Милостта, на която православните в Русия не обръщат внимание

отец Андрей МИЗЮК

   Във времената на война, политически репресии и все по-строг контрол върху обществения живот, Руската православна църква продължава да съществува в собствените си рамки. В нейното мировъззрение фигурират „нашият православен президент“, „защитата на Отечеството“, „Света Рус“, „триединият руски народ“ и Западът, който им се противопоставя

и уж е загрижен предимно за унищожаването на традиционното семейство и Православието. Много по-слабо представени в тази картина са руските мъже, благословени да участват в престъплението на войната, растящите гробища, страхът, бедността и разрушените украински градове.

Човек би могъл отдавна да свикне с това. Но понякога се случва събитие, което му позволява да тества църковната реторика не с политика или дори с теология, а с един прост морален въпрос.

Едно такова събитие беше арестът на Лидия Мониава, основател и директор на детския хоспис „Къщата с фара“, заради предишните ѝ изявления против войната. Става въпрос за човек, посветен на подпомагането на тежко и терминално болни деца, и за организация, чиито дейности въплъщават християнската концепция за милосърдие много по-пряко от многобройните тържествени църковни декларации и пищни тържества, украсени със златна бродерия.

Мониава е православен вярващ. Свещениците редовно посещаваха „Къщата с фара“ и нейната работа не е била непозната или чужда на църковната общност. Именно затова реакцията на Руската православна църква е особено знакова. Всъщност, Тя не реагира по никакъв начин…

Селективна милост

Това мълчание е трудно обяснимо с фундаменталното нежелание на Църквата да се намесва в социалните събития. Руската православна църква редовно и своевременно се изказва по социални и политически въпроси. Тя говори за войната (с необходимия диктаторски тон), интернет, абортите, раждаемостта, семейното право, културата и образованието. Когато църковните власти сметнат дадено събитие за важно, необходимите думи бързо се намират.

И все по-често това, което Кремъл смята за важно, се превръща във важно събитие.

Дори и частните гласове на свещеници от Руската православна църква в защита на Мониава да са били чути, те не заместват позицията на църковната институция. Именно институционалното мълчание е от съществено значение тук: държавата преследва православен човек, чиято публична дейност почти буквално съответства на евангелския призив да помага на нуждаещите се – а Църквата избира да го игнорира.

Появява се сравнително ясна йерархия на ценностите. Защитата на „традиционното семейство“ от възприемани заплахи е едновременно възможна и необходима; защитата на конкретен индивид, който е прекарал години в помощ на умиращи деца, ако възникне конфликт с държавата, е значително по-трудна.

Полезната църква

Почти едновременно с това протойерей Фьодор Лукянов, председател на Патриаршеската комисия по семейни въпроси и закрила на майчинството и детството, предложи да се обърнем към опита с указа на Сталин от 1944 г. в борбата с разводите. Той припомни задължителната регистрация на браковете по гражданско право, включването на семейното положение в паспортите, данъчните облекчения за многодетните семейства и усложняване процедурата за развод.

Обсъждането на демографията и семейната стабилност е естествено за Църквата. Но контекстът е поразителен. Държавата е в петата си година, в която води война, в която умират десетки хиляди мъже, но дискусията на Църквата за демографската криза се свежда до това дали разводът може да бъде направен административно по-труден. Руската православна църква е готова да съдейства на държавата в регулирането на личния живот на своите граждани, но не е готова публично да я оспори там, където държавната принуда се сблъсква с християнското състрадание.

Това вече не е просто селективност. Социалната доктрина на Църквата постепенно се превръща в подчинена част от държавната политика: държавата се нуждае от раждаемост, стабилни семейства и контролиран интернет – Църквата им предоставя религиозно оправдание. Държавата изисква оправдание за войната – Църквата намира богословски език за жертвоготовност, героизъм и защита на Отечеството, както и оправдания за убийствата.

Обет за мълчание

Тази зависимост е особено очевидна там, където се прокарва границата на приемливата критика. Почти едновременно с инцидента с Мониава се появи новината за ареста на свещеник Павел Бочков - уж за забележки, отправени към висши служители на Руската православна църква. Действителната причина за това е неизвестна. Това е различна история, но допълва картината: църковната система е способна да бъде изключително чувствителна към коментари, които засягат собствената ѝ йерархия, но не забелязва държавния натиск върху някой християнин, занимаващ се с благотворителна дейност.

Един ден настоящият период ще приключи и въпросът ще бъде зададен не само на Патриаршията от нейните критици. Той неизбежно ще бъде зададен и вътре в самата Църква: какво е защитавала тя, когато е трябвало да избира между държавата и индивида?

Трудно би било да се каже, че по този начин те са „спасили Църквата“. Според Евангелието, на Църквата е обещано, че портите адови няма да ѝ надделеят. Тя не се нуждае от никаква държавна защита, никога. Но това обещание не казва нищо за моралните избори на конкретни църковни институции и личности.

Ние може да провеждаме религиозни шествия и кръстни ходове с по 100 000 участници, да откриваме реликви и да говорим за Святая Рус, което като цяло често звучи досадно и безсмислено през последните години. Но изпитанието на християнството е много по-прозаично: в подпомагането и защитата на конкретен човек, а тук Руската православна църква е избрала да се прави на сляпа и глуха...

 На снимката: Украинско детенце до гроба на убитата си майка, 2022 година

---------------------

Авторът е бивш клирик на РПЦ