Писмо от свещеник, отказал да се моли за победа на „руското оръжие“

НАШИЯТ КРЪСТ

   Това писмо, което публикуваме под псевдоним по молба на автора, продължава историята на свещениците пацифисти, живеещи в Русия, които са уволнени от длъжността си и отстранени от служение заради отказа си да се молят за победата на руските въоръжени сили. Наскоро на отец Н. му беше връчен епископски указ, с който двугодишното му

отстраняване се удължава с още три години. Свещеникът се обръща към този епископ. Публикуваме това писмо, защото съдържанието му предоставя важна илюстрация на случващото се сред руското духовенство.

 „Който се вгледа в съвършения закон на свободата и пребъдва в него, като не е забравящ слушател, а изпълнител на делото, ще бъде блажен в делата си.“ (Яков 1:25).

Ваше Преосвещенство!

Изпращахте ми поздрави толкова много пъти и по толкова много начини, че не смеейки да остана задлъжнял, реших да Ви пиша лично, воден от християнски дълг и желание да изясня позицията си пред Църквата.

Първо, благодаря на Бога за всичко. По време на моето отстраняване, Господ ми дари неочаквана утеха: намерих искрени приятели, придобих знания и чрез моята история помогнах на много хора да не загубят последната си надежда.

Второ, смятам за важно да свидетелствам за мотива зад моето действие. Виждайки мъката на моите събратя духовници, които заедно със семействата си бяха изгонени от енориите си без средства заради своята антивоенна позиция, не можех да намеря друг евангелски избор, освен искрено да споделя тази съдба, в съответствие с думите на апостола: „Помнете онези, които са в затвора, като че сте в затвора с тях; и онези, които страдат, като че ли самите вие ​​сте в тяхното тяло“ (Евреи 13:3).

Моят открит апел не беше форма на протест, а изясняване на тази позиция – позицията на „онези, които гладуват и жадуват за правда“ (Матей 5:6), за да не заблуждават Бога и хората. Това беше акт на християнска съвест, а не църковното непослушание, в което бях обвинен. Още преди назначаването Ви взех следното решение: ако бъда преместен в друга енория като наказание за отказа си да се моля за победа, официално ще заявя позицията си. Като се обърнах открито към митрополита и патриарха, аз просто помогнах на всички Вас да вземете необходимото решение.

Трето, за съжаление на всички, още от първия ден, като архипастир, Вие ме обгърнахте не с бащинска грижа, а със студенината на личната враждебност. През целия период на моето отстраняване не получих нито един разговор от Вас, покана за обща изповед за духовенството, епархийско събрание или престолен празник. Моята молба до епархийския съвет беше подадена преди година и вече година тя остава без отговор. Вместо това има друг указ, удължаващ забраната с три години.

Четвърто, смирено питам Ваше Преосвещенство за естеството на очакваното от мен покаяние. Ако се отнася до личните ми грехове, аз съм ги принесъл пред Кръста и Евангелието. Но ако „покаянието“ означава отказ от евангелското убеждение, че убиването на братя в Христа от противоположните страни на окопите е грях, тогава съм принуден да си припомня думите на апостолите: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, отколкото на човеците“ (Деяния 5:29).

Принуждаван съм към „патриотично“ единодушие, но Светите отци предупреждаваха за опасността от заместване на Божия съд с човешкия. Свети Григорий Богослов е казал: „За мен и лошият мир, и добрата война са еднакво лоши.“

Моята „увереност в ума“ не ми позволява да се моля за победа, а каноните не съдържат подобно престъпление като „отказ от патриотична молитва“, което би оправдало тригодишна забрана от служение. Именно затова във вашите укази цитирате каквито и да е канони и правила, които пожелаете, освен истинската причина.

„Основи на социалната концепция на Руската православна църква“ (Раздел VIII.3) признават, че „ако изпълнението на изискванията на властта принуждава човек да съгреши, християнинът трябва да следва гласа на съвестта си и да избере пътя на изповедничеството“. Не е ли Вашата забрана опит да бъде заглушена съвестта ми?

Свещеник Н.

/с посредничеството на "Новая газета"/