Да върнем загубената святост на столицата на България

Георги ТОДОРОВ

... Границите на Църквата преминават не само между отделните човешки общности и отделните личности, но и вътре в нас – в нашите умове и сърца. Повечето от нас само донякъде сме вътре в Църквата и или по-точно Църквата само донякъде владее нашите сърца и умове. Нашият живот е една непрестанна война на тази граница.

И в тази война всяка загубена крепост може да се окаже пагубна и всяка помощ за нашите немощи може да бъде спасителна.
Ето такава помощ може да ни даде християнската култура и ученото богословие. И тук е мястото на името Света София, едно име-символ, име-образ, което ни препраща към някои от най-ярките образи на православната християнска култура.
Името Света София е най-ярък исторически и естетически символ на православната християнска култура.
То ни препраща към цариградския храм „Св. София“ – несравнимо най-великото произведение на християнската култура и въобще на човешката култура. Пребогата е историята на този най-велик храм, недостижима и до днес е неговата вътрешна архитектура, ненадминати са неговите мозайки, несравнимо е неговото значение в историята на Църквата. Този храм е най-великото произведение на културата в света и несъмнено ще остане ненадминат до края на времената.
Но след 1453 г. храмът е загубил най-важното – своята същност на действащ християнски храм.
Действащите днес древни храмове, носещи името „Св. София“, се явяват символично дъщерни спрямо цариградската катедрала-майка. Такива са на първо място раннохристиянските софийни храмове: в едноименната българска столица (VІ в.) и в Солун (VІІІ в.). Следват средновековните софийни храмове в Охрид, Киев, Новгород, Монемвасия, Мистра, Сливен. Полоцк и пр., които се броят на пръсти.
От всички действащи софийни храмове, нашата базилика е най-древната. Като сграда тя е съвременна с юстиниановата катедрала, което, в съчетание с името на град Св. София, прави българската столица главен символен наследник на цариградската „Св. София“.
Учудващо е, че досега ние, гражданите на този град, никак не сме се възползвали от това символно наследство – нито в художествено слово, нито в изображение, нито в каквото и да било.
Но какво говорим! Софийският храм „Св. София“ след Освобождението е бил предназначен за събаряне от общинските власти! Използван е бил за наблюдателна кула на пожарната и за склад на газ за уличното осветление…
Можем само да предполагаме нашите пропуснати ползи от евентуално преименуване на новообявената българска столица в град Света София – ако беше се случило скоро след Освобождението. Разликата от една само думичка би пренасочила мисленето на мнозина българи към смисъла на това име, към призванието, което то носи, към връзката с нашата раннохристиянска и ромейска древност, към това, че ние, славянобългарите, сме сънаследници на вселенското Православие и вселенската православна държавност и култура… А тъкмо липсата на подобно мислене е първопричината за непрестанната катастрофалност в българската история от век и половина насам – до ден днешен.

