Гласът на България

Смразяващият разказ на художничката Светлана за деградацията на руското общество

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Рускинята Маргарита Шурупова емигрира у нас след началото на пълномащабната война на Путин срещу независима Украйна. Чуйте нейните думи за случващото се в Русия. „В България често ме питат: „А как обикновените руснаци се отнасят към войната и към Путин?“ Аз вече четири години не живея там, затова в отговор излагах по-скоро

мрачните си предположения, основани на информация от родината.

Но свидетелствата на хората, които са успели да се измъкнат оттам съвсем наскоро, се оказват още по-страшни от моите хипотези. Светлана Подбиралова Светлана Арт е художничка и активистка. Тя наскоро пристигна с децата си във Франция и поиска там политическо убежище. Нейният словесен портрет на московското общество смразява. Няма никакво съмнение, че в Русия се отглежда разцъфтял фашизъм. Светлана много точно улавя механиката на този процес:

– 3 години наблюдавах как се променят Москва и Русия. Тези наблюдения не бяха особено радостни. През първия месец навсякъде около себе си чувах и виждах хора, на които тази ситуация не им харесваше. Рядко някой в началото на 2022 година казваше, че подкрепя войната и че всичко го устройва. Или мълчаха тихо, или все пак казваха, че, вероятно, това не е добре. Разбира се, не на висок глас, но го казваха.

Към началото на 2025 година вече повечето казваха, че подкрепят страната и президента. Тоест такова нещо някой да ти каже, че не му харесва, че е против войната - това към началото на 2025 година вече го нямаше. Това беше постепенно изменение в съзнанието на хората. Сега, поне от това, което виждаме и чуваме, преобладава подкрепата.

Променяше се всичко. Това, разбира се, са и призивите „Присъединете се към войната, присъединете се към службата“. Навсякъде се появи реклама на военната служба. После се появи някакво невероятно количество инсталации, свързани с някакви героични звезди. Те препращат към някакво езичество. Това се появи из Москва, около 9. май или 23. февруари.

През лятото в Москва започнаха да правят някакви булеварди, да ги украсяват прекомерно и неясно защо. Някакво поддържане на външно благополучие и дори външен блясък при тежко вътрешно състояние. Защото все пак, дори когато човек подкрепя тази война, той разбира, че това събитие не е радостно, не е добро.

Цените за обикновения човек осезаемо се повишиха. Количеството на вносните стоки намаля. За това се говори като за сложна ситуация. Сега, например, е трудно да си купиш качествена санитария - както ми обяснява водопроводчикът, който се готви да прави ремонт: „Сега с това е ТРУДНО“.

Психологически хората живеят в някаква друга реалност. Когато такава твърда пропаганда въздейства върху теб вече няколко години, а в годините на война тя стана особено агресивна, рано или късно организмът престава да се съпротивлява. Появява се усещането, че на никого не му трябват нито избори, нито някакво изказване. Най-важното е да са уредени битовите въпроси. И така живеят: битовите въпроси са уредени, Москва се украсява, всичко е добре, светлинките светят, всичко е прекрасно.

Счита се, че всичко останало е недопустимо. Не бива да се задават други въпроси. Всичко, което излиза извън рамката, в която битовите ти нужди са осигурени и около теб е сравнително спокойно - това не бива да се обсъжда. И не се обсъжда.

На съдебни заседания по дела на политически затворници започнах да ходя, защото исках да видя тези хора. Исках да получа опит и да разбера какви са тези хора, защо, как се е случило. Състоянието им ме порази напълно. Всеки път виждах, че дори ако първоначално историята е била доста абсурдна и човекът е попаднал там почти случайно - защото е написал някакъв коментар или е направил превод на роднини - то, пребивавайки в следствения арест и обмисляйки позицията си, човекът сякаш израстваше граждански, душевно и духовно над този съд.

