За пръв път Георги вижда Нетварната Божия светлина като 8-годишно момче

НАШИЯТ КРЪСТ

Румънският благодатен старец Георги Калчу е емблема на силата на християнския дух за православните вярващи не само в Румъния. Отецът е роден на 23. ноември 1925 г. в с. Махмудия (Северна Добруджа) в многодетно семейство с 11 деца. След създаването на Българската екзархия в 1870 година, българите от Махмудия молят Тулчанската българска община да им съдейства, за да бъдат приети под върховенството

на Екзархията и да им се пратят български свещеници. До 1940 година в Махмудия има българско население, което се изселва в България по силата на подписаната през септември същата година Крайовската спогодба. След завършване на гимназията през 1946 г. Георги Калчу постъпва в Медицинския факултет в Букурещ. Обвинен е, че извършва антикомунистическа дейност „срещу сигурността на страната“ и е осъден на 8 години строг тъмничен затвор. Първоначално е изпратен в Питещ (1949 г.), където е включен в процеса по „превъзпитаване“. По-късно е преместен в Герла, а после в Жилава. „Жилава е затвор на седем метра под земята – спомня си о. Георги. – Тук, под земята, в помещение с полуцилиндрична форма, имаше пет килии без естествена светлина, без въздух. Цялото проветряване ставаше чрез три дупки, пробити отдолу на вратата. Там бяхме натикани 16 човека. В продължение на две години половината от нас умряха. Беше секция за унищожаване, със строг режим, побои, глад и специално гонение!“

Известният румънски свещеник се представи в Господа на 21. ноември 2006 г. в клиника в американския щат Вирджиния на възраст 80 години. На 16. ноември 2013, седем години след кончината му, неговото тяло е есхумирано и духовниците от румънския манастир „Петру Вода“ установяват, че мощите на отеца са нетленни и благоухаят…

#  #  #

Отец Георги ни разказа за първото си докосване до нетварната светлина – когато бил дете. Осемгодишен, той стоял загледан в нивата на своите родители и се питал - как ли Бог е създал света? Тогава цялото поле изведнъж се изпълнило със Светлина. „Не разбрах какво е това – разказваше той. – В тази светлина нямаше и следа от сянка, нямаше как да бъде описана. Сигурно защото бях свикнал с гледката на нивата при естествена светлина, сега виждах всичко до най-малката му подробност, само и единствено в светлина. Дълго време стоях в пълно изумление и когато се съвзех, цялото поле отново си беше както преди. Не казах за това нито на моя брат, нито на сестра ми. По-късно, когато вече бях ученик в гимназията, споделих с майка ми. Тя не показа никакво учудване. Сякаш знаеше за какво става дума, но направи кръстния знак върху мен. После съвсем неочаквано целуна ръката ми. Тогава не ми стана ясно какво значи това, но по-късно разбрах, че тя е целунала не моята ръка, а тялото на детето, което е видяло Божията Светлина.”

Първото подобно изживяване в затвора

По време на втория си престой в затвора отец Георги имал други две изживявания, свързани с тази Светлина. Първото било през 1980 г., когато се намирал в затвора „Аюд” в северна Трансилвания. Един затвор с ужасни условия, където той бил поставен в изолация седем месеца. Не виждал никого – само надзирателите, които имали заповед да го бият и ругаят, без да го жалят. Отец Георги сподели, че един от надзирателите бил невъобразим садист: този човек от сутрин до вечер не се насищал да подлага затворниците на бой и изтезания.

Била е нощта срещу Пасха. В полунощ камбаните на околните църкви звънели. „Дочувах тихо звука на камбаните и в моята килия – спомня си отец Георге. – Беше невероятна красота, сякаш усещаш Рая. Именно там, в самотата на килията, аз за първи път разбрах колко прекрасен е звукът на камбаните. Останах буден през цялата нощ. Лежах и си припомнях пасхалните празници от предните години: от времето на детството ми, от времето на ученическите ми години, предишната Пасха в затвора. И не спирах да си припявам: „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на всички от гробовете живот подари.” Изпълваше ме невероятна радост!

