Гласът на България

Замразиха влоговете на обикновените руснаци за 3 години

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Мнозина се чудят как ще изглежда прословутото замразяване на банковите депозити в Русия и какви са първите признаци на започващи проблеми? Нека припомним, че тази мярка вече е ефективно приложена. Вече говорихме за няколко варианта за „маскиране“ на това замразяване и, наред с други неща, споменахме обмяната на парите на руснаците в депозитни

сметки за банкови акции. В момента най-големите банки в Русия извършват манипулират простолюдието с предполагаемата подготовка за изплащане на огромни дивиденти на акционерите, за да завишат изкуствено стойността на тези акции, като същевременно се готвят да емитират допълнителен обем акции, така че да има достатъчно за всички инвеститори. Капанът - акциите няма да могат да бъдат продавани в продължение на ТРИ години! Тази мярка, според „експерти“ в руското ръководство, ще помогне да се избегне рязък скок на инфлацията на първия етап. Всичко това се случва сега, „в реално време“, и най-важното, популяризира се в даржъвните медии. Целият процес ще отнеме няколко месеца, но желанието на обикновените хора да забогатеят за сметка на държавата ще доведе до загуба на инвестираните им пари.

100 дни и 100 години след Путин

Владислав ИНОЗЕМЦЕВ

Трудно е да се пренебрегне отличният текст „100 дни след Путин“ на Борис Грозовски, в който той предлага комплект от непосредствени мерки веднага след като тиранинът бъде погребан в земята. Въпреки това обаче, бих искал да кажа, че не възлагам големи надежди на успешното прилагането на подобна стратегия.

Самата история на руските реформи – както, впрочем, и на реформите във всички постсъветски страни – сочи към едно много важно обстоятелство: те могат да бъдат успешни само ако тези страни не бъдат оставени на произвола на съдбата, а са интегрирани в свят, в който демокрацията и върховенството на закона изглеждат като норма, а не временно отклонение. Така се разминаха пътищата на Русия, Беларус, държавите от Централна Азия и Азербайджан, от една страна, и балтийските държави и отчасти Молдова и Украйна, от друга. Грузия, някога модел за успех, и Армения, вечно колебаеща се между „полюсите“ на съвременния свят, не са намерили окончателен път.

Нито за 100, нито за 500 дни реформаторите няма да променят Русия отвътре - и то поне по две причини. От една страна, властта в Русия никога не е била отделена от парите – и колкото по-радикални са реформите, толкова повече изкушения има за реформаторите. За съжаление, нямам основания да вярвам, че в Русия ще акостира десант от извънземни, които се грижат за интересите на народа и няма да се интересуват от нищо друго. От друга страна, лесно е да се декларира необходимостта от лустрация на всички и всичко – но подобни стъпки изглеждат реалистични само ако правителството се смени по време на всенародна революция и неговите опоненти избягат от страната, както се случи след Октомврийската революция и Гражданската война. Развитието на политическата ситуация в днешна Русия подсказва по-скоро, че от нея бягат поддръжниците на прогресивните промени, а не техните противници.

Как да не се правят реформи

Затова ми се струва, че „сто дни след Путин“ ще се окажат съвсем различно време: период, в който след естествената смърт на диктатора бившите му другари ще се опитат да уредят отношенията си помежду си и да се разберат за конфигурацията на бъдещата структура на властта. През това време пострадалите от репресии не само няма да имат възстановени права, но дори няма да променят статута си на затворници или емигранти.

Въпросите за войната в Украйна, нейния край или обезщетението на украинския народ е малко вероятно да бъдат в центъра на вниманието.

Аз бих предпочел да помислим как да внушим интерес към реформите у руското общество и да създадем коалиция в тяхна подкрепа. Ако се замислим по тази тема, струва ми се, че централният въпрос е до каква степен „нормалният“ път на Русия ще бъде подкрепен от външния свят и какви условия ще бъдат създадени за това.

Един от основните проблеми на постпутинска Русия ще бъде трудността да се потърси отговорност за престъпленията, извършени от Кремъл както срещу собствените ѝ граждани, така и срещу държави, подложени на руска агресия през годините на управлението на Путин.

Първото ще предизвика изключително дълбоки вътрешни разделения (знаем, че подобни чистки в страната не са провеждани нито след първото разобличаване на сталинизма, нито след демонтажа на комунистическия ред) - още повече, че този път те ще засягат не само властта и статуса, а собствеността и парите.

Второто ще се превърне в основа за обединяване на широка част от населението срещу репарациите, тъй като ще постави материална отговорност върху милиони граждани за решения, които не са взели и от които много от тях са пострадали (в случая не оспорвам правното основание за подобно решение - говоря само за политическите последици). Следователно, струва ми се, че една различна парадигма е по-фундаментална.

