Шепа светлина от духовността на славния атонски монастир, посветен на св. Георги Победоносец

Румен СТОЯНОВ

От София тръгваме с кола по късна доба, малко преди 23 часа, трима монаха и един мирянин, ощастливен да иде гдето никога не съм очаквал да попадна. Отците са Иоан, лекар в моето родно село Драганово, Великотърновско, Козма, завършил университета “Св. св. Кирил и Методий”, иконописец в Зографския манастир, Викентий. В това целонощно пътуване съзирам нещо символично: бързаме от душегубния мрак

на ежедневната суетня към светлината на великата обител. Последния отсек изминаваме по видело и Гърция ми оставя впечатление на празна страна: от 9-те ѝ милиона жители 6,5 са в Атина/Пирея, 1,5 в Солун, махнем ли още няколко по-големи града, ето го обяснението защо го няма присъщото за България пред возило току да се изпречва село.

На кораба “Свети Пантелеймон”, който е и ферибот, тръгващ от малкото пристанище на малкия град Уранополис, проличава къде отиваме:

пътниците са единствено мъже православни,

сред тях и англоезични.

Над международната гълчава преобладава гръцкият, понеже говорещите го са най-гръмогласни. Сподирят ни чайки, хора се забавляват хвърляйки им неща за хапване, които птиците грабват в полет или от водата. Неколцина по-опитни в това развлечение протягат ръка с едър залък, извън борда, и чакат крилата живина да клъвне плячката: в Гърция дори чайките поминуват от туризъм. Един понечва да ги измами: поднася им не вкусен залък, а топче смачкана салфетка. Помисъл безуспешен: в Гърция дори чайките са хитри. Отляво на парахода вече се нижат стръмните белезникави, скалисти склонове на полуостров Атон (дълъг 60 километра, широк към 20), покрити от нискостеблена растителност. Движим се близо до сушата и виждаме първи маслинови градини, скитове, пчелин.

От високоговорителя руква съобщение, оповестяват първа спирка, изречено само на гръцки, ни помен от английски, макар да преобладават другоземци. Същото бе в Уранополис и в съседното му градче Йерисо, където пренощувахме: имената на улиците са изписани с гръцки букви, иска ли чужденец да проумее обозначенията, нека запомни няколко писмени знака, инакви спрямо понятните му. На факса, който предварително трябваше да пратя от София до полицията в Уранополис, че да ми разреши влизане в Атон, под сниманата ми лична карта трябваше да препиша, по-скоро изрисувам, няколко думи на гръцки. А в разрешителното, което ми бе връчено, и двете му страници са изписани от горе до долу само на гръцки. Южната ни съседка твърдо, образцово отстоява не на думи като нас, а на дело, онова за културната ѝ самоличност: печалби - да, национална обезличеност - не.

Някои скитове са порутени, други червенят с керемидени покриви, сочещи поддръжка. Ново съобщение бива изстреляно бързоречиво, нищо не проумявам, но знам, че то предхожда втора спирка, тя е за българския манастир. Ловко извъртване, правено вероятно стотици пъти, корабът приближава заднишком до пристан в широко, ала слабо вдадено в сушата заливче, и групата поклонници стъпваме в Света гора. С отец Иоан, който идва тук за втори път, изчакваме тя да бъде извозена с багажите й, оставаме сами. Току до пътя, вдясно от него, се издига висока четириъгълна бойна кула, нявга вардила Зографския манастир от грабители. Към нея са прилепени дълга сграда, успоредна с пътя, може би обиталище на пазачите, и прицърквие (сиреч параклис). В непосредствена близост е още една кула, ниска и кръгла. Отляво на пътя, точно срещу бойната кула, е триетажна сграда, чиято лицева страна гледа към морето, горните два ката са обточени с чардаци. Сетне ще разбера, че са я възстановили наши строители и тя им е общежитие. Покривът, макар изцяло нов, е от каменни плочи (тикли). Зад нея има голяма стара чешма. Пием, събуваме се и тръгваме боси: искаме да усетим по-осезаемо земята светогорска и да се усладим с тишината в продължение на час и половина. Вървим бавно, като в шествие, почти не говорим, единственото, което чуваме, са птичи песни: попивам с поглед и слух околовръста, не ми се иска да стигнем бързо. Едва ли ще дойда повторно тук и ми се ще да почувствам и отнеса повече от това единствено в света място, Автономната монашеска република. За разлика спрямо комай всички изпреварили ни поклонници от групата, с отеца не носим нищо снимащо, разчитаме на чувството и паметта.