В седем часа дойде новата смяна от надзиратели. Щом влязоха в коридора, те отвориха вратите на килиите. Ние бяхме длъжни да застанем с лице към стената и да не гледаме към тях, докато не чуем заключването на вратата. Това беше старо правило. Но в този ден на радост от Христовото Възкресение аз не се обърнах към стената. Младият пазач, най-жестокият от всичките, влезе, а аз вдигнах поглед право към него и казах: „Христос Воскресе!” Той ме погледна , но без гняв, после погледна към другите надзиратели, защото беше забранено да не стоиш с лице към стената. След това се обърна към мен и отговори: „Во истину Воскресе!” Аз останах поразен. Гледах го напълно вцепенен. Нима е възможно той да каже „Во истину Вискресе!” За мен стана ясно, че това не е той – това беше неговият ангел.

После излезе и заключи вратата, а аз бях като окаменял от думите, които чух от него. И тогава, бавно и постепенно, видях себе си потопен в светлина. Няма думи, с които да опиша щастието, което ме изпълни. Нямам и обяснение. То просто се случи. И не защото бях заслужил това. Едва ли имаше по-голям грешник от мен в затвора, но въпреки това Бог ми даде тази Светлина. Като дете тя ми беше дадена от Него навярно заради чистотата на детското ми сърце, но пък защо точно на мен, а не на друго дете? В село имаше толкова много деца, сигурно даже с още по-чисти сърца. Ето защо не мога да отговоря защо Той избра да даде това тъкмо на мен.

Светлината скоро изчезна, но радостта в мен остана още дълго време.”

#  #  #

За да сложат край на живота ми, ме сложиха в килия заедно с двама затворници садисти. Единият от тях бе убил собствената си майка. Другият – двамата си приятели. Опитваха се да ме накарат да работя в килията, да плета кошници. Аз отказвах с думите: „Аз не искам да работя за затвора. Това е създание на дявола. Няма да работя за комунистическия режим, защото този режим служи на дявола. В затвора съм, за да свидетелствам, че Бог съществува и че Иисус възкръсна, и че истинската Вяра е Светото Православие. Не съм тук, за да работя.“ Отричах правото на Чаушесковия режим да ме натика в затвора. Нямаше никакво основание да ме хвърлят в затвора – не бях направил нищо против режима.

И така, аз отказах да работя, а те решиха да доведат в килията ми тези двама престъпници, които да ме убият. Ние трябваше да работим осем часа на ден и да изпълняваме норма. Ако ли не, целият „екип“ ще бъде наказан. Какво означаваше да бъде наказан? Означава това, че престъпниците губят нормалното си право да получават писма и колети от техните семейства, както и да бъдат посещавани от свои близки. За разлика от рецидивистите, аз нямах тези привилегии, така че дали щях да работя или не, бе все едно за мен. Но не заради това се противях на работата. Противях се, защото оспорвах правото на режима да ме затваря в затвора и да ме принуждава да изпълнявам заповедите им. Но сега, когато бях заедно с престъпниците, те щяха да бъдат наказвани заради мен.

Затворниците ми казаха: „Ти имаш поставена норма за работа. Ти трябва да работиш. Ако не, ще те бием, ще те убием, защото имаме разрешение да направим това от администрацията.“

Веднъж или два пъти седмично, те бяха привиквани от администрацията. Идваха обратно много нервирани. Мисля, че администрацията ги заплашваше и ги питаше защо не са ме убили все още. Те ми бяха много ядосани. Обиждаха ме, удряха ме. Това не беше нищо… Два месеца живяхме заедно. Те работеха, а аз не работех. Те имаха храна, посещения и всичко, а аз бях наказан. Намалиха моята дажба от храната наполовина. Тогава казах: „Вижте аз съм наказан – вие не сте били наказани“.

След два месеца, те отново дойдоха и ми казаха – говореха ми с много тих глас: „Ние решихме да не ви принуждаваме да работите с нас и да не ви забраняваме да се молите.“ Те казаха това, защото за два месеца аз нямах право да говоря с тях или да се моля без тяхно разрешение. Не можех да ям или да отида да се погрижа за физическите си нужди без тяхно разрешение. Сега те казаха: „От днес ти си свободен да правиш каквото искаш.“

Можете ли да си представите?! Имайки предвид това, аз си помислих, че все още нямам право да отслужвам Литургия. Те работеха всеки ден, дори в неделя. Следващата неделя, поисках от тях разрешение да отслужа Литургия. „Ти си свободен да я отслужиш“, ми казаха. Бяха много любопитни да видят какво съм имал предвид като съм казвал „Литургия“. За тях свещеникът беше човек, който експлоатира и получава пари от хората. Или може би виждаха свещеника като магьосник. Те не знаеха нищо за Вярата. Може би знаеха няколко неща за религията и църквата, но аз съм убеден, че не знаеха нищо за Литургията.