Как да се правят успешни реформи

Това би могло да се основава на признанието, че демократичните и прозападните сили в Русия не са в състояние да променят пътя на развитие на страната. Най-важната сила, която може да постигне това, си остава външният свят, от сътрудничеството с който в една или друга степен е заинтересована по-голямата част от населението, включително висшите слоеве на руския „елит“. Европейците също са заинтересовани от включването на Русия в западните структури, тъй като опитът от последните години показва, че в никой друг случай Западът не е в състояние да гарантира собствената си сигурност, дори дне да говори, че е готов да се „въоръжи до зъби“ и да изгради непревземаеми отбранителни точки на естонската граница.

Следователно, именно властите на западните страни трябва да бъдат фокус на анализа, който предполага насърчаване на положителните промени в Русия.

„Сто дни след Путин“, за да могат да променят Русия, трябва да бъдат изпълнени с инициативи от европейски политици (за предпочитане не изказвани истерично и несвързано, а формулирани много преди Русия да започне да се променя) в областта на интеграцията и включване на страната в западните съюзи и институции – и то именно с минимални условия, като например екстрадицията на няколко десетки [дори не стотици] лица, определени като военнопрестъпници от съда, разследващ агресията на Русия срещу Украйна.

Западът трябва да обяви готовността си да включи Русия във всички евроатлантически структури без дългогодишни преговори, ако руските власти подпишат и ратифицират основните договори за създаването и функционирането на ЕС и признаят юрисдикцията на Европейския съд на територията на Руската федерация. Особеността на процеса може да се подчертае единствено от „времето“: ако в обичайната процедура, още на етапа на получаване на статут на кандидат, дадена страна се окаже обвързана с много задължения, произтичащи от очакваното членство, Русия би могла да бъде приета за член на Европейския съюз с определен график за придобиване на определени права и поемане на определени задължения, но без възможност за преразглеждане на статута си. Нямам илюзии относно скоростта на пълното „сработване“ на Русия и Европа – вярваме, че това ще отнеме не 100 дни, би било добре, ако това се случи и в последвалите 100 години след Путин – но съм убеден, че Русия може да бъде реформирана само от приятелска външна сила, която постепенно ще контролира голям брой елементи от руската енергийна система.

Освен това, струва ми се, че повечето проекти за „спасяване на Русия“, които се представят от руската емиграция, не отчитат интересите на значителна част от населението, което – както виждаме в хода на политическите процеси в Русия след 2000 г. – лесно „размени свободата за наденица и сигурност“, и потенциалното разочарование от настоящия режим може да възникне не поради загубата на свободата, а защото народът не получи нито вкусна наденица, нито истински ред. Ако режимът се смени, населението отново ще иска просперитет и правов ред, а не защита на жертвите на репресии или свободни избори. Ето защо вярвам, че най-добрият шанс за промяна ще се появи, ако Западът заяви готовността си да направи Русия неразделна част от себе си, като руснакът размени за наденица и сигурност не свободата /която вече не е безполезна от гледна точка на много руснаци/, а държавния суверенитет, което е по-малко разбираемо за „народа“.

(Само) чужбина ще ни помогне

Руската държава е най-големият враг на руското общество. Цялата ни история е безкрайно потвърждение на това обстоятелство. Още един опит да се изгради нещо приемливо там, където в продължение на стотици години се постигаше само постоянно влошаващ се резултат – не ми вдъхва особено доверие.

Виждам красивата Русия на бъдещето само като страна, която (подобно на Германия след Втората световна война) е включена в съюзи и структури, ограничаващи възможностите за проявление на иначе неизкоренимата ѝ лудост. Защо да не се опитаме да убедим Европа, че това е единственият път напред? Вместо за пореден път да се убеждаваме, че можем да поправим това, което нашите предшественици, доведени почти „за ръка“ в Кремъл от Михаил Горбачов, най-великият човек, роден някога в Русия, не можаха да променят?

Можем да помогнем на европейците да открият онези точки в руското общество, които, когато бъдат притиснати, могат да провокират реакции; можем да бъдем участници във формирането на стратегии за взаимодействие между Запада и Русия. Можем да се опитаме да убедим европейските политици, че е дошло времето Русия отново се обърне на Запад.

Да, трансформацията на Русия е въпрос на десетилетия, а не на седмици. Разбира се, никой не може да ви забрани да мечтаете, но да превърнете мечтите в основно занимание изглежда като недостъпен лукс днес...

-------------------

Авторът на анализа Владислав Иноземцев е доктор по икономика, съосновател и водещ експерт на Европейския център за анализ и стратегии (Никозия, Кипър)

По материали на General SVR