Отначало калдаръмен, пътят е неасфалтиран и ходилата ни стъпват върху пръстта и камъните. Още с първите крачки загърбваме морето: света. И вървим нагоре. Настроен тук да долавям в нещата повече, отколкото в тях е заложено, струва ми се никак случайно, а многозначително, дето още с първите крачки загърбваме морето: едва ли не мира сего, и че вървим от ниско към високо, сякаш за да идем в светата обител трябва да възходим от низкото към възвишено.

Растителността е злачна и буйна. Маслинови дървета са прясно окастрени, клоните нарязани за огрев и наредени в правилни купчини. Вглеждам се по треви, храсти, някои познавам от България, други не. Обилно цъфтят в ярко жълто храсти по-високи от мен. Стривам крайчец някакъв, досущ като нашия копър, но твърде по-ръстат, не мирише, иначе на вид ще да е първи братовчед на дъхавата подправка.

Заранта е точно каквато следва да бъде според туристическа разгласа: небе лазурно, море изумрудено и безметежно, слънце грее ласкаво. Обаче аз си мисля, че в Света гора дните винаги ще да са прекрасни, ведри. И ето го отсреща манастир “Свети Георги - Зограф”: по-величествен, отколкото предполагах. За внушителеността допринася и местоположението на обителта, кацнала посред висок скат (обърнат на запад) и над висока подпорна стена. По малък мост прехвърляме речица, чието каменисто корито белее сухо. Хубава чешма и гребалка подканят с ромон жадни. По-нататък е пустееща двуетажна сграда, след победа над турците молдовецът Стефан войвода пратил пари да съградят тая болница.

Пред циклопското построение се шири полегат площад с грамаден бор, стари маслинови дървета, всяко заобиколено с пейки, и две беседки, нова и посрутена. Утре е храмовото тържество, Гергьовден, ала ни среща по-скоро строителна обстановка, нежели празнична. Още пред входа се вижда, че тук кипи възстановителен труд: съоръжения, материали; скеле опасва част от сградата. Петдесетина строители работят по манастира, сега някои издигат дълга и красива подпорна стена в последната отсечка преди него. Встрани до входа стълб, две от стрелките му указват “София - 459 км.” и “Варна - 975 км.” Зад него има добре обработена градина с млади овошки, варосани всичките. Без да вляза не мога да ги разпозная какви са, ала наоколо виреят портокали, орехи, лимони, смокини, череши, круши, ябълки, лози. Белобрад калугер в избеляло расо плете с дебел чер конец и дървена кука монашеска броеница. Спирам да гледам как сръчно и бързо го върши.

В обителта влизаме през сводесто междудверие с две дебели метални порти. Лявата му стена е зографисана: Богородица, св. Георги Победоносец, св. Пимен, св. Козма, кулата с 26-те зографски мъченици. Срещу нея е помещението, нявга отредено за стражи, днес книжарница.

Манастирът има и интернетска страница https://www.sveta-gora-zograph.com/

В обширния манастирски двор, отдясно на входа, е паметникът на 26-те зографски мъченици, издигнат през 1873 г. Там е била кулата, в която се затворили те след като игуменът казал “Кой може да търпи, да остане, кой не - да бяга”. Самозаключилите се иноци били живи изгорени от нападателите латинци (римокатолици, каталонци: 10.10.1276). Вляво е най-големият от параклисите на обителта (с църквите са десет, повечето някъде из четирите етажа), от двете страни пред входа му, над бухнали мушката, се възвисяват два огромни кипариса, възлестите им корени са надигнали плочите. Можах да вляза в “Св. Архангел” и “Св. св. Кирил и Методий”, на третия етаж. Последната съхранява десетки и десетки икони, донесени от изоставени, рушащи се килии, скитове, прицърквия и образуват своего рода музейна сбирка, в която най-старата икона е от ХIV в. Зад смоковница, вече колкото двукатна къща, в сводест ходник окачени са две клепала: метално, което удрят с четири по-големи или по-малки железни чука, произвеждащи различни звуци, и дървено, огромно, с един дървен чук. Над петстотин са поклониците, дошли за празника. Мен братът, водещ настаняването, ме праща в килия с трима грузинци, от тях единият духовник, и тримата Георгиевци. Приказваме на руски. В спалнята ни освен енергоспестяваща крушка има четири легла с по една възглавница, чаршафи, две одеала, постелките безупречно чисти, стените свежо бели. (Впрочем, грузинец е манастирският хлебар.) Тя е през четири врати срещу книгохранителницата, чиято плътна метална врата рязко се отличава по студенина от топлотата на околната дървения. Отваря в 15:30 ч. и кога отивам има вече малка опашка от желаещи да видят първообраза на Паисиевата “История славяноболгарская”, поставена в нарочно прозрачно шкафче. Всичките стени на тясното помещение са заети от лавици с вратички, зад тях книги. Най-старият между 150-те славянски ръкописа е Евангелие от 1681 г.

