Гласът на България

Ето как изглежда 3. март през очите на руската опозиция

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

3. март от няколко години се банализира. Вече всичко е казано, всичко е ясно – и процентът на русоблизците, и тезите на патриотите. Затова и вчера нашето издание подмина тази дата, нарочена за Национален празник през 1990 година от комунистическото Народно събрание. И все пак – любопитно е да видим една слабо позната гледна точка към 3. март: тази на

руската опозиция. Предлагаме анализа на Генадий Габриелян, кореспондент на опозиционната „Новая газета“ на Балканите…

---------------

С настъпването на март в България, вече почти век и половина – 148 години от подписването на Санстефанския договор – същият дебат се разпалва отново. Той е между паметта и трезвостта, благодарността и историческата равносметка. Страната се връща отново и отново към въпроса: Какво точно се е случило на 3. март 1878 г. – освобождението от османско иго, или началото на геополитически цикъл, контролиран от Русия? Този дебат се засили, тъй като България се премести от социалистическото си минало към европейското си настояще. И сега, през втората четвърт на 21. век, той вече не се възприема като академичен дебат, а като въпрос на стратегически избор.

Освобождението и неговата сянка

3. март е повече от дата в България. Това е почти религиозен маркер. На този ден хората говорят за братство, кръвта на руски войници и възстановяването на българската държавност след пет века османско владичество. Но ако свалим ритуалната опаковка и погледнем към 1877–1878 г. в европейски контекст, картината става по-сложна – и по-студена.

Към днешна дата сред независимите историци се е оформил следният наратив: Руско-турската война не е била филантропска мисия. Руската империя е действала в рамките на логиката на голямата политика: борбата за Проливите и влиянието на Балканите, търсене на реванш след разгромната Кримска война. Българският въпрос се оказва част от тази стратегическа математика – важен, но не автономен. Санстефанска България съществува само няколко месеца – до Берлинския конгрес.

И именно Русия, участвайки в преговорите между Великите сили, се съгласи на радикално намаляване на територията на бъдещата българска държава. Както посочва българската писателка Теодора Димова, след сключването на Санстефанския договор, който регулира отношенията между Руската и Османската империя (без българи, присъстващи на церемонията по подписването), нашата страна все още я няма на географската карта. Необходим е дълъг, 30-годишен сложен исторически процес, преди то да се превърне в международно признато независимо царство, което се случва едва през септември 1908 г.

Нищо от това не отрича военната победа. Но поставя под въпрос романтичния наратив за „безкористно освобождение“.

Съвременният българин – особено този, който мисли през европейска призма – задава един прост въпрос: ако освобождението на страната е било акт на чист алтруизъм, защо границите ѝ са станали обект на дипломатически преговори само няколко месеца по-късно? Този въпрос дразни онези, които предпочитат ритуала пред размисъла. Но е неизбежен.

Игнатиев като симптом

Улица „Граф Игнатиев“ в центъра на София е една от най-известните в страната. Села, паметни плочи, топоними – името на руския дипломат Николай Игнатиев е вкоренено в българския пейзаж. И все пак, редовно се появяват предложения за премахване на името му от градските карти. През януари 2024 г. неизвестни нападатели свалиха бюст на граф Николай Игнатиев от пиедестала му във Варна. Символичният жест се оказа твърде очевиден, за да бъде игнориран.

Критиците на Игнатиев не се стремят да „пренапишат историята“, а да я разширят. Те посочват, че като архитект на Санстефанския договор, царският дипломат е действал предимно в рамките на логиката на руската имперска стратегия и не е успял да осигури международни гаранции за неговите разпоредби, което е позволило на Великите сили радикално да ревизират границите на България на Берлинския конгрес.

В българския исторически дебат се повдига и едно по-сериозно обвинение: че през 1872–1873 г. руската дипломатическа мисия в Константинопол и лично Игнатиев не са положили реални усилия да спасят Васил Левски - революционер, обожествяван в България и до днес, екзекутиран през 1873 г. от османските власти. Левски, междувременно, е възприеман в Санкт Петербург като фактор, усложняващ имперската дипломация на Балканите по онова време. В българската памет Игнатиев отдавна съществува в едно измерение – като „освободител“. Днес се очертава второ измерение – като хитър и коварен изпълнител на имперската стратегия.

Самата формула „Русия освободи България“ обаче е исторически далеч по-сложна от познатия лозунг. Десетки хиляди хора от украинските области Полтавска, Харковска, Киевска, Черниговска и Херсонска служат в Дунавската армия от 1877–1878 г., която наброява над 188 000 души. Украински полкове участват в битките при Свищов, Плевен, Шипка, Ловеч и Елена; стотици и хиляди хора от тези земи загиват на българска територия, имената им са записани в провинциалните регистри от онова време.

Украински лекари и доброволци съставляваха значителна част от медицинските мисии, а граждански общества събраха стотици хиляди рубли дарения за лечение на ранените и подпомагане на българското население. В освобождението на България участват и литовски, полски, румънски, финландски, сръбски и черногорски войници /последните 2 нации се включват на финала и на практика окупират български земи – бел. ред./.

