Гласът на България

Пети отдел на ФСБ стои зад унищожаването на арменската република Арцах

Огнян МИНЧЕВ

Окончателното унищожаване на република Арцах – Нагорни Карабах се оказва поредна операция на руската федерална служба за сигурност – ФСБ. Това съобщава за Арменската държавна телевизия Самвел Бабаян – генерал от армията на Нагорни Карабах. Високопоставени политици в Нагорни Карабах подписват писмо, изготвено в Москва, в което изрично се подчертава, че на територията на Арцах са влезли войски на република Армения. Така Москва премахва последното препятствия пред военната операция на Баку за окончателно унищожаване на република Арцах – Нагорни Карабах. Според сключено между Баку и Степанакерт по-ранно споразумение се предвижда оцеляване на автономна република с арменско население в Нагорни Карабах с територия 4.4 хил кв. км. Очевидно, за Москва това решение на конфликта е неизгодно. Интересно е да видим - защо...

През трите десетилетия на своето съществуване Арцах – Нагорни Карабах е

база за руски военен и стратегически

контрол върху Южен Кавказ.

Подобна база, всъщност е и самата Армения. Освен военната база в Гюмри, руски поделения на ФСБ охраняват арменската граница с Турция, контролират Лачинския коридор между Ереван и Степанакерт. Икономиката на Армения е почти изцяло доминирана – притежавана от руски компании. Олигархичната инфраструктура на властта се възпроизвежда в пряка зависимост от руските интереси и присъствие на арменска територия. Когато преди малко повече от десетилетие бе прекъсната възможността за снабдяване на Ереван с руски газ (поради влошаването на отношенията между Москва и Тбилиси), Армения договори внос чрез изграждане на газопровод от съседен Иран. Кремъл веднага се намеси и строго ограничи капацитета на тръбата, която ще снабдява Ереван с ирански газ. На нас това арогантно хазяйничене и на българска територия в близкото минало, а и в настоящето, също ни е познато. Но ако Армения бе – и си остава – изцяло зависима от Москва във всички сфери на своя национален живот, Нагорни Карабах бе на практика директно управлявана от руските служби и институции територия – включително чрез назначаване на пряка руска агентура по цялата пирамида на институционалната власт в Степанакерт. Сега, очевидно, тази агентура е изпълнила последната заповед на Кремъл – да прекрати съществуването на „република Арцах” като провокира нова спецоперация на Баку – под претекста, че в Нагорно Карабах са разположени войски на Армения. Интересен е въпросът

защо Кремъл се отказва от

свой основен плацдарм

в стратегическия регион на Южен Кавказ, на практика занулявайки своето присъствие в доскоро населения с арменци анклав на азерска територия Нагорно Карабах. Най-популярните отговори на този въпрос са свързани с идването на власт в Ереван на Никол Пашинян – премиерът, когото Путин разглежда като „предател”, „соросоид” и свързан със Запада. Тези квалификации, разбира се, са най-малкото пресилени. Пашинян просто е избран демократично от арменците – и то преди всичко поради пълното фиаско на прокремълския карабахски клан на Кочарян – Саркисян, управлявал в Ереван десетилетия на вълната на националистическия радикализъм, ескалиращ около конфликта с Баку за Нагорни Карабах. Освен авторитарен, режимът на карабахския клан бе брутално корумпиран – дори и по постсъветски стандарти - и напълно сервилен спрямо волята на Москва, независимо от арменските национални интереси. Греховете на Пашинян пред Кремъл са два. Първият грях – Пашинян е демократично избран. Путин не обича талкива хора – той обича сам да избира хората, които да му служат. Второ – Пашинян е първия лидер на Армения след Левон Тер Петросян, който има съзнание за стратегическата необходимост да защитава националния интерес по-балансирано и в по-широк международен контекст, а не само чрез подчинение и служба на Москва. Внушенията, че Пашинян е „предател” спрямо Кремъл са плод на параноична пропаганда. Като опитен политик, Пашинян си дава ясна сметка, че Армения се намира в състояние, в което не може да не се съобразява с господстващия руски интерес в страната. След предателството на Москва спрямо арменците и заличаването на Арцах – Нагорно Карабах, това господство е на път да се разклати сериозно.

Би било доста повърхностно обаче да си обясним Карабахската катастрофа на арменците единствено с

„височайшия гняв”

на кремълския диктатор

към демократично избрания лидер на Ереван. Южен Кавказ е зона на сериозни – драматични геополитически промени, свързани преди всичко с отслабването на Русия в контекста на кремълската агресия в Украйна. Регионът е основен фокус на стратегически интерес за Анкара още с рухването на Съветския съюз. Тогава Турция започна да реализира своята стара мечта за „великия Туран”, разгръщайки многообразна стратегия за културно, политическо и стопанско присъствие в Кавказ и постсъветска Централна Азия. През 90-те години обаче се оказа, че слуховете за окончателната смърт на Руската империя са преувеличени. Дали случайно, дали не съвсем, по същото време Анкара се сблъска с много опасен – ключов за сигурността й проблем: гражданския конфликт, разпален от ПКК (Кюрдската работническа партия) в югоизточен Анадол, но и в останалата част на Турция (да си припомним – последният самоубийствен атентат пред парламента в Анкара в края на септември бе отново дело на ПКК). През 90-те години се оказа, че не е време за бърза реализация на пантюркистките мечти в кавказко и централноазиатско направление. Сблъсъкът между Ереван и Баку за Карабах след 1994 г. се разви като класически „замразен конфликт”, чрез който Кремъл поддържаше в продължение на три десетилетия своята стратегическа хегемония в Южен Кавказ. Анкара бе принудена да ограничи своята позиция до политическа подкрепа за Баку и пълна блокада на Армения, включително липса на двустранни отношения в дипломатическата сфера.