Братята не местят часовниковите стрелки напред, назад,

времето за тях е неизменимо астрономическото и това пообърква някои гости, налага се да пресмятат разликите спрямо своите държави. Тук времето винаги тече каквото е откак свят светува, неподвластно на глобалясали приумици. Токът не идва отвън, произвежда го местен генератор. Според обителския правилник в двадесет и три нула нула осветлението се изключва, иноците (живеят всеки сам в килия) трябва да лягат рано, защото всеки Божи ден стават в третия нощен час, кога започва първата църковна служба.

Следобедът на този първи от трите дни в Света гора ми е свободен. Мнозинството богомолци почиват из килиите, служението ще трае цяла нощ, хората са пътували, някои отдалеч. Мен не ме свърта: да съм в Света гора и да легна посред бял ден?! Искам да науча едно-друго, но братята са трескаво заети с приготовления и не им е до любопитковци. През кована врата в противоположност спрямо главния вход излизам зад манастира. Път се вие между тераси, направени в гористия спуск и засадени с плодни дървета. От подпорен зид, прошарен с мъхове и лишеи, стърчи каменна плоча, явно турена човек да седне в усамотение. Възползвам се от сгодата. Безмълвието е пълно, в тоя час мълчат и птиците. Сетне бавно тръгвам да видя къде ще ме изведе пътят. Оказва се, че той обхожда манастира. Годините са оронили камъни от сухата зидария и докато вървя ги редя където сметна за подходящо. Стигам до кулокрана, сглобен точно зад Банското крило на манастира, понастоящем възстановявано. Покривът, както на целия манастир, е от тикли, които биват подменяни с цигли. От куп вече негодни, потрошени плочи вземам за спомен парченце: било е част от Зографската света обител. Над “Зограф” са две прицърквия, “Благовещение” и “Преображение”.

Вместо да ровя по справочници, предпочитам да запитам отец Нектарий (тук от 1972 година) как манастирът получава името си, да чуя на живо преданието сред отците. Спорели техните далечни предшественици на кой светия да нарекат обителта, основана през 883 лето. Решили: когото Господ прати. Приготвили дъска за икона, оставили я неизписана. И върху нея се явил, тоест /само/изографисал, образът на Свети Георги Победоносец.

Строителите помагат на калугерите, как иначе ще бъдат приети, хранени повече от 500 гергьовденски поклонници? По традиция, за добре дошъл на всекиго се поднася кафе, вода, локум и чашка ликьор или мастика, само туй да се извърши вече много е.

Преди тържествената богослужба в 23 ч. токът угасва и тя протича на свещи, до съмнало. Това не смущава иноците, може би свикнали с подобни произшествия. Четирима певци са повикани от България, гласовете им се редуват с тия на монаси от кипърския светогорски манастир “Ватопед”. На богослужението присъства вицепремиерът Цветан Цветанов, министър на вътрешните работи, който прочита Символ Верую. До чудотворната икона на Свети Георги Победоносец са и негови мощи, всички им се покланят и ги целуват. Храмът пази още доста мощи на други светии.

В 7:30 сутринта, подир църковната служба, започнала в 23:00 предния ден и преминала в утреня, към отсрещния склон, лежащ точно срещу “Зограф” и обърнат на изток, при камбанен звън тръгва литийно шествие. Най-отпред върви монах, който на отиване и връщане бие дървено клепало. Подире му са хоругвите, следвани от украсената с цветя и зеленина голямата чудотворна икона на Свети Георги, изнесена от манастирския храм заедно с мощите му. Нея мъже се редуват да я носят, чест и благодат е да го правиш. Към параклиса минаваме през маслинова градина. Пред прицърквието “Свети Георги” калугерите изнасят кратка служба. Оттам се вижда най-добре великанската манастирска сграда, стъпила яко над високата подпорна стена. А по-високо от покрива е замряла стрелата на кулокрана.