Към град Света София
Достойно е българската столица да възприеме своето пълноценно име Света София. Защото това име е свято, защото е несравнимо по-красиво и по-смислено. Защото тя има право на него. Защото има само какво да спечели и нищо, което да загуби от такова славно преименуване.
Ползите ще бъдат много:
1. Името ще се възвърне към своята изначална, исконна святост, а светостта е връзката с Бога.
2. Името на град Света София е исторически достоверно. Обясняването и отстояването на тази достоверност са все поводи за осмисляне и прослава на древната история и достойнствата на града. 
3. Ресакрализацията на името ще бъде не само знак за нашето покаяние за досегашната десакрализация (с неизчислимите ѝ пагубни последици), но и пръв плод на покаянието. Пропуснатите ползи от миналото няма да ни се върнат, но занапред можем да придобием многобройни ползи, които сега продължаваме да пропускаме.
4. Името Света София (Премъдрост Божия) е проповед за Христа. Всеки, който не познава смисъла на това име, ще поиска да узнае – защо се преименува този град и какъв е смисълът на това име? Тези въпроси са повод за проповед, за безброй проповеди – всеки път, когато някой някъде ще отговаря.
5. Nomen est omen. Името е знамение – но не в окултен смисъл, а защото, както видяхме, то не се появява естествено, а като по чудо. Христос-София, Чието име носи градът, не може да няма промисъл за Богоименния град. Единственият начин да разберем смисъла на знамението е да възприемем истински божественото име на града. Благодатните последици от преименуването ще ни разкрият Божиите намерения.
6. Актът на преименуването ще предизвика положителен и достоен интерес към града и към България.
7. Името на град Света София е по-възвишено, по-задълбочено, по-красиво, по-богато, по-символично, по-интересно, по-привлекателно от името София.
Едва ли някой ще възрази срещу тези несъмнени ползи. Дори безбожник ще види в тях най-малко естетическата красота и зарядът от ентусиазъм, който преименуването-сакрализация непременно ще породи.
Но. Реакцията на подобен почин – сред българи – неминуемо ще е първоначално отрицателна. Никой няма да бъде лично против, но всички (българи) единодушно ще кажат: няма да стане! Защото такава е понастоящем, уви, повредената българска природа.
Всеки ще каже: аз лично съм „за“. Но веднага след това ще донесе от девет кладенци нелепи съображения „против“. И всички тези мними съображения ще са приписани на тях. Ще каже: те няма да ни разберат, те няма да оценят, те са инертни, безпросветни, атеисти, 43 комунисти, езичници, те няма да искат да плащат „големите“ разходи, те няма да искат да се преминава през „големите“ бюрократични усложнения… Те ще са „против“.
Всъщност подобни помисли са от лукавия.
Защото въпросът не засяга тях, които са „против“ (доколкото има такива). Въпросът засяга нас, които сме „за“.
Всички ние, които искаме градът да носи името Света София, можем занапред навсякъде, където зависи от нас, да използваме това име. Започвайки от нашето собствено съзнание. Можем да разпространяваме това име сред нашите ближни и в обществото.
Защо да говорим за онова, което зависи от тях? Стига ни да задействаме това-което-зависи-от-нас. Защо да търпим и в това-което-зависи-от-нас, тяхната диктатура: диктатурата на десакрализацията и на невежеството?
Какво ни пречи да пишем на тази тема, да правим филми, медийни предавания, художествени произведения и пр.?
На времето нашите прапрадеди са го направили. Те, с Божията помощ, като по чудо са преименували своя град, носещ хубавото име Средец – като са му дали несравнимо по-прекрасното име Света София. Защо ние сега съзнателно да не повторим (като по чудо) същото?
Преименуванията на градове и държави се правят непрекъснато – и у нас и по света. След 1989 г. Михайловград стана Монтана, Мичурин – Царево, Толбухин – Добрич, Ленинград – Санкт Петербург, Загорск – Сергиев Посад и т. н. Това бяха, разбира се, политически преименувания след рухването на комунизма – но там процедурните препятствия бяха по-големи, доколкото промяната в имената беше коренна: между старото и новото име няма никаква връзка.
Но има редица примери, които са смислово близки до нашия случай. В Турция град Урфа през 1983 г. бе преименуван на Шанлъ Урфа (славната Урфа). У нас Търново през 1965 г. стана Велико Търново. Преслав през 1993 г. беше преименуван на Велики Преслав.
Нека не се самозаблуждаваме. Лукава самоизмама е, че преименуване от подобен род е трудно или скъпо. Преименуването на град София в град Св. София ще стане съвсем лесно и без разходи. 
Естествено, ще има преходен период, през който ще се използват и двете имена. Заварените „твърди“ носители (табели, лични карти, паспорти, хартиени географски карти и пр.) ще останат и ще се обновяват един по един, когато им дойде времето за обновяване. Пълноценното двусъставно име ще се използва при новите твърди носители, при електронните носители, при официалното говорене и писане. А в ежедневния говор – според човека – ще се използва или пълноценното, или („за по-лесно“) краткото едносъставно име.
Това не означава, че няма да има съпротива срещу преименуването. Ще има. Без доводи, без полза, без ум и без срам. Но това ни най-малко не бива да ни пречи да убеждаваме, да настояваме и най-вече – самите ние, вярващите в призванието на град Света София, да наричаме града с истинското му божествено име.
Всъщност, има два града и всеки от нас избира в кой от двата да пребъде – в десакрализирания град София или в богоименния град Св. София, който носи името на Божията Премъдрост, т. е. Бог Слово, т.е. Христос. 

/със съкращения/