Ще се преродим ли в магарета, как да се избавим от черни магии? Стойчо Керев и наследницата на Ванга ще ви отговорят на всички въпроси

Илия Т. МАРИНОВ

Съвременното масово възприятие дели света на две сфери. От една страна това е светът, в който обикновените хора имаме работа с обикновени неща, достъпни за рационално осмисляне и с който се занимава „официалната наука“. От друга страна съществува „светът на тайнственото“ или непознатото. Там йоги летят на летящи килимчета, филипински хирурзи извършват безкръвни операции, извънземни влизат в контакт с екстрасенси, а иконите зареждат с енергия. Телевизията и социалните медии, които за съжаление поддържат такава представа, се надпреварват да излъчват окултно съдържание в жестоко съревнование за вниманието на зрителите. Гледаме „наследницата на Ванга“ щедро наслагала икони и свещи около себе си, след това по друга кабелна телевизия дават малко странен професор, уфолог с огромна увереност да разказва за шестата раса и седмата цивилизация, по-късно в програмата

маг Мариела боботи нещо

със споменаване на Света Богородица

и извършва някакви движения подобни на кръстно знамение, но от църковна гледна точка някак особени. Стойчо Керев с още по-голяма увереност посочва историчността на древните атланти и скритото познание за произхода на човека. Още някаква дама екстрасенс твърди, че се намира в постоянна връзка с архангел Гавраил, развалят се черни магии, правят се бели такива за любов, леят се куршуми, хора в бели рокли танцуват танц за посрещане на слънцето. Кмет на община, за да се справи със зачестилите катастрофи на главен път, прибягва до „провереното и надеждно средство“ да го посипе със захар. За редовия българин, който не знае за вярата практически нищо, Православието и окултизмът се сливат в някаква неразличима мъгла, загадъчно-привлекателна за едни и отблъскваща за други. Мнозина телевизионни зрители, искрено считащи себе си за православни християни, с лекота се обръщат към езическите и окултни практики, при това без да подозират, че извършват нещо неправилно. Хората приемат православната вяра инстинктивно без задължително да я комбинират с разума и съответно очакват от вярата някакъв магизъм, необясними и нелогични проявления на божественото под натиска на извършваните от хората ритуали.

Оределите печатни издания рекламират на цели страници „народни лечители“, магове и екстрасенси. Без съмнение става дума за цяла една индустрия и хората с охота се обръщат към „света на непознатото“, при това напълно сериозно, ако съдим по средствата, които са склонни да влагат. Тарифите не рядко достигат цени от 300 лева за 15 минутен сеанс. Защо е така? Защо хора, които са като цяло грамотни и ползват достиженията на съвременните науки и технологии толкова решително се хвърлят в

тъмните води на „потомствените врачки“,

амулетите и талисманите?

Има няколко причини. Може да се каже, че хората искат да придобият някакви практически ползи, но това не е на първо място. Човекът очаква чудо и тайна, той чувства, че без тях животът му е непълен, те натягат определени струни в човешката душа. Светът не се свежда само до онова, което може да се премери и претегли, в него има ужасяващи бездни и недосегаеми висоти. Като слепи ние живеем сред сили и реалности, за които само гадаем, като в същото време чувстваме, че сме лишени от нещо важно. Търсенето на духовна реалност изразява най-истинското, най-съкровеното, което е в нас. Ние сме предназначени за нещо много по-голямо от това, което може да ни даде познатия свят. Самото това влечение подсказва, че на неговия път сме способни да придобием нещо неизразимо, прекрасно и тайнствено.[i]

Трябва да отбележим, че окултизмът и Православието провеждат това търсене в различни посоки. Разликата между магия и вяра остава неуловима за много атеистични учени, но тази разлика е отдавна забелязана и описана от етнографите. Британският учен Дж. Фрейзър я изразява по следния начин:

„Магията често „има работа“ с духове, които са одушевени сили, действащи по своя воля и твърде подобни на тези, възприети от религията, но когато го прави, тя се отнася с тях точно както се отнася с неодушевените неща, или е други думи, тя ги ограничава или принуждава, вместо да ги умилостивява или спечелва, както би направила религията. Така тя приема, че всички одушевени сили, били те хора или божества, са в крайна сметка подчинени на властващите над всичко безлични сили и все пак могат да се използват от всеки, който знае как да им въздейства с подходящи церемонии и заклинания. ... Този принципен конфликт между магия и религия обяснява достатъчно добре безмилостната враждебност, с която в хода на историята свещенослужителят е преследвал магьосника.

Високомерната "самостоятелност" на магьосника,

надменното му държане с по-висшите сили и безсрамните му претенции да упражнява власт, равна на тяхната, не може да не отврати свещенослужителя, с неговото страхопочитание и смирено преклонение пред божието величие - подобни претенции и подобно поведение изглеждат нечестиви и богохулни, узурпиране на прерогативите, които принадлежат единствено Богу.“[ii]

В крайна сметка става въпрос за два противоположни подхода към духовната реалност, които могат да се проявяват и в човешките взаимоотношения - манипулация и доверие. Може да се опитваме да манипулираме хората с помощта на психологически техники, а може да изграждаме с тях взаимоотношения основани на взаимно уважение и доверие. Вторият път е много по-труден и не винаги гарантира преки резултати, но повечето от нас ще се съгласят, че именно той е правилният път. Като се обръща към запределната, вечна тайна, която човешкото сърце търси окултистът се опитва да я принуди, а вярващия се опитва да поговори с нея. Ако се опитвате да манипулирате хората, те ще Ви изоставят в самота. Ако пробвате да манипулирате свръхестественото, възможно е някои духове да изпълняват Вашата воля за известно време, но това ще донесе неизмеримо много по-ужасни последствия.

В учението за прераждането на душата Бог е далечен, незаинтересован към човека или несъществуващ. Понякога в окултизма Бог е безличен, някакъв абстрактен закон, безсъзнателен принцип или еквивалентен на света. С такъв Бог диалог не може да се води. Изправени сме пред единствената възможност сами със собствени сили и средства, без божествена помощ и намеса да проникнем като крадци в света на свръхестественото. Там нямаме ясно обещание за конкретна награда. Вярваме, че рано или късно ще се съберем с Бога, защото Той, според вярата ни е предопределил за нас щастлив край. Очакваме ново прераждане, при което отново без Божия помощ се надяваме да се справим по-добре с тази невъзможна за изпълнение задача. Вярваме, че Бог ни е изоставил сами да израстваме чрез реинкарнации, но инстинктивно чувстваме, че Той желае да ни приеме и, че

срещата с Него е нашето крайно

и най-висше предназначение.

Не всички религии предоставят на човека възможността за живо богообщение. Не на това учат езическите религии като хиндуизма и будизма. Поради тази причина в тези религии отсъства християнската молитва, а религиозният опит целесъобразно се описва чрез понятието за медитацията. Действително там, където няма жива връзка с Бога целият религиозен опит се свежда до действията на едното човешко съзнание, а не на синергия (съработничество) между Бога и човека. В тези религии човекът напълно сам, със собствени усилия и в съответствие със своите представи извършва всички действия и фактически няма някакъв висш критерий за духовен живот. Ако в някои от тези религии и да съществува представата за Бог (хиндуизъм), то това е или безлична реалност или материални идоли на Бога, с които общението е също малко вероятно. В тези случаи човекът е длъжен да се стреми към съсредоточаване на своя психически живот, изследване на вътрешните си психически състояния, но не и към опитно познание на Бога. Висшият идеал на хиндуизма и будизма става не живото единение с Бога, а достигането на определено психическо състояние, в което изчезват всички желания и човек изпитва безразличие към реалността, удовлетворение и самодостатъчност. Достигане на такова състояние е възможно само с човешки усилия и поради това този опит се описва само чрез понятието за медитация.