Войната в Украйна мощно разшири

сферата на геополитическо влияние на Турция

– не само в преките отношения с Москва, но и във възможностите за оказване на натиск върху стратегическите баланси на региони като Кавказ и Близкия изток. Индикатор за тази промяна в съотношението на силите бе и откритото военно сътрудничество на Баку с Анкара, последвало процеса на динамично обновяване на въоръжените сили на Азербайджан, и снабдяването им с най-модерни оръжия (на база доходите от износ на нефт и газ). Така се стигна до драматичното поражение на арменските въоръжени сили във войната с Азербайджан през 2020 г., в която Турция пряко и открито подпомагаше азерските военни усилия. Последва реокупация на Карабах и граничните с него територии от азерската армия, както и разширяващ се азерски контрол върху Лачинския коридор между Армения и Карабах – контрол, маскиран с вялото присъствие на руски „миротворци”. Бе упражнен и военен натиск върху Армения за възможно свързване между Азербайджан и неговата провинция Нахичеван по коридор в най-южната част на арменската територия (Зангезурския сухопътен коридор). Последният акт на тази драматична промяна в баланса на силите в региона е целенасочената спецоперация на руските специални служби за пълно предаване на контрола върху Нагорни Карабах на Баку, унищожаване дори и на минималната възможност за съхранен автономен статут на арменците там. Така се стигна до екзодуса на арменското население на областта към Армения през последната седмица. На практика, Русия доброволно предаде на Анкара съществена част от стратегическия контрол върху Южен Кавказ. По всяка вероятност, срещу обещание за намалена турска подкрепа за Киев във войната с Русия и ангажимент за съхраняване позициите на Кремъл в самата република Армения – след като „предателят Пашинян” бъде отстранен от властта...

Предателството на арменската кауза в Южен Кавказ от страна на Кремъл не е прецедент, доколкото Москва систематично е нанасяла удари върху арменските интереси в този регион през цялата си имперска история. Този текст няма за цел да припомня добре известни събития, свързани с появата на турската република, специалните отношения на Анкара с болшевиките в Москва и т.н. Драматичната съдба на арменския народ, притиснат от могъщи противници – Османската империя, преди това – Персия, но преди всичко поставян в

унизително подчинение от своя

основен „приятел” – Руската империя,

е основание за самите нас да се замислим относно собствената си съдба и немаловажните рискове, които залагаме за бъдещето на България, обслужвайки аналогични стратегически илюзии като тези, които нанесоха поредно тежко поражение на арменската държава и народ.

Стратегическото поражение, което Русия нанесе на самата себе си с агресията срещу Украйна промени съществено и дългосрочно геополитическата карта на източна Европа, Черноморския регион, Кавказ и постсъветското пространство като цяло. Изпаднала в дългосрочна стратегическа изолация, Русия неизбежно ще се раздели със съществена част от своето геополитическо влияние в гореизброените региони и спрямо Европа като цяло. В североизточна Европа динамично се развива един нов геополитически център около нарастващата мощ и влияние на Полша, Прибалтика, Румъния и на самата Украйна. На югоизток бързо нараства геополитическия потенциал на Турция. За Балканите, както и за Кавказ, съотношението на силите между Москва и Анкара винаги е имало голямо стратегическо значение, наред с повишаващата се понастоящем стратегическа тежест на евроатлантическата система за сигурност. Отслабването на Русия и засилването на Турция вече дава конкретни резултати – като поражението на арменската кауза в Нагорни Карабах и в Южен Кавказ като цяло. На Балканите тази промяна в баланса на силите между Москва и Анкара също ще има дългосрочни последствия. Сърбия вече плаща болезнена цена за „специалните си отношения” с Кремъл. Гърция предприема категорични стъпки за интегриране на своята система за сигурност в партньорски отношения с Вашингтон и други атлантически партньори. България плаща тежка цена за своята зависимост от влиянието на Кремъл – с провала на отношенията между София и Скопие, със самоизолация от процесите в Западните Балкани, където София се предполагаше да бъде лидер в процесите на евроинтеграцията.

Стратегическото влияние и контрол, които Москва упражнява върху нас са

огромен воденичен камък на шията

на българското общество,

спъващ усилията за модернизация, стопански успех и прозрачно управление. Но ние все още не си даваме сметка за възможните драматични последствия от разклащането и рухването – за пореден път – на стратегическия потенциал на Кремъл. Геополитическият вакуум е както опасност, така и възможност. Някои печелят от него, други губят. Уроците на поредното поражение на арменската кауза в Южен Кавказ са от основно значение за нашето собствено отрезвяване и събуждане. България има само един шанс за успех в процеса на това все по-динамично геополитическо преобразуване – максимално ефективна интеграция в институциите на евроатлантическата сигурност и сътрудничество. Гаранции за съхраняването на българския национален интерес и суверенитет не могат да дойдат от никъде другаде.