Един богословски анализ на случващото се в руската църква и общество

Василий ТЕРМОС

Винаги е необходимо богословие, което отчита културния контекст, защото в противен случай се стига до безкритично пренасяне на фактите от миналото в настоящето. Резултатите са комични дотогава, докато не се превърнат в трагични. А точно това се случи с постсъветска Русия. Политическата идеология на Византия е била най-осъществимата (и вероятно доста успешна) за онзи културен ред. Толерантността, например, трябва да се оценява по стандартите на времето, а не по днешните. Това не означава, че дори тогава тя не е подлежала на подобрение. В човешките действия винаги има известна степен на неопределеност и неуспех, дори и при най-добрите намерения. Във всеки случай, обаче, пренасянето на идеологическия режим от онова време в 21. век се превръща в карикатура. Понякога това е фатално.

Русия като държава няма никакви демократични традиции и опит. Като предмодерно аграрно общество, тя е насилствено модернизирана, изключително под формата на комунизъм. Следователно Църквата е претърпяла двоен шок, тъй като срещата ѝ с идеите на Модерността също е била травматично преживяна чрез атеизма и материализма на 19. в. (описани по затрогващ начин от Достоевски). Така през 1991 г. един благочестив и търпелив народ, който очевидно се подчинява на властта, изведнъж се оказва с уж свободна икономика и претендиращи за демократични институции. Гражданите се чувстват унизени, лишени от славата на суперсила, а бедността накърнява достойнството им. В същото време момичетата от тази страна започват да проституират в останалата част на Европа. Нейните клирици ежедневно откриват, че от постмодерния Запад се внасят най-странни идеи и практики. Това беше сериозна културна и морална криза.

Именно това беше часът на Църквата, нейната възможност. Нейното историческо призвание е да вдъхновява за християнски живот, основан върху настоящето, способен да подхранва духовния глад след сушата на съветския атеизъм, да отваря и свидетелства на света за Христос. Предизвикателството беше да се яви едно православие, което творчески приема здравословните елементи на западната култура. Вместо това, Московска патриаршия предпочете да търси източници на самоувереност в миналото: в национализма, в логиката на империята, в сектантството. Това беше фатален избор, един от плодовете на който е войната, в която живеем днес.

С други думи, оправданата екзистенциална несигурност на един голям исторически народ доведе до търсене на утеха не във вярата, а във фантазията, не в Евангелието, а в секуларизма. Вместо да гледа към бъдещето, тя се опитва да преразкаже миналото. Вместо да направи от вярващите граждани на света, им предлага виртуалната реалност на една нова Византия. По същество Руската църква поема задачата да бъде опозиция на модерните и постмодерните идеи, така че да „огради“ паството си, от една страна, и да привлече наивните инославни християни към обръщане, от друга. (Съвсем неотдавна една общност от консервативни протестанти в Западна Вирджиния, САЩ, се присъедини към Руската православна църква!) С други думи, „продава“ имиджа си на единственото християнско пространство, което се противопоставя на западния атеизъм и корупция…

Така можем да разберем защо руснаците толкова лесно съчетават богатството и разкоша с благочестието, защо използват Кръста в мегаломанските си мечти, защо в агонията на идентичността си губят компаса. Неспособни да интерпретират Византия в исторически план, те се задоволяват да я пренесат непроменена в наши дни. В продължение на тридесет години те се занимават с тази гигантска операция за възстановяване на предмодерните ценности, представяйки ги като уж традиционни. Клирици по телевизията заявяват, че демокрацията не е подходяща за Русия или оправдават насилието на мъжете към техните съпруги. Светогледът на сегашното руско ръководство е за една чиста и свята родина, заобиколена от варвари. Тяхната мисия, която не крият, е да възстановят подкопаната мъжественост…

Следователно трябва да разберем, че те защитават друго, изопачено християнство. Приоритетът, който възпитават сред хората, не е във връзката с Христос, а в установяването на идентичност и дори в противопоставяне на другите идентичности. Този път неминуемо води до ирационалност. Когато душевният хаос и мъка настояват за формиране на идентичност, човек става способен да стъпва върху трупове…

Ако политическите им лидери имат оправдание в невежеството си, то църковните им пастири нямат никакви смекчаващи вината обстоятелства. На техния собствен език беше формулирано известното обновително богословие на 20. в. (Флоровски, Шмеман, Лоски, Афанасиев), което те предпочитаха да игнорират, сякаш не съществува. И докато то напояваше и продължава да напоява богато гърци, французи, американци и т. н., те се задоволиха да се хранят с кухи думи, с нарцистичен „въздух“. В резултат от това бяха доведени до дълбоко заблуждение, оправдавайки убийството на десетки хиляди войници и цивилни… за да се противопоставят на гей-прайдовете!

------------------------------

Прот. Василий Термос (р. 1957 г.) е известен гръцки богослов, клирик на митрополията на Тива и Левадия. Завършил е медицина и богословие. Доктор по богословие на Атинския университет. Дванадесет години преподава в Богословската академия на Албанската православна църква, а понастоящем е професор по пастирско богословие във Висшата църковна академия на Атина. Действащ психиатър на деца и юноши. Бил е гост-преподавател в редица световни университети.

Текстът се публикува със съкращения, с посредничеството на „Двери.бг“