На върха с името на Хаджи Димитър да издигнем огромен Кръст, в памет на юнаците, загинали за Родината

ГЛАСЪТ НА КАЗАНЛЪК

Местен референдум ще реши съдбата на паметника "Бузлуджа" и дали Община Казанлък да поеме управлението над него. Това реши на свое заседание Консултативният съвет към кмета на Казанлък. Паметникът “Бузлуджа” е един от най-противоречиви архитектурни монументи в България. Намира се на връх “Бузлуджа” в Стара планина и е построен през 1981 година във възхвала на управляващия

тогава режим на БКП и Тодор Живков. В момента той се руши, въпреки че американска фондация отпусна средства за възстановяването му, а преди години и Министерство на културата задели близо 300 хил. лв. за реставрация.

"Наясно съм с противоречивото мнение, относно паметника, затова като представители на гражданите на Казанлък искам вие да вземете решението”, каза на заседанието Галина Стоянова. Консултативният съвет взе решение да бъдат попитани гражданите на Казанлък и те да се произнесат по въпроса за бъдещето на паметника.

Предстои организация на допитването, като е избран инициативен комитет за провеждане на референдума, който най-вероятно ще се състои през месец ноември. Има опасност възстановяването на Дома на БКП да се превърне в черна дупка, в която вече изтичат стотици хиляди, без видим ефект.

Другият момент е, че червената Чиния е извън закона! Става дума за Закона, обявяващ комунистическия режим за престъпен. Ето защо комунистическият монумент не подлежи на реставрация, а на премахване. Възстановяването на Дома-паметник на БКП само ще затвърди тенденцията за пълзяща реабилитация на комунизма у нас, налагана от дейците на Дълбоката държава, тоест от масоно-ченгесарите от ДС и техните наследници. Потвърждение е опитът за връчване на орден „Стара планина“ на члена на Политбюро Георги Йорданов.

Остават и подозренията дали фондацията на младата архитектка от Северозапада Диана Иванова, като основен двигател на реставрацията на Чинията, няма връзка с плановете на Deep State. Първоначално тя представи проект за устройване в рушащата се сграда на Музей за националната памет. По-късно на местни краеведи им направи впечатление, че в представения идеен проект липсва периодът 1878 – 1944. Твърде многозначително! После, Д. Иванова започна да възстановява не друго, а мозайките, увековечили образите на небезизвестни комунистически масови убийци. И това не стигна, а известни местни персони започнаха да „осиновяват“ мозайките с ликовете на Тато и Димитров. После направиха и ежегоден рок-фестивал за събиране пари за реставрацията. Представяте ли си тази шизофрения – „Рок за Комунизъм“?!

Тоест – нещата се движат не към създаване на Музей на националната памет, а към буквална реставрация на комунистическото капище, където ще се връзват червени пионерски връзки, ще се връчват партийни книжки и ордени на реанимираните червени динозаври от Политбюро и от ОК на БКП. Че това не са просто червени мокри сънища и фентъзита, го сочат действията на Путин, който възстанови пионерската организация.

А, не! Без нас!

Този монумент на позора трябва да бъде премахнат. А на негово място да се издигне огромен Кръст, в памет на всички български юнаци, загинали за свободата и независимостта на Родината ни. Включително и тези десетки хиляди избити от комунистическите главорези. А и на стотиците хиляди честни българи, репресирани от тоталитарния комунистически режим, обявен и законово за престъпен…

Нека това предложение бъде включено в Референдума!

Червеното капище „Бузлуджа“

Една истинска история - как Господ не се съобрази със сценария на БКП

Пламен НИКОЛОВ

От няколко години, щом се зададе попълзновението на червени бабички по баира към старопланинския връх Хаджи Димитър /известен и като Бузлуджа/, се заричам да разкажа тази лична история, а после махвам ядно с ръка и я зарязвам. Ама сега ще я разкажа, защото живите свидетели много намаляхме, а децата и внуците на болшевиките стават все по-нахални, нагли, отмъстителни (по природа!), вече

минаха в настъпление, превзеха София,

а скоро – и други градове, както гласеше досадната реклама.