Ето как сказанието обяснява съществуването на параклиса. За да не бъде поругана от сарацини (араби мюсюлмани) Свети Георгиева икона в Палестина, християнка я пуснала в река и тя по море излязла на светогорския бряг. Рибари я намерили изправена над водата и обадили на калугери за чудото. Обаче кой манастир да бъде удостоен с нея? Игуменът на “Ватопед”, който бил и началник на Атонската република, рекъл турете я на необучено магаре и в чието землище то спре, на съответната обител ще принадлежи безценният лик. Тъй сторили братята и след време наши сънародници намерили добичето гдето сега е бялото прицърквие. На български монах Свети Георги се явил в сън и дал съгласие иконата да остане там, но един път годишно да се урежда литийно шествие.  

По разписание, точно 12 чáса продължиха трите тържествени служби по случай храмовия празник. Следва вкусно угощение за всички, пак с риба, маслини, червени яйца, вино. Докато се храним, над нас, от художествено изработен железен амвон, калугер чете Евангелието, навярно да не забравяме, че по-важна е духовната храна. Почва отливът на богомолци. Манастирът бързо възвръща ежедневния си облик: братята хващат един мотика, друг метла, количка: само маслиновите дървета, негово притежание, са 7 000, още едва напъпили, беритбата им е през ноември, декември. Няма ги болните от неизличимото страдание, родено в Япония и заразило комай цялото човечество: да снимат. Може би с предубеждение мисля, че без тях обителта отдъхва. Изпитвам жал към тия човеци, те, горките, не искат да изживеят неповторимостта и съкровението на мига, а да го запечатат и сетне с многократни повторения олигавят.

Света гора е пряко свързана с Богоматер

Според преданието, Дева Мария потегля с кораб за Кипър, но буря го отклонява и тя идва на място, сега наречено Иверон. Тогава благославя полуострова, който по-късно ще бъде известен с настоящето свое име. Където е слязла Приснопаметната има скала, за нейна вдлъбнатина се казва, че е стъпката Богородична. На три-четири метра от морския бряг е изкопано кладенче. Смайващото е, че въпреки тая близост водата му е сладка. Вярва се, че щом тя стане солена, каквато би трябвало да е, Син Божий ще дойде за Второ Пришествие.

Докато чакаме “Св. Пантелеймон” да ни върне в Уранополис, набутвам боси нозе в Бяло море. Отец Козма, току-що пристигнал с последния ван, ме подканя “Хайде да се къпем”. Поглеждам го с недоумение. Той се изува, нагазва до кокалчета в хладната вода и смеешком ми обяснява: “Това е калугерско къпане”; извършил съм го без да знам как му викат.

Повече от значителните сторени и продължаващи възстановителни работи, вдъхва вяра относно бъдещето на великата обител нейното сегашно войнство: не толкова по брой - монаси, послушници са едва четиридесетина, (някога били от порядъка на двеста) - а защото са в преобладаващо люде млади, всеотдайни, образовани, повечето висшисти, по чиито изпити от пост и среднощни бдения приветливи лица съзирам похвално христолюбие, а в подвизаването им - залог, че манастирът “Свети Георги - Зограф” ще пребъде и ще бди над България.  

Задава се корабът. Няма я тръпката на първооткривателството. Има лека тъга, че красивото духовно изживяване надали ще се повтори за мен. И тиха радост от досега о нещо свято. И надежда, че отнасям шепа светлина от духовността на славната обител.

Небето отново го раздират бели дири на реактивни военни самолети, напомнящи, че въпреки общата си принадлежност към НАТО, Гърция и Турция се гледат недоверчиво заради Кипър и там вклинената Турска република.

Талига с ален кон и черно куче, карана от монах един, поема обратно към богохранимия “Зограф”. А ние, пришълците, безразборно трополим към парахода, който ще ни върне в света с неговите лукавства, алчност и насилие. Утрото е пак слънчево, както през тия три дни в светите места. Слънчево е и в душата ми.  

Над все по-далечния манастирски покрив, отдясно на входа, родолюбиви ръце са закрепили стрелка с една единствена дума: “България” и обърната към нашето милодраго отечество, което е в сърцето на всеки българин, та го носим където и да идем по белия свят. Над “България” стои малък кръст. Дай Боже, Той да пази родината ни за вечни времена!