Да си спомним за чудесата на иеромонах Антим Атонски и схимонах Макарий от Рила

НАШИЯТ КРЪСТ

   Има хора, които притежават целия свят, без да имат дори собствено легло. Един такъв българин е иеромонах Антим, роден в София, който става една от най-големите легенди на Света гора през XIX век. След като овдовява, софийският свещеник заминава за Атон. Но там той избира най-трудния път – този на „юродив заради Христа“. За да скрие духовната си сила

и да избегне човешката слава, той започва да се прави на луд. Хвърля расото си и облича стар, мръсен чувал с дупки за главата и ръцете. Затова го нарекли Чувалник.

Отец Антим живеел в пещери и хралупи на дървета. Веднъж люта зима го затрупала в една хралупа на Атонските височини. Прекарал 46 дни без троха хляб, затрупан от метри сняг. Когато по-късно се появил в манастира „Свети Пантелеймон“, изтощен и премръзнал, признал на своя приятел Виктор: „Само Бог знае колко пострадах, но ми се яви Свети Йоан Кръстител и ме спаси от смъртта.“

Веднъж монахът, който го хранел, го осъдил наум: „Как може този изпит човек да яде толкова много?“. Отец Антим, прозрял мислите му, го хванал за ръката и попитал: „Брате, знаеш ли какво е смирение? Да не осъждаш никого. Ти ме видя да ям много, но знаеш ли, че не бях слагал залък в устата си цели два месеца?“

Отец Антим предузнал и деня на смъртта си. През 1867 г., след като за последен път помогнал в строежа на българския манастир „Зограф“, пренасяйки тежки камъни, той тихо починал. Оставил след себе си само един скъсан чувал и един велик урок: никога да не съдим по външността.

   Има истории, които звучат като легенди от древни времена, но са се случили само преди няколко десетилетия, тук, по нашата земя. Това е историята на отец Михаил Апостолов (по-късно схимонах Макарий). През 1958 г. отец Михаил е арестуван. За да убият авторитета му, комунистическите властници го подлагат на публичен линч. Вързват го с дебели въжета в една каруца, като животно за клане, и го разкарват по улиците на град Рила. Подстрекават тълпата да го замеря с камъни и да го плюе. Но вместо гняв, в очите му виждат нещо непознато – дълбоко смирение и прошка за обидите. Още тогава хората усещат, че този човек носи в себе си нещо, което не може да бъде вързано с въжета.

Осъден на смърт по скалъпени обвинения, той е захвърлен в Софийския затвор. Властите решават да го отровят тихо – слагат силна отрова в храната му всеки ден. Тялото му започва да гасне, но духът му – не. Тогава се случва първото чудо: непознат човек започва тайно, под носа на пазачите, да му подава през малкото прозорче на килията чист хляб и плодове. Когато отецът пита кой е този благодетел, гласът отвръща: „Ти се моли, Господ знае кой съм!“. Така той оцелява месеци наред, докато палачите му недоумяват как е още жив. Най-страшната нощ настъпва в Пазарджишкия затвор. Офицер влиза в килията му, за да го изведе за екзекуция. Отец Михаил пада на колене и започва да се моли на своя небесен закрилник – свети Николай Мирликийски Чудотворец. В този миг стаята се изпълва с неземна светлина. Отецът вижда самия свети Николай с архиерейски жезъл, застанал пред него като жив щит. Милиционерът, въоръжен с пистолет, позеленява от страх и обвзет от неописуем ужас, избягва от килията. На следващия ден смъртната присъда е заменена с доживотна.

След 1964 г. отецът е освободен. Един ден при него идва самият партиен секретар на град Рила – човекът, който го вързал в каруцата и организирал неговото унижение. Той води болното си дете, за което лекарите са вдигнали ръце. Отец Михаил не извръща глава. Той прегръща своя гонител, прочита молитва над детето и го изцелява с Божията помощ. Това е най-голямото чудо – чудото на християнската прошка. Партийният секретар пада на колене и до края на живота си става най-ревностният пазител на Рилския манастир.