Ето я моята история:

През 1981 съм войник в Казанлък. Обикновен редник, после се оказа, че не съм носил генералски жезъл в раницата си. Бях разузнавач в танкова рота, ама и в това няма нищо романтично или джеймсбондовско. Наричаха ни любопитните кашици, защото търчахме всеки ден като гламави из полигона на Тюлбето и стреляхме с бойни патрони по де-що изникне от земята мишена.

А на съседния баир стърчаха кранове. Нещо се строеше насред Балкана. Нощем от казармите се виждаше, че свети обилно. Ама какво? Военна тайна. В тогавашната НРБ всичко беше военна тайна. А Казанлък беше зверски милитаризиран град – три огромни казармени района, отделно КЕЧ (Кралски елитни части, според народния жаргон, а всъщност поделение на Строителни войски с преимуществено смугли или особено неблагонадеждни за режима момчета). Казанлък от 80-те на ХХ век е над 70-хиляден, изкуствено напомпан град, в който всеки трети човек беше или военен, или работник във военните заводи, или младолик военен пенсионер с дълъг запас от зелени чорапи. На всяка крачка – фуражки. Отвратителна гледка!

Така, в наряди, тичане и стрелба по Тюлбето (старопланинско плато под южния склон и над с. Енина), в теоретична подготовка за НУРС и ПТУРС на вражеските Турция, Гърция и тяхното НАТО (хилаво, но коварно!), стигнахме до август 1981 г. Бил съм на 10 месеца служба, все още новобранец, с колан на куките. Сега разбирам (според Интернет), че е било 23. август 1981 - комунистите са точни в своята хроника, аз тогава нямах чувство за историчност и не си водех записки.

Дойде заповед по гарнизона: Утре, в 10 ч., всички - с изрядна парадна униформа, зашити здраво копчета и пагони, изгладени куртки и панталони, лъснати обувки и гладко избръснати – на плаца!

Заповед. Там сме. Под строй. Барнати като за парад. Товарят ни на автобуси, „Чавдар“-и, разбира се. По 60-70 парчета в автобус. Пъплят нагоре, към върха, където по-късно ще дойдат шумкарите от партизанския отряд „Чавдар“,

облечени във власт, с мерцедеси от гнилия капитализъм

Стоварват ни горе, до „чинията“ с официално име Дом паметник на БКП, която предстои да бъде открита най-тържествено по случай 90-годишнината от основаването на БКП (друг фалшификат, но не това е темата!). Строяват ни по поляната криво-ляво и вълнообразно. Репетиция. Там сме 2-3 хиляди войничета от целия гарнизон.

Върхът е носил името на своя герой Хаджи Димитър и в посветеното нему стихотворение Ботев е написал: “… а на небето слънцето спряно сърдито пече“.

Август. Следобедни часове. Най-нещастните в този ден момчета от Българската народна армия правят маневри-репетиция, за да зарадват вечерта бившите партизани и настоящи държавни ръководители. Жега, мараня. Прословутата букова сянка е далеч и е забранена със заповед – все едно да дезертираш. Вода не е предвидена за войската, някои припадат.

Тържеството е замислено да започне по залез и да завърши при тъмно небе, за да се видят фойерверките от целия Балкански полуостров (пусти български комплекс!) и да грейне чисто новата петолъчка над Бузлуджа.

Ама Господ не се съобрази със сценария на БКП

Когато войнишките редици бяха окончателно строени в очакване на Тодор Живков, генерал Добри Джуров и останалите членове на Политбюро на ЦК на БКП, взводните командири ни раздадоха по един пълен кибрит и по една факла на всеки войник. В точно определен момент и по даден знак ние трябваше да извадим от горния ляв джоб на парадната куртка персоналния си кибрит и да запалим на секундата персоналната си факла. А определени факлоносци, офицери, трябваше да поднесат огън от нашия огън на двата огромни жертвеника пред новия монумент и пред възторженото одобрение на Живков и цялото му политбюро.

