички с пейзажи).

Не мислех да се включвам в бурния разговор за предложението да бъде награден с орден бившият член на Политбюро на ЦК на БКП, верен съратник на Тодор Живков и най-близък съмишленик на дъщеря му Людмила. Не се изживявам като АБК ( Активен борец срещу комунизма). Възраженията ми са от принципен характер относно разглеждането на една персона “на парче”.

В противен случай Хитлер трябваше най-малкото днес да е почетен председател на Съюза на германските автомобилисти, най-мощната неправителствена организация в Германия. Щеше да му се полага за заслуги в изграждането на първата автомагистрала в страната и на заводите “Фолксваген”, най-големият производител на автомобили в света в днешно време (ако не ми е остаряла статистиката).

Сталин пък трябваше по право да е несменяем почетен председател на каквото се сетите от областта на енергетиката на империята, вкл. и на първо място на ядрената.

Излишно е да обяснявам защо това не се случва. “Загубили са легитимност” в очите на човечеството, независимо от приноса си като ръководители в конкретни области. В биографията им преобладават със страшна тежест злодействата, които са причинили. Ето защо никому, дори на фанатичните им последователи, не минава през ум, че могат да убедят днешните наследници да удостоят с ордени тези двамцата.

Примерът може да е екстремен, защото др. Георги Йорданов не е нито Хитлер, нито Сталин дори. Но историята наистина се пише от победителите. И сега тук искат да ни кажат, че у нас тя се пренаписва от истинските победители, които са се спотайвали в България в това качество повече от 30 години. Изтъкват “огромните заслуги” на др. Георги Йорданов за “българската култура”, пропускайки да отбележат коя е епохата, през която е бил важен фактор в нея и то не като редови грешник (от днешна гледна точка), а като един от вождовете на режима.

Сред аргументите си инициаторите сочат като негова заслуга статистическият факт, че при управлението на Г.Йорданов са започнали да позволяват на повече дейци на културата да пътуват в чужбина. Машаала! А какво е правил същият, да речем, по отношение на “голямата екскурзия”, не казват. Може и да се е възмущавал от нея, но ще да е било тайно и наум.

Моя милост, без да съм бил дисидент, продума по онова време някои неща против тогавашното статукво и бях свален от ефира на радиото и телевизията като коментатор, канен често по международни въпроси преди това- в радиото поне веднъж седмично. Далеч е това лишаване от трибуна от определението за “репресия” , но все пак дава известна представа как и за много малко съпротива срещу системата тя не прощаваше прегрешението.

Но не затова се “обаждам” с тази реплика. Причината да наруша мълчанието си е в констатацията за реставрацията (на комунизма), която очевидно жадуват реваншистите. Те са престанали да изтъкват “предимствата на социализма”. Вече яростно търсят аргументи срещу своите критици с обвинението, че те също са били подвластни на “системата” щом са били част от нея по някакъв начин. Това е достатъчно за другарите и другарките, за да се опитват да дискредитират всеки, който си позволява да им противоречи. Действат отчаяно на принципа “ и ти си оцапан,като нас, не се прави на невинен”. Себе си не могат да оневинят, но не позволяват да има невинни и в отсрещния лагер.

Установили са, че последното убежище на катастрофиралата легитимност на комунизма е байганьовското “всички са маскари” с малката промяна от едно “сме”-“всички сме маскари”. Нямат нищо против да сочат като очернящо обстоятелство образа на врага днес именно с твърдения, че той има нещо общо с тях. И ако не могат по възрастови причини да лепнат тази червена храчка на някой младок, дълбаят със сърпа и чука гробовете на родата му, за да изнамерят някое ценно за тях доказателство за принадлежност на предците му към комунизма.

С други думи, преследват поколенията на собствените си другари и другарки със същата стръв, но с обратен знак, както гонеха техните антиподи през онези години на “победилия завинаги” комунизъм.