Когато внасяха ковчега в храма, заедно с опечалените влетя и едно пъстро синигерче…

Лъчезар ЛАЗАРОВ

Вървеше рехава погребална процесия. Хората, облечени в тъмни дрехи, с тъжни лица, отиваха към храма, за да изпратят своя близка в последния ѝ път – до гроба. Отворих широко вратите в очакване да внесат покойната. Тя беше възрастна, бледа, приживе набожна жена, каквито се срещаха все по-рядко. Някак тягостен беше тоя момент. В Божия храм, в който иначе се пееше тържественото Славословие и

гръмко звучеше от устата на всички радостният поздрав „Христос воскресе!“, сега се внасяше мъртвец. Студеното безжизнено тяло щеше да се настани под високия купол, откъдето гледаше Христос, Вседържителяτ, и благославяше с вдигната десница. Около Него се четеше надпис, че Той е, Който дава живот и на мъртвите!

Защо днес никой не четеше тоя надпис, защо всички бяха тъжни? Истина е! Точно сега е трудно да се надяваш на спасение, защото виждаш пред очите си смъртта, защото се докосваш до бездиханното тяло!

Но заедно с ковчега и опечалените, през широко отворените врати на храма влетя малко синигерче. То обиколи просторния кораб и кацна на един прозорец. Появата му беше забелязана от всички и предизвика някакво оживление… Това малко птиче съвсем неочаквано разведри тягостната обстановка, но за кратко.

Отец Стефан даде начало и започнахме опелото. Молитвите се редуваха с тъжните, минорни песнопения, които напомняха надгробно ридание… Сълзи се стичаха по лицата на всички. Тутакси всички забравихме за необичайния богомолец, влязъл с тях в храма, а птичето се беше скрило от погледите им или просто беше излетяло навън. Прочетохме статиите – тези тъжни, но истинни слова, написани от Дамаскина преди повече от десет века. Те винаги предизвикваха чувства на умиление, бяха стари и достойни – като всичко в Църквата. Четяха се само на опело.

„Коя ли житейска наслада е без скръб, коя ли земна слава остава неизменна? Всичко е по-слабо от сянка и по-лъжовно от сън… Къде са сега богатствата, приятелите и тяхната врява, всичко е дим, пепел, сянка, но елате да въззовем към безсмъртния Цар…“

Преданието разказва, че светецът ги написал като надгробно слово за починалия баща на скъп приятел, който го молел за това. За жалост, точно тогава св. Йоан бил в манастир и неговият строг старец му забранил да пише каквото и да било. Сътворил ги, престъпвайки думата му. Не могъл да откаже на ближния си, като виждал голямата му скръб.

И сега храмът беше преизпълнен със скръб, особено когато близките започнаха да се прощават с покойната. После всички излязоха навън, изнесоха ковчега и се запътиха към гробищата. Тишина изпълни Божия дом. Само свещиците горяха спокойно и пламъчетата им се полюшваха трепетно, като листа на дърво, люлени от кротък полъх. Така беше и с човешкия живот… Стопява се като свещ, изчезва като отронен лист. Свещите догаряха, изгасих ги и заключих храма.

Изпратихме покойната достойно, по християнски. Близките раздадоха по нещо за „Бог да прости“ и народът се разотиде. Всичко приключи. Вървяхме по прашния път от гробищата и разменяхме по някоя дума.

- Не мога да издържам на тия погребения вече… – с тъжен глас сподели отец Стефан. – Особено когато млад човек си отиде… Нервите ми не са като някога, а и връстници много погребах. С тях имахме такива спомени…

По едно време се сети за нещо и се оживи:

- Помниш ли я баба Рада, дето изпрати сина си? В скръбта си рекла: „Боже, поне едно врабче ми прати, да знам, че синът ми е жив!“.

Погледнах го с очакване, а той продължи:

- И току-виж - дошло едно врабче на прозореца и започнало да бие с крилца по стъклото. Така било до четирийсетте дена…

На другата сутрин отворих храма – имаше водосвет. Влизайки, едно дете радостно посочи прозореца и извика: „Мамо, мамо, виж, в църквата има врабче“. Погледнах нагоре. Синигерчето от вчера беше пренощувало в храма, не беше излязло. Побързах да отворя един прозорец и съвсем скоро детето, което зорко следеше птичето с поглед, го видя как волно политна в небесата. Също като някоя лека и чиста душа на покойник.

----------------------------------

Авторът отец Лъчезар Лазаров е архиерейски наместник на Годечка духовна околия.

Предишната публикация на тази неизмислена история е в „Двери.бг“