Размисли за музикалния живот в Града на розите след отминалите Стайнови празници

Христо ХРИСТОВ

В началото на седмицата се състояха Музикалните празници „Петко Стайнов”. Първоначалният ми замисъл да публикувам мнението си в положителна критика прерасна в намерение за създаване на тема, провокираща обществен размисъл и може би дори дебат. 

Празниците на името на композитора останаха  един от твърде малкото моменти на професионално представяне на музиканти в Казанлък. Показаното изключително високо ниво, в дисонанс с общата практика, провокира в мен необходимостта от анализ на музикалния календар на Казанлък. Той е много беден. Считам, че не трябва да се търси вина в управлението на културните институти в града ни за неговата оскъдност. Има обективни и субективни причини за видимата негативна тенденция, за намаляващата численост на публиката и за все по-заниженото ниво на трудност на композициите, които ни се представят. Налице са достатъчно доводи за негативна критика и на качеството на музикално-изпълнителския продукт, който консумират казанлъчани. На този фон нивото на концертите от изминалата седмица бе повод за професионално задоволство и аплауз.

Хоровият концерт - матине показа какво означава професионално отношение към музиката на изпълнителите, били те любители или студенти. Фразирането, динамичните нюанси, вокалната техника бяха на висота. Подборът на произведения и сценичното поведение бяха пример за концертна класика. Балансът между отделните гласове и финалните акорди на произведенията бяха затруднени от неподходящата акустика на помещението, но въпреки това  хористите и техните диригенти се справиха блестящо. Такова ниво се среща рядко. То беше запазена марка на съставите, ръководени от нашата съгражданка Петя Павлович. Определено е голям пропуск за всеки, който не бе в залата.

Камерният концерт следващата вечер показа по-голямо неравенство в изпълнителските качества между музикантите. Характерно за своите прояви професор Ростислав Йовчев бе на висота. Акомпаниментите му на двата, най-неблагодарни за съпровождане, духови инструмента бяха великолепни. Изпълнението на Токатата от Р. Шуман оп.7 бе изключително. За съжаление, Росен Идеалов - кларинет и Светослав Славчев – фагот свириха на по-ниско от обичайното си ниво. Ансамблово триото се крепеше единствено на професионализма на пианиста си. Това е трудно разпознаваемо от непрофесионалистите, а и подборът на произведение позволяваше по-свободна трактовка. Така бяха скрити някои малки изпълнителски неуспехи. Твърдя, че подобен концерт в София дори на същото ниво би предизвикал много сериозен интерес сред меломаните и въпреки компромисите в изпълнението би бил искрено аплодиран.

Финалният концерт от празниците бе посветен изцяло на творчеството на академик Петко Стайнов. Симфоничният оркестър на Пазарджик не бе добре балансиран по групи особено в баланса между духова и струнна секция. Изпълнението обаче показа, че балансът се постига чрез изпълнителски възможности. Нивото на този ансамбъл е съпоставимо с това на Пловдивската опера и филхармония и софийските големи филхармонии. Твърде рядко може да се чуе професионално изпълнение на българска симфонична музика. Участник съм в десетки концерти по време на фестивалите Нова българска музика и Музика нова, но дори в тях рядко се организират симфонични изяви. Това прави този концерт единствен по рода си може би не само за целия концертен сезон 2015 – 2016, но и за години напред и назад. Симфоничната поема „Легенда“ и Концертната увертюра „Балкан“ могат да бъдат причислени към образците на този жанр произведения, създавани в класичната епоха на музиката в Германия и Австрия. Богатството от тембри, разнопосочното водене на линиите в отделните инструментални групи, подборът на теми и форми на разработъчния музикален материал показват постигнатото изключително високо европейско композиционно ниво от маестро Стайнов. Един симфоничен концерт, който можеше да бъде издаден и като концертен запис на произведенията.

Празниците отминаха с успех. Точно той, според мен, трябва да извади наяве сериозните съображение, които трябва да бъдат изказани на глас, а не само обсъждани между моите колеги музиканти под сурдинка. Това са прости норми, които са дефинирани в музикалното изкуство. Те са неотменими и са част от организацията и оценката на всяка музикална проява. Концертите с класическа музика се подчиняват на строг и описан ред на провеждане, съдържание като композиции, участници и ниво на инструменталистите и певците, за да се определят като култура, а не халтура. В този смисъл не са професионални концертите на обучаемите както в читалищата, така и в музикалните училища. Ако елиминираме такива концерти от културния афиш, ни остават единствено концертите на камерния ни ансамбъл. Това е изключително недостатъчно. Музикалната публика се създава, култивира и обучава. След дългия период за постигането на предходните стъпки трябва и да се задържи вниманието ѝ към  продукта, който ѝ се предлага. Видно от изключително слабия интерес към концертите през последните дни публиката вече е дезинтересирана, апатична, отблъсната – може би изгубена. Нивото на казанлъшката публика е паднало до такава степен, че отделни слушатели и служители да си позволяват да водят телефонни разговори по време на концертите без притеснение и дори с укор срещу направените им забележки. Не представям този пример за липса на култура като допълнителен довод в подкрепа на моите размисли. Това действие е толкова нагло, че в някои по-западни общества води след себе си забрани за посещение на културни мероприятия за години и естествено солидни глоби.

В началото на 90-те години на миналия век, в зала „България”, публиката често можеше да се преброи на пръстите на двете ми ръце. Тогава двата големи симфонични оркестъра в София съобразиха програмите си с необходимостта от създаване на нов кръг от слушатели. Резултатът след около десетилетие бе пълни салони и наистина високо европейско музикално ниво.

В нашия град развитието все още е в деструктивен план. За нашата общественост музикалните изяви са случаен повод, освен по Чудомировите празници и гостуването на някоя много популярна театрална постановка, за показно посещение на културна проява, на която с куртоазен ексхибиционизъм да се декларират несъществуващи познания сред жанровете на някое изкуството. Липсва професионалната музикална публика. Това отблъсква качествените изпълнители и затруднява максимално организирането на музикални събития. На преден план изпъква все по-силно и липсата на адекватна зала. Хоровите концерти са донякъде осъществими в Културния дом на Арсенал или залата на читалище „Искра 1860“, но всеки опит за инструментален концерт е обречен на неуспех, в което и да е помещение извън голямата зала на Военния клуб. Към гореизброеното трябва да прибавим и липсата на концертен роял. Налице са достатъчно субективни фактори, които да отблъснат всеки опит за провеждане на висококачествено музикално събитие.

Трябва да обединим усилия и да обърнем тенденцията за пълното унищожаване на музикалното изпълнителско и слушателско ниво в града ни. Гостуванията на провинциални или столични състави с програми, които са на нивото на младежки ансамбли, не са повод за гордост, а точно за обратното. Проведените музикални празници са добра основа, от която да започне събуждането. Дано да успея да предизвикам дебат в обществото ни и да бъда опроверган в песимистичните си прогнози.