Преоценката на тези събития не означава отричане на ролята на Русия във войната. Това бележи опит за отделяне на военната история от дипломатическата реалност, за признаване, че империите действат от личен интерес, а не от любов.

Опит за промяна на датата

През юли 2023 г. проевропейската част от политическия спектър на България предложи националният празник да се премести от 3. март на 24. май - Денят на българската писменост, образование и култура. Аргументът звучеше рационално: 24. май представлява вътрешна, българска, културна основа; 3. март е дата, свързана с външна сила. Опитът се провали. Съпротивата беше ожесточена. Президентът Румен Радев нарече промяната на датата „червена линия“. За много българи 3. март остава свещен. Но самият факт на дебата е показателен. Монолитът на паметта вече не е монолит.

През последните години социологията документира стабилността на проруския сегмент – около една четвърт от електората. Тази цифра остава практически непроменена. Партиите се сменят, лозунгите се изместват, но ядрото остава.

И въпреки това, по-младото поколение масово избира Европейския съюз – за образование, работа и мобилност. Евростат регистрира постоянна миграция на български студенти и специалисти към страните от ЕС. Този избор е съпроводен почти без декларации, но е далеч по-изразителен от политическите лозунги. Между историческия ритуал и ежедневната реалност се появява пропаст, която става все по-забележима.

От 3. март до 1. февруари

След като критичните умове приключат с анализа на 3. март и всичко, което е последвало исторически – от ролята на Великите сили до символиката на възпоменанието – те са принудени да стигнат до друга дата: 1. февруари. И виждат тук продължение на същата история на влияние, само че в различна форма.

Тази дата официално се отбелязва в България като Ден за почит и възпоменание на жертвите на комунистическия режим. На 1. февруари 1945 г. т. нар. „Народен съд“ произнася първите смъртни присъди на членове на политическия и социален елит на България, които са екзекутирани същата нощ в Софийските гробища.

„Народни съдилища“, по същество извънредни трибунали, възникват след комунистическия държавен преврат, извършен с подкрепата на Червената армия на 9. септември 1944 г., за да накажат „отговорните за съюза с нацистка Германия“. Но под този претекст не само те са репресирани, но и елитите са напълно прочистени, а структурите, които биха могли да защитят политическата автономия на България, са елиминирани.

Според официални данни, над 11 000 души са били съдени пред тези съдилища, а приблизително 2700 са били осъдени на смърт. Това е една от най-високите цифри в следвоенна Европа: Норвегия е екзекутирала 37 души след войната, Дания - 46, Белгия - 242, а Франция - около 800. Но именно България е имала най-висок процент на екзекуции на глава от населението и то в рамките на централизирана, политически определена процедура.

Не по-малко важен е списъкът на съдените и екзекутирани:

трима регенти, включително княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III;

33 министри от три кабинета, включително трима министър-председатели;

67 депутати от Народното събрание;

почти целият Висш военен съвет и Генералният щаб;

ръководството на полицията и армията.

Решенията относно съдбата на обвиняемите са взети по заповед от Москва, където се е намирал Георги Димитров, тогавашният лидер на Българската комунистическа партия. Той е изпращал инструкции до българското ръководство и съдии. Документирани протоколи от заседанията на Политбюро на БКП са налични в българските архиви.

Именно през този период съвременна България губи своя държавен „гръбнак“. В този контекст, българският политолог проф. Огнян Минчев предлага най-суровата оценка на случилото се. Според него, Москва е дала възможност на българските комунисти физически да унищожат националния елит, докато номенклатурата на Сталин е трябвало да се превърне в „елита“ на новата – но на практика колониална – администрация на Москва в България. В продължение на десетилетия, пише той, тази роля е била изпълнявана последователно: всяка съпротива е била потушавана, способните да преодолеят страха и да запазят автономно политическо достойнство са били елиминирани. България се присъединява към ЕС и НАТО, но, според автора, запазва руското влияние в енергийния сектор, корупционните механизми и пропагандата.

Минчев отива по-далеч: според него, имперската логика в момента се готви за нова фаза. България, разположена на границата на европейското, евразийското и близкоизточното пространство, остава уязвима. Би било нужно само едно добре организирано евразийско малцинство, което да получи контрол над популистки проект, а европейските сили да се окажат инертни, за да започне нов цикъл на зависимост. Той може да не повтаря предишни форми на имперски натиск, но целта му, както я формулира авторът, ще бъде същата: да откъсне България от естествената ѝ европейска среда и да я превърне в евразийска периферия, управлявана от местни марионетки.

След 2022: Смяна на оптиката

До февруари 2022 г. Владимир Путин остава един от най-популярните чуждестранни лидери в България. Според социологически агенции, преди избухването на мащабната война в Украйна, положителните нагласи към него се колебаеха между 55% и 58%. В рамките на няколко дни тази цифра спадна почти наполовина, до приблизително 30%. До март 2024 г., според няколко проучвания, одобрението спадна до 20%. Последващата динамика само затвърди тази тенденция: образът на „силен лидер“ отстъпи място на възприятието за Русия като източник на заплаха.