И това беше толкова невероятно. Освен това беше много интересно да наблюдаваш как човек отстоява позицията си и говори, а съдът изобщо не го чува. Те са като глухонеми. Когато влезеш там, ясно различаваш двете страни. Влизаш - и това е политически процес, още по-добре, ако е квалифициран като терористичен. И разбираш, че всички, които са дошли на този съд, са приблизително на твоя страна, и можеш да бъдеш сред тях спокойно и да разбираш кои са. А другата страна също е ясна. И това, колкото и да е странно, носи известно облекчение, защото дори съдебните пристави разбират, че за тях ти донякъде не си свой човек. Тоест всичко е някак честно. За разлика от останалия московски живот, тук нещата са достатъчно ясни.

Разбира се, в крайна сметка това, което съдията постановява, е, разбира се, нечестно. Той не чува нищо. Той е като някакъв черен ангел, който се носи в мантията си, и има вече предварително зададени неща, които трябва да направи. Сценарият му е написан.

Практически веднага започнах да нося със себе си тефтер, когато отивах там - щом умея да го правя, защо да не го правя.

Разбирате ли, особено в началото, когато започваш да ходиш на тези съдебни заседания, има много емоции - такива, които можеш да преживееш само там. И тези емоции могат да бъдат пренесени върху хартия. Това е израз на мислите ти, на това, което чувстваш, в известен смисъл. Защото всъщност това, което рисувах там, е невъзможно да се пресъздаде после у дома. Дори да е скица. Понякога, когато рисувах там, имаше психологически моменти, в които беше почти невъзможно. Имаше вътрешна съпротива. Това всеки път зависеше от самия процес. Защото той можеше да бъде много тежък емоционално, можеше да бъде безумно несправедлив, ненормално несправедлив.

Всъщност най-страшните неща вероятно видях именно във Върховния съд на Руската федерация. И там към нас не се държаха жестоко. Не. Това е много красиво място. Но когато го видиш, разбираш степента на това, че попадаш в някакъв антиутопичен роман. Пускат те в зала, където всичко е много скъпо и много красиво: висят огромни кристални полилеи, креслата са тапицирани с кадифе, цялата мебел е от тъмно дърво. Разбирам колко струва всичко това. До нея има фоайе, в което е направена направо зимна градина. И към теб се отнасят достатъчно учтиво. Тоест това не е районен съд, където могат да ти викат, да ти извият ръката и да те изгонят. Не, тук всичко е много меко.

Но именно там разбираш степента на един определен фашизъм. Защото включват хора - това вече е последната инстанция, касацията, последната надежда на човека. Включват ги вече от колонията, не от следствения арест, те вече излежават присъдата си. И ето, например, както беше с Лера Зотова: включват я и това момиче разказва ужасни неща. Разказва как просто са я натопили. Принудили са я да извърши действия, които тя не е искала, после са я извлекли от колата, хвърлили са я с лице в преспа - и край, направили са я терористка. И тези съдии седят там - хора в много почтена възраст, във Върховния съд обикновено е тройка такива заслужили съдии - и не я чуват. Изобщо не я чуват. Изслушват всичко това с каменно лице, отиват на съвещание, връщат се и казват, че всичко остава в сила. А това момиче в почивката плаче, разказва колко е ужасно всичко. И това е изключително тежко за преживяване. Аз рисувах повече емоции - състоянието на душата ѝ, това, което искаше да каже, това, което се опитваше поне по някакъв начин да ни предаде.

Фашизъм. За първи път тази дума ми дойде наум именно във Върховния съд.

Тогава отидохме само двама на апелацията по баймакското дело. И апелацията протичаше много своеобразно - в режим нон-стоп. Пуснаха ни в залата, тя беше малка, не парадна, а съвсем малка. Имаше трима съдии. Странното беше, че имаше и трима прокурори. На монитора имаше някакви други хора, първоначално не разбрахме кои са. Седнахме и в този момент съдиите произнесоха решението за тези хора. И веднага, без нищо да се променя, включват петима души по баймакското дело. Тоест тези хора не излизат, просто включват други. Възникна някакво техническо забавяне.