И така, в неделя аз започнах да подготвям хляба си, водата и кърпата си. Те ме гледаха. Тази неделя, те спряха да работят, и така имахме църковен свят ден. Те ме гледаха много подозрително. Сигурно си мислеха, че това може би бяха моите инструменти за магия. Започнах молитвите си с много тих глас, защото охраната не даваше да служа на висок глас. Съкилийниците ми се приближиха до мен, за да чуват какво говоря. С времето, с настъпването на Литургията, огънят на моята вяра и пренасянето на душата ми ги докосна, сигурен съм. Те не мърдаха. Те не говореха. Бяха с мен до края.

Аз дори не се обърнах към тях, но след претворяването на Светите Дарове, след Причастяването, аз се обърнах към тях и им казах да се приближат и се учудих. Те коленичиха! Те коленичиха и се молеха с мен.

Останалата част от деня мина в приятелство и любов, в разговори за Христос. За първи път ми беше позволено да им говоря за Христос, за вяра, за любов. Те ме попитаха: „Може ли Христос да ме обича? Аз убих майка си. Как може Христос да ме обича?“ Другият бе убил двама младежи. „Може ли Иисус Христос да ме обича, след като убих двама младежи? Може би ще изляза навън и ще убия други. Може ли Иисус Христос да ми прости престъплението, което съм сторил?“

Аз казах: „Той може. Може би човешкото правосъдие не може да ти прости престъплението, но Иисус ще ти прости, ако се покаеш. Той ще ти даде Неговото Тяло и Неговата Кръв, ако ти се покаеш и решиш да престанеш да вършиш престъпления.“. Те вярваха и не вярваха. Беше много трудно за тях да разберат, защото през целия им живот са били в конфликт с обществото.

Те се опитваха да убиват, да крадат, да мамят обществото и обществото се опитваше да ги хване. Това бе непрекъсната борба, в която нямаше място за любов. Първият не обичаше даже майка си – беше я убил. Другият нямаше любов към приятелите си – беше ги убил. Те не знаеха какво е това „любов“. Но осъзнах, че те са очаровани от любовта. Те не разбраха точно какъв беше смисълът на любовта - Иисусовата любов - но любовта беше очарователна дума за тях. Казах им: „Иисус казва: „Обичайте един другиго… по това всички ще познаят, че сте мои ученици, ако любов имате помежду си… Обичайте враговете си. Благославяйте онези, които ви кълнат. Правете добро на онези, които ви гонят“.

Те казаха: „Това е невъзможно; това не е човешко!“ „Прави сте, казах, не е човешко. Но такава любов съществува на света. Аз съм жив пример за вас.“ На следващия ден бяхме разделени. Администрацията разбра, че не може да направи нищо с мен и че тези мъже отказват да ме убият, така че те ме оставиха сам в килията ми.

#  #  #

Отец Георге Калчу споделя в свой спомен:

„В момента, в който се приготвяш за молитва, дяволът те атакува още с първите думи, при първите ти кратки молитви, като постоянно обърква мисълта ти с незначителни мисли, свързани със земното. Та дори започваш да се питаш колко е часът и дали навън е слънчево или облачно. Това разваля силата на сърдечната ни молитва.

Старецът Порфирий казва, че тези мисли, които ни нападат по време на молитва, са като самолети. Първо ги чуваш в далечината не особено силно, след което шумът расте и когато стигне над главата ти става истински вой, след което отминава нататък. Но ако влезеш в диалог с тези мисли, те ще превърнат сърцето ти в летище. Вярващи са ме питали как да се борят с мислите, които ги нападат по време на молитва. Първото нещо, което трябва да направите е да не им обръщате внимание. Второто нещо – да повикаш Господа на помощ, както и ангелите хранители. И на трето място – да не отваряш сърцето си за разговор с лошите мисли. Защото демоните са по-силни от нас. Дяволът побеснява, когато някой се моли на Бога. Това е обяснението защо сме атакувани, когато се молим.“

------------------------

С посредничеството на „Православен свят“ и „Добротолюбие“