Това не означава изчезване на русофилския сегмент. Около една четвърт от електората остава възприемчива към проруска реторика. Тази цифра е стабилна. Тя нито расте, нито намалява. И е важно да се отбележи, че това се обсъжда не само от политици, но и от български интелектуалци. Историкът професор Евгения Калинова многократно е подчертавала, че българският спомен за Русия „винаги е бил политизиран“ и че социалистическият период е превърнал освобождението от 1878 г. в инструмент за идеологическа легитимация на зависимостта. Според нея, не става въпрос за благодарност сама по себе си, а по-скоро за „конструиране на исторически наратив, който обслужва определена власт“.

В интервюта за български и европейски издания, известният политолог Иван Кръстев отбеляза, че посткомунистическите общества често живеят в състояние на „двойна памет“ – едновременно европейска и носталгична – и че именно тази двойственост ги прави уязвими за външно влияние.

На този фон обвръщането към активната политика на бившия президент Румен Радев, който подаде оставка през януари, изглежда симптоматично. Генералът от НАТО, бивш командир на военновъздушните сили, дошъл на власт с подкрепата на комунистическите наследници – Социалистическата партия – и с изричното одобрение на Кремъл, прекара 9 години, използвайки формули, които се харесваха на проруска аудитория. Той не правеше директни декларации, но повтаряше: „България не трябва да бъде въвличана в конфликта“. В контекста на текущите събития тези формули бяха недвусмислени. Буквално в навечерието на настоящата годишнина от националния празник Радев регистрира коалицията „Прогресивна България“ за участие в предсрочните избори на 19. април. Той избра да не ръководи официално проекта, оставяйки го на бившите действащи премиери и лидерите на партиите, които формално съставляват коалицията, но заяви намерението си да демонтира „олигархичния модел“.

 Проектът на Радев би могъл да отклони част от избирателите от радикално проруските сили, като предложи по-умерена институционална алтернатива. Но той би могъл също така да затвърди в парламентарна форма точно този сегмент от „двойна памет“, обсъждан от интелектуалците: комбинация от европейска интеграция и емоционална лоялност към Москва. И тогава дискусиите за 3. март най-накрая ще престанат да бъдат дебат за миналото. Обществото ще трябва да реши коя политическа конструкция ще се справи с този разрив.

Цивилизационен избор

Москва отдавна използва проста формула: има „благодарен български народ“ и след това има „политици, танцуващи под диктата на Брюксел“. Тази реторика апелира към безусловна лоялност към митичния „дядо Иван“ – мъдър православен покровител, който в архаичното народно въображение е трябвало да дойде и да защити българите. Този образ от фолклора на 19. век е поддържан в продължение на десетилетия от социалистическата пропаганда.

Но демографията си взема своето. Според германската статистика, над 430 000 български граждани живеят и работят в Германия. В Обединеното кралство има около 150 000 родени в България граждани. Стотици хиляди живеят в Испания, Италия и Холандия. На практика никой не отива да учи и да печели пари на Изток. Това не е просто миграция. Младите българи масово градят бъдещето си в европейското пространство. Този избор определя посоката на страната. Паметта и прагматизмът се разминават; историята и географията вече не съвпадат автоматично.

... В първия ден на пролетта руският посланик Елеонора Митрофанова изкачи Шипченския проход. Там се издига Паметникът на свободата – монументална структура, посветена на героизма на руските войници и българските опълченци, защитавали прохода по време на Руско-турската война от 1877–1878 г.  Посещението на историческото място се състоя два дни преди официалните тържества. През последните години /на войната/ руски дипломати не са канени на държавни церемонии, затова посолството провежда възпоменателни събития отделно, в навечерието на празника.

На церемонията присъстваха и представители на българския клон на скандалния мотоклуб „Нощни вълци“ - организация, известна с открито пропутинистката си ориентация. Което само подчертаваше колко внимателно се използва историческата символика в настоящия политически контекст. Същия ден, в интервю за ТАСС, посланичката се отдаде и на политическа реторика: тя говори за „продължаващата деградация“ на двустранните отношения, за „напълно неоправданата“ суровост на реториката на „новите български власти“ и за предполагаемите опити на български политици да се подмажат на своите „западни покровители“ преди изборите. В отговор българското издание „Дневник“ припомни основното дипломатическо правило: посланиците не коментират предизборните кампании в приемащата страна, тъй като това се възприема като намеса във вътрешните ѝ работи.

Бел. ред:  Санстефанска България е учебникарски пример за 100-процентов популизъм: руският и австрийският императори се договарят предварително в Райхщад през 1876, че Русия няма да създава голяма българска държава на Балканите, ако победи Османската империя в бъдеща война. Въпреки това, лукавите руснаци хвърлят прах в очите на доверчивите българи, начертавайки картата на Санстефанска България. Макар да знаят, че това е просто къс хартия...

Със своята коварна игра Русия осуетява историческата възможност за голяма българска държава, обединила почти изцяло българското землище. Това става след като Цариградската посланическа конференция начертава картата на Обединена България. Но граф Игнатиев насърчава султана да не изпълни решенията на конференцията.