И тогава разбрах защо са трима прокурори. Две млади прокурорки и с тях млад прокурор. Те седят и си говорят: „Твоите ли включиха?“ - „Не, не са мои.“ - „А може би все пак са твоите?“ - „Аз си познавам всички.“ И след това продължават разговора си, вече при включени хора, обсъждат някакво парти: „Ще ходиш ли?“ - „Не, няма да ходя.“ И някакви шеги, закачки. А аз седя и не разбирам: толкова ли не им пука кой е на този монитор? Те са дошли да решават човешки съдби. В този момент там има пет човешки живота, а тук - такова отношение.

Преди около 10 години си задавах въпрос. Ходех из Москва и не можех да разбера защо в училищата откриват военни кадетски класове. Родителите около мен много искаха децата им да попаднат там, казваха, че се влиза само с първа здравна група и с добри оценки, с тройки не вземат. А на въпроса „защо ви е това?“ отговаряха, че ще има перспектива, че после може да се влезе в добър университет. Под „добър“ разбираха възможността след това да се устроиш на работа в държавните структури - силови или не, всякакви.

И мисля, че това е възпитание. Възпитание, при което, първо, започваш да възприемаш тези хора просто като някаква работа, или като изображение, или като нещо, което не те засяга.

Сега вече получаваме онези хора, които са били възпитани в тези кадетски класове, в тези училища по управление. Те вече са сред нас.

Когато всичко това се случва, протича и трансформация на личността. Човек не просто подкрепя войната: понятието за честност и нечестност става без значение. „Кому е нужна вашата честност? Какво ще правите с нея? Може би е по-важно да получиш някакви привилегии, някакви преференции от властта — и ще живееш по-добре?“

Ето какво се случи с руснаците. Вие питате: „Откъде се взеха тези прокурорки?“

Може би за тях е по-добре да си затворят очите за нарушенията на свободи и човешки права: „Ще си замълча малко, но ще получа добра длъжност. А с добра длъжност ще получа добра заплата. И мен вече няма да ме закачат, нали?“

Тук става дума не просто за това „харесвам ли Путин или не“, това е за нещо друго. Човекът става съвсем различен.

Гледах рекламен видеоклип от Алабуга за това как учат деца да правят безпилотни апарати. Това момиче, което казва: „Аз съм на 16 години и догодина ще изкарвам 150 000 рубли“. Тя го казва с такъв бодър, метален глас! Това е човек от друга планета. Тя няма разбиране какво прави. Тя живее по други принципи. И това е нашето наследство. Путин ще си отиде, тази война ще свърши - а ТЕ ще останат.

И как ще им обясним, че не може да убиваш човек просто защото е човек?

Когато това момиче казва: „Аз съм на 16 и ще изкарвам 150 000“, аз виждам, че тя разбира как ще харчи тези пари. Но морално не носи никаква отговорност (може би просто заради възрастта си още не го осъзнава). И системата е направила така, че тя изобщо да не се сблъска с морални принципи, дори да не знае, че съществуват човешки права, че има такова нещо като право на живот.

„Има право на силния, има право „искам“. Ако аз искам и моето право на силния съвпада, значи мога да го направя. А защо да не мога? Изгодно ми е, искам да го правя. А какво са това - човешки права? Какво да правя с тях? Какво още право на живот?“ - това виждам в това момиче. И тя не е сама, това е цяло поколение. И това е най-страшното, което сега се случва в Русия. Тези „разговори за важните неща“, основите на руската държавност - всичко това възпитава друг човек.

Дори ако променим обществено-политическия строй, това е цяла страна от хора, които не познаваме. Дори ако живеем във Франция, в Англия, в Полша - тези хора живеят на същата Земя. И те по един или друг начин ще дойдат при нас. Дори желязната завеса няма да помогне. И какво ще правим с това - не знам.“