Евангелието от своя страна ни учи, че

можем да се върнем към източника на живата вода.

Великата тайна, по която копнее нашето сърце притежава личностна природа. Към нея може да се обърнем на „ти“, можем да я възлюбим, можем да ѝ се доверим, можем да ѝ се оплачем като на баща, да ѝ се доверим като на приятел. Евангелието казва, че висшата, пределна тайна, източник и подател на всяко съществуване е преизпълнена с любов, освен това тя самата е любов. Евангелието също така говори, че тази реалност, която наричаме „Бог“ (често без да се замисляме за значението на тази дума) е дошла в нашия свят в лицето на Човек, по всичко подобен на нас освен в греха, нашият Господ Иисус Христос. Ние можем да се завърнем, Той ни зове и отговаря, чака ни прошка и нов живот, вечна радост, отблясъци от която можем понякога да видим в най-светлите моменти от нашия живот. Пътят може да бъде труден, може да се сблъскаме с болка и печал, но ние вече не блуждаем безцелно и не се мъчим напразно. Отиваме си у дома, където Бог ще изтрие всяка сълза, а всяка скръб ще обърне в утеха. Зад всяка плашеща непредвидимост в живота стои Неговият промисъл, който е спасителен за нас и ни води към вечен и блажен живот. Много неща в живота ни няма да се случват така, както очакваме и от нас се очаква да приемем това с търпение и отговорност. Същевременно много се намира в нашите ръце и ние следва да приемаме това, което не можем да променим и да променим това, което можем, както и да се научим да различаваме едното от другото.

Църквата е живото присъствие на въплътения, разпнатия и възкръснал Христос сред тези, които вярват в Него. Във всяка Литургия християните стават участници на Неговата Тайна вечеря, последната трапеза с учениците. Вярата не е теоретическото съгласие със съществуването на Бог, а определено отношение с Него, което най-добре се изразява в литургическите думи: „сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Християнинът се предава на Бога и въпросът, който разделя християнинът от окултиста е въпросът за това, в чии ръце се намира нашата участ. Окултистът изхожда от това, че неговия живот, както и животът на другите хора се контролира от някакви сили, също свръхестествени и надчовешки, но не от Бог. В този смисъл окултизмът представлява отказ от упование в Бога. Той може да е съвместим с теоретическото съгласие, че Бог съществува, но не и с живото, молитвено общение с Бога.

Да пристъпиш към Христос означава

да се отречеш от окултните увлечения

и да ги оставиш в миналото. Като пише в книгата Деяния на светите Апостоли: „А мнозина от ония, които правеха магии, като събраха книгите си, горяха ги пред всички; при това пресметнаха цената им и намериха, че достига до петдесет хиляди драхми сребро.“ (Деян. 19:19).[iii]

Православието не е просто обредност. При нас има собствена философия, собствена мисъл и тази мисъл е достатъчно самостоятелна, достатъчно разработена и достатъчно богата, за да отстоява своето цялостно и добре обмислено разбиране на Бога, човека и света. В опит да отклонят човека от тази мисъл и да подтиснат всеки опит за разумно осмисляне на богословските проблеми, езическите синкретици имат един общ, много интересен аргумент. Те заявяват, че разликата между религиите е само разлика в обредите и поради тази причина езотерическата философия, която се отнася уважително към всеки символически обряд, може да бъде смесена с всеки култ и съответно с всяка една религия. Съвременните църквоборци с такава безапелационност говорят, че в Църквата няма нищо друго освен обредност, че след поредната карикатурна презентация на Православието на слушателя и през ум не му минава да се обърне към църковната литература и църковните богослови и да ги попита: наистина ли толкова елементарно разбирате Бога, света и Писанието, както ни разказваха?

-------------------------

Откъсът е от книгата „Прераждането на душата. Православен отговор“.

Подзаглавието е от редакцията