Гласът на България

От книгата „Хемингуей нищо не знае“

Артур ДРОНЬ

Християнството учи, че Старият завет съдържа много прототипи на Новия. Издигнатата на дърво бронзова змия на Мойсей е прототип на разпнатия Иисус. Манната в пустинята е бъдещият хляб на Светото причастие. И накрая, Йоан Кръстител е предшественикът на Христос... Все повече ми се струва, че събитията от Новия завет са, от своя страна, прототип на това,

което се случва точно сега. Сякаш Новият завет ще завърши не с второто пришествие на Христос, както е обещано, а вече е приключил – с Великата война. И сега живеем в Най-новия завет, който се оказа по-трагичен, отколкото някой би могъл да си представи.

Но сме виждали много от неговите прототипи. Например, Мария. Тя е много ясен образ на майката на украинския военен. Жена, която обича и отглежда детето си, но трябва да приеме, че то не е само нейно. Синът или дъщерята са пораснали и сега трябва да правят определени неща, да издържат определени неща. Защото това е, което трябва да се направи. И тя знае това и в същото време би дала всичко, за да защити детето си. Тя го изпраща на война, като едновременно с това си пожелава да може да се справи по-добре на негово място, без него.

Най-ясният и разбираем, просто пронизващ образ е този на самия Иисус в Гетсиманската градина. Ако някой от нашите войници прочете Евангелието за Велики четвъртък за първи път, ще си помисли, че наистина е написано за него. Заобиколен си от най-близките си приятели, но никой от тях не може да те разбере. Сам си с това, което те очаква. Знаеш ужаса, кръвта и мръсотията, с които ще се сблъскаш утре. Но въпреки това отиваш там доброволно.

„Вземи от мен тази камуфлажна униформа, Господи, избави ме! Но нека не моята воля, а Твоята да бъде.“

Не искаш да преживяваш това, не искаш да воюваш, но разбираш, че това е, което трябва да се направи сега. Това е правилното нещо, което трябва да се направи.

Обичам тези три дни преди Великден още от училище. На Велики четвъртък поставяхме картонен макет на Гроба Господен в селската църква. В петък изнасяхме плащаницата – тържественото шествие обикаляше църквата три пъти, като хората носеха нагънати чаршафи, а един от почтените отци носеше Евангелието.

10 години минаха от ученическите ми дни и най-накрая осъзнах това. Едва сега, когато болничният ми отпуск след раняването трябваше да приключи веднага след Великден. Дойдох в селото за празниците, отидох на църква с майка ми, в четвъртък помогнах за изграждането на място за плащаницата, а в петък имаше служба.

Тази година в храма нямаше много хора, дори нямаше кой да носи хоругвите. Затова свещеникът сложи олтарното Евангелие - голяма книга в лъскава, позлатена рамка - на рамото ми. Като се обърнах, се спънах - ударих крака си в една пейка и веднага видях майка си в тълпата, която в този момент се разплака. Бях малко раздразнен, мислейки си, че се тревожи, задето щях да изтърва Евангелието. Но ето ме, спокойно вървях с книгата в ръце, а тя продължаваше да плаче.

В началото на процесията едно момче носеше Кръста, после крачех аз с Евангелието, после четирима мъже с плащаницата, зад тях хора с хоругви, после свещеникът и накрая всички останали.

Всеки път, когато осъществявах зрителен контакт с майка ми, я виждах да плаче.

„Защо плачеше, майко?“ – попитах след службата.

- Защото ще си тръгнеш.

Бяха две: майка ми и една друга жена, чийто син също беше на война.

– Плакахме заедно и никой няма да ни разбере.

Тогава разбрах - днес бе техният Велики четвъртък. И техният Разпети петък. Църковният хор пя песни за Мария, но те бяха и за тези две жени. Защото очевидно става дума и за тяхната майчина болка.

Беше топло и много светло. Малцината селяни вървяха в тържествена процесия около църквата. От другата страна на улицата, на входа на училището, стояха една от чистачките и една учителка. Чистачката носеше черна забрадка и бършеше сълзите си. Малкото ѝ дете беше загинало в тази война. Две жени, чиито синове трябваше да се върнат на фронта, вървяха в тълпата. Хорът пееше:

„Ти се пожертва, за да спасиш целия свят…“

Всички прототипи вече са въплътени, продължава Най-новият завет.

„За нечестивия, зъл и неправеден свят, който е изпълнил кървавата си присъда над Теб.“

Следвах Кръста и носех Евангелието. И в един момент ми се стори, че нося не книга, а всеки паднал брат в ръцете си…

-----------------------

27-годишният Артур Дрон е писател и ветеран от войната. Книгата му с кратки военни прози „Хемингуей нищо не знае“ вече е издадена в няколко европейски държави. Търси се сериозен издател и за българското ѝ издание…

Картините са на маестро Андрей Янев