По здрач пристигнаха по-дребните риби от ЦК на БКП и заеха задните места на трибуната. После се появи генералитетът, начело с Добри Джуров. Когато слънцето вече отстъпваше, дойдоха Тодор Живков и свитата му.

Нооо, заедно с тях започнаха да се струпват и облаците.

Джуров тръгна да чете речта си с тенденция да даде думата на Живков за окончателен апотеоз пред грандиозното комунистическо чистилище. Кодовата фраза, при която (с ръчкане от взводните, де!) ние трябваше да запалим с персоналните свои кибрити персоналните свои факли, беше:

„… пламъкът, който Димитър Благоев разпали на този хълм…“

Някак си не вървеше да кажат: „Огъъън!!!“

Микрофоните работеха, ток от военните генератори все още имаше. Генерал Джуров стигна до тази фраза-код-заповед. Но през това време Господ бе отворил небесната си щерна и от нея се изля такава вода, каквато шумкарите от бригада „Чавдар“ на трибуната не бяха виждали сумарно през цялото си партизанско мишкуване по гори и мандри.

Ние обаче сме войници. Клели сме се в народната република. Пели сме „…комунистите родината изграждат, комсомолците след тях строят…“.

В редици стоим като истукани: жега-жега!, дъжд-дъжд!, порой-порой! Партията ни пази!

И изведнъж – ядец!

Генералът е бесен! Живков е позеленял!

Партията е безсилна!

Бог, разбира се, няма. Но защо Природата се оказа такава предателка? Ами тя е за разстрел!

При кодовата фраза на Джуров ние, 2-3 хиляди войничета от гарнизона, извадихме от горните леви джобове на парадните си куртки по една малка каша от картон, мокър серен барутец и клечки. Нито една искрица обаче не светна от Бузлуджа в мрака над Розовата долина!

Нито една искрица не светна! Военните кретени на БКП и на Джуров се оказаха напълно неподготвени. Двата жертвеника до новопостроеното комунистическо капище се напълниха с дъждовна вода и протекоха. Над Живков и неговата шайка от политбюро разни лакеи опънаха чадъри, но и това не ги спаси от малкия Божи потоп. Джуров реши да се прави на пълководец за пръв и последен път в живота си – отказа чадър, за да го види войската как споделя съдбата ѝ (до мерцедеса и луксозната военна база на 12 километра в ниското).

А нас, войничетата ли?

Нас ни натикаха обратно в автобусите. Обаче от мокрите униформи се вдигна пара, която полепна по прозорците. През огромното стъкло пред шофьора не можеше да се вижда нищо. Ама нищичко! Ще ни избие по завоите към Казанлък. Хвърлихме се да му чистим джама с мокрите си дрехи, щото с парадните фуражки не става. Оцеляхме.

Тогава бях едно 19-годишно момче. Напълно неосъзнато. Чавдарче, пионерче, комсомолче, отличник в гимназията, войник на НРБ. Съвършен продукт на системата! В моя род няма нито един член на БКП – дядо, баба, баща, майка, чичо, вуйчо. Нито един! Обачеее… Никой не бе посмял да ми говори за Белене, Ловеч, Скравена, Куциян...

Страхххх! Страхххх! Страхххх!

Разбирам ги моите близки. Страххххх! Не им се сърдя.

Трябваше да мине време, да чета, да чета, да чета. Да направя своя избор сам. Макар и късно, но сам! Сетне и моите близки застанаха до мен. Дори 88-годишната ми баба даде последния си глас за СДС, когато другите бабички гласуваха за комунистите по инерция.

Минаха толкова много години от този порой над върха на Хаджи Димитър.

Но комунистите, тези мизантропи, няма да мирясат, докато не докарат света до апокалипсис!

България е съсипана окончателно. От върха на Хаджи Димитър те са сринали цели 9 метра, за да си направят плацдарм за капището. А сега някакви леви идиоти от САЩ и Германия им дават пари, с които да си го лъснат. Държавата също им дава през подписа на техни министри.

„… и слънцето пак пече ли – пече!“

Те обичат да цитират Ботев. Избирателно.

Аз също мога да го цитирам.