Гласът на България

Бончо КЪРОВ

И трием подметки и хора в протрития делник -

с блиндирани входни врати и студени резета,

с прозорци в решетки, със чувства и спални – отделни

в бетонни пространства с оклюмали цветни пердета...

Отвън се звъни, но са глухи ключът и ключалката,

мигат шпионки с клепачи и мигли железни.

Отвътре часовникът стреля с отмерени залпове

всяка секунда. И този отвън е прострелян.

Човекът си тръгва ранен и в тълпата се влива,

главата му ври като чайник, та пара изпуска...

Днес беше поставен „на мушка” и нямаше милост.

А утре? А може би утре ще бъде зад спусъка!

И пулсът си чука с длетото червено, не спира,

не спира да тича по своите тънички вени

към оня завой, който делникът беше минирал,

завоя последен – в сърцето му – вече взривено...