Режисьорката Рузие Хасанова разказва за дебютния си филм „Радиограмофон“

Адела ПЕЕВА

Рузие Хасанова е сценарист и режисьор. Родена е през 1980 г. в град Казанлък. Завършва известната математическа гимназия "Никола Обрешков". Там започва да пише и да режисира кратки пиеси за ежегодните тържества по случай завършването. През 1998 г. се мести в Лондон, в търсене на кариера в киното. Там завършва "Филм и Видео" в Лондонския колеж по комуникации, където дипломният ѝ късометражен филм GLASHEDY е оценен с отличен.

Завършва и шестмесечен курс “Напиши сценарий за първия си пълнометражен филм” в Met Film School и престижната програма „Анатомия на разказа: 22 стъпки в разказването на истории” с Джон Тръби.

Рузие Хасанова работи във филмовата индустрия повече от десетилетие, отначало като свободен агент в различни продукции, а след това като мениджър на отдела Дигитално Кино във VTR post‐production (сега Prime Focus). Работи и като мениджър на международни филмови продажби в реномираната Агенция Hanway Films. Като асистент на изпълнителния директор Тим Хаслам, Рузие Хасанова в продължение на шест и половина години придобива богат опит в сферата на независимото кино и филмовото финансиране, както и познания за международния пазар, дистрибуцията, маркетинга и най-вече важността на добрия сценарий за филма.

През 2011 г. след напускането на Hanway Films, използва възможността да разшири професионалния си опит и се присъединява към екипа на филма Welcome to the Punch, като асистент на режисьора Ерън Крийви. След това работи като доброволец за церемонията по откриването на Олимпийските игри в Лондон.

През 2013 г. завършва късометражния си филм „Дърво без корен”, номиниран за Наградата Jameson на София Филм Фест. Филмът продължава своята фестивална обиколка по света.

През 2008 г. реализира награждавания късометражен филм „Портрет” и е сценарист на няколко късометражни филма.

През 2014 г. завършва късометражния филм „Балон”, експерименталния документален филм „Молитва” и мюзикъла „Вики – Мюзикълът”, които вече пътуват по фестивали в Европа и света.

В момента е в постпродуция на дебютния си пълнометражен филм "Радиограмофон" (или Грамофон), който през 2009 г. печели най‐добър питч на сесията Live! Ammo ‐ организиран от международната филмова академия Raindance и британската организация Women in Film and TV. Проектът, започнал като късометражен филм през 2009 г. е също така номиниран и за наградата Robert Bosch Stiftung.

Авторката е поканена да развие идеята до пълнометражен проект от престижната програма ScripTeast. Тя заминава за Полша за участие в едноседмични брейнсторминг дискусии, последвани от такива на фестивалите в Берлин и Кан 2010 г.

През 2012 проектът е подкрепен от MEDIA за развитие на сценарий, което и позволява да работи с известния сценарен консултант Личия Еминенти.

През 2013 проектът бе селектиран от EAVE с продуцента си Гергана Станкова. За тази сесия Рузие работи с историка и специалиста по история на малцинствата Антонина Желязкова, за да улови универсалната тема исторически коректно.

За какво е новият Ви филм? Каква е темата му? Засяга ли преименуването?

Рузие: Да, но съвсем леко докосва тези тема, защото главната тема е за свободата и за музиката. Една човешка история между баща и син – как през 1971г. един баща тръгва от неназовано село до града, за да купи радио на сина си. Синът е вманиачен по рокендрола, който по това време е забранен, а бащата иска радиото и за себе си, защото той иска да слуша „Свободна Европа“. Иска го и за цялото село, защото едно време така са се събирали мъжете. Така че той тръгва по три причини за ново радио. По пътя естествено осъзнава много неща и се връща нов човек. И вместо радио купува радиограмофон. Той се връща като нов – с идеята, че свободата, която той толкова отчаяно търси, не идва от това да си свободен физически, а от това кой и как се чувстваш ти. Че името не означава нищо. По пътя бащата осъзнава, че тази музика ще даде свобода и бъдеще на сина му. А той е новото поколение, което след години ще освободи България от комунизма. Филмът е много музикален, ние имаме фолклорни песни, които сме смесили с рок, за които имаме правата.

Действието във филма по време на първото преименуване ли се случва?

Рузие: Били са много вълни всъщност. През 1956г. е имало едно преименуване, което е било неуспешно. После 1971г. започват и до 1974 – 1975г. успяват да променят на всички помаци имената. А през 1984г. е голямото преименуване. Първо започват с циганите – малко след 1944г, после помаците – тихомълком, без никой да знае. Но това е само фон, сърцето на нашата история е музиката и свободата.

Срещу филма имаше и атаки – че бил антибългарски, защото историята се развива основно сред помаците и показва „мръсните ризи на българите в Европа“.Един вид - аз дали съм българка или не. А аз съм супер-горда, че съм българка. Където и да отида с такава любов разказвам за България, за рода си, за Родопите. Всички сме българи, независимо от религията…

Александър Хаджиангелов е главния ни актьор, той е таткото. Той е ново откритие, това е първият му филм, от Младежкия театър идва и е невероятен. Алек Алексиев играе Захариев, Яна Титова играе Ясмин. Имаме Стефан Мавродиев, Филип Аврамов за малка роля. Кирил Проданов е оператор – също първи филм за него. Но тъй като той е извървял цяла България пеша, нямаше по-подходящ от него да заснеме този филм. Той обича природата толкова много, колкото и аз, а това беше изключително важно, за да видим красотата на Родопите. Целия екип беше много отворен да заснемем тази история. Всички се снимахме във филма, включително и аз, защото много хора от района бяха притеснени да се снимат – това са хора, които не разбираха това, което правим. Не можеш да ги накараш да чакат 12 часа на ден – те си имат сено, крави – никой не искаше да седи на терен повече от 2-3 часа.

Правите филма с малко средства. Как се отразява това на работата?

Рузие: Имаме една сцена с дъжд. Но нямахме пари за водоноски. И аз казах – ще се молим за дъжд. И още първата седмица чухме, че от планината идват гръмотевици и се оказа, че идва огромна буря. Оставихме всичко, преоблякохме актьора и бяхме готови. Той отмина в рамките на 10 минути, но ние успяхме. И се вижда на фона на всички планини – дъжд. Филмът тръгна с много голям късмет, дано така и да го завършим.

Камерата е пратена от Полша (полският ко-продуцент) – като процент от участието им във филма. Имаме малко инвестиция от Турция, но това е срещу права. Справихме се, но благодарение на невероятното бюджетиране на Гергана и преговорите и с екипа. Без вярата и в мен и в историята нямаше да има филм, тя даде всичко от себе си, за да можем да снимаме, а да работиш с такав продуцент е просто мечта. Аз исках една седмица подготовка на терен с актьорите – да влезем в атмосферата и диалога. Актьорите толкова се вдъхновиха от тази идея и сами си пожелаха да говорят на диалект.

А и кадрите ги мислехме сложни с Киро (оператора Кирил Проданов) – искахме да имаме поне няколко, които да са впечатляващи. Но един такъв кадър отнема часове –подготовка за осветление, релси, кранове…

Много млад екип сме – това много ни помогна и много ни сплоти. Чувството на терен беше много хубаво, накрая имаше рев. Но имаше и напрегнати моменти, когато съм си изпускала нервите…

Има ли във Вашите филми светоусещане или чувствителност, които са по- различни от мъжките?

Рузие: Следвам чувствителността си като жена, като Българка, но това дали е с женско светоусещане е въпрос за критиците, за публиката. Заснела съм поне 5 късометражни филма, един 10-минутен мюзикъл за една организация в Англия, която представя модерното робство. Защото има форми на робство и до ден днешен, особено в Англия. От Руанда, Нигерия идват хора при чичовци и лели и те ги използват като роби – държат ги в едно мазе. Моята история беше точно такава – за едно момиче на 16 – как е дошла с чичо си. Но тъй като историята е много тежка, решихме да я олекотим и да я направим мюзикъл. 3 месеца подготовка само за два дни снимки. Това за мен беше страхотен опит. Защото да прекараш 3 месеца с един екип и да се бориш за по-добра хореография или по-добра музика – наистина ти дава повече кураж и увереност като режисьор и наистина ми помогна много за този филм сега.

Преди това беше „Дърво без корен“. Заснехме го декември 2012 г., при минус 10 градуса. С Васил Михайлов беше много хубаво да се работи. Стефан Щерев и Любов Любчева – четири дни снимки. Успяхме да направим филма да изглежда все едно сме го снимали в Германия.

Защо избрахте режисьорската професия и как стана така, че следвахте в Лондон?

Рузие: Със сестра ми всяка събота и неделя ходехме от Казанлък в Британския център в Стара Загора да взимаме книги и да четем. Взехме изпитите ТОЙФЕЛ/ САТ за да кандидатстваме за университети. Започвахме да кандидатстваме, мен ме приеха в Лондон през 1998 г. Беше много трудно. Приеха ме първо в Ричмъд Юнивърсити, после се прехвърлих в Лондон Колидж оф Принтинг, сега му казват Лондон Колидж оф Комюникейшънс.

За да се издържам работех като сервитьорка в известния клуб Soho House за хора, работещи в медиите. Плащаха много хубави пари, от 5 вечерта до 3 часа сутринта бях на работа, но не ми пречеше, на 18-19 години имаш много енергия. Четири години минаха без да ги усетя. Но всичко беше голям късмет.

Имали ли сте професионални трудности в работата си на база мъж/жена?

Рузие: След като се дипломирах, започнах от нулата. Напуснах ресторанта и започнах като „рънър“ в една компания за постпордукции. Едно време се казваше VTR, сега се казва Prime Focus и са огромни, световна компания. Плащаха стотинки, но изтърпях 2 години и реших да напусна. Имах и лични притеснения. Напуснах – винаги съм съжалявала, защото харесвах постпродукцията. Аз бях вманиачена да работя за Джереми Томас. Учили сме го в университета – той е най-великият продуцент в Лондон. Пишех писма през две седмици че много искам да работя за него и с чукане на вратата успях, но не в продуцентството, а в продажбите. Това е много напрегната сфера, ние непрекъснато пътуваме. Аз там започнах 2005, изкарах шестгодини и половина, но 2012 бях сигурна, че ще ни дадат пари от Националния филмов център и напуснах. Но не ни дадоха пари. Другата година също не ни дадоха. Чак август 2014 ни одобриха, когато кандидатствахме за нискобюджетните филми и през април (2015) започнахме подготовката.

Трябваше ли да правите някакви жертви като жена в името на кариерата и професията си?

Рузие: Имам чувството, че половината ми живот е минал в някакво бягане, тичане. И нищо не съм усетила. Постоянно се надбягвам със себе си, за да правя кариера, а същевременно искам и да живея, на кино дори не мога да отида. Два месеца съм в България и не мога да гледам „Урок“. Постоянно жертви, постоянно… Особено за жените. Ние много повече работим, много по-малко ни вярват и ни се доверяват…

В момента работя пак за Sales компания. Опитах се да намеря работа в продуцентски къщи в Англия, но се плашат, че знам много и не искаха да ме наемат. И накрая се върнах към продажбите. Сега работя за Mr. Smith се казва компанията, на Дейвид Гарет. Те правят други филми – от 20млн. нагоре… това е друг свят – Холивуд, няма никаква връзка с европейското кино. Там няма креативност, всичко е пари и бизнес. Но се уча на много неща.

Бел. ред. Първата публикация на това интервю е в сайта „Жени режисьорки в българското игрално кино“, проект на Адела Пеева. Заглавието